Третото кралство

Шестнадесета глава

РИЧАРД СЕ БЕШЕ ОЗОВАЛ лице в лице с труп.

Но не счупеният меч или забитите в гърдите му ножове бяха причинили смъртта му.

Беше повече от очевидно, че мъжът е бил мъртъв дълго преди изобщо да е бил пронизан.

Човекът пред него изглеждаше като прясно изровен от гроба труп. Отблъскващата воня на смърт беше толкова характерна, колкото и убийствено нетърпима. Дори самата смрад стигаше да накара Ричард да отстъпи крачка назад.

Дрехите му бяха толкова мръсни и парцаливи, че нямаше как да се узнае какво са представлявали някога. На някои места черните дрипи бяха петносани и потъмнели от просмукали се в тях в процеса на разложение телесни течности. Когато накрая бяха засъхнали, материята беше залепнала за гниещата плът и едва ли не се беше превърнала в едно цяло с тялото.

Устните му бяха съсухрени и се бяха опънали назад, разкривайки ухилен в смъртта череп с изпочупени почернели зъби. Тъмна изтъняла кожа на петна с няколко рехави кичура светла коса покриваше горната част на главата му. Изопнатата му кожа беше прогнила и на места се беше разкъсала — на бузата, на челото и една дълга цепка на темето, — а отдолу се показваха потъмнели кости.

Макар че видът му си беше откровено мъртвешки, очите бяха нещо съвършено различно. Те мигновено накараха Ричард да се закове на място.

Беше виждал и преди мъглявото, но безпогрешно различимо сияние на вродената сила в очите на владеещите дарбата — сияние, което, както беше разбрал, повечето други хора не виждаха. Тази светлина винаги му се беше струвала твърде безплътна, за да бъде истинска, нещо, което можеше да види единствено благодарение на собствената си дарба. Очите на този човек безспорно също бяха озарени от ореола на дарбата, но неговата вътрешна светлина беше различна от всяка друга, породена от силата, която беше виждал досега, и не беше необходимо да се уповава на собствените си способности, за да я види. Вместо трансцендентната светлина, която беше забелязвал у притежаващите дарбата, тази тук представляваше огненочервено зарево, което беше видимо за всички — заявление за злото, което се криеше зад тези очи.

Беше едновременно мъртво и празно, ала в същото време вещаеше опасност.

В почти пълния мрак Ричард усети как от пронизващото червеникаво сияние на този поглед го полазват тръпки.

Макар да не беше познавач на дарбата, беше чел много исторически документи за онези древни времена, в които двете й страни са представлявали едно цяло. Но при всичко, което беше научил от други притежатели на дарбата, които познаваше, както и от тези исторически описания, никога не беше чувал тя да е способна да съживява мъртвите.

Съзнаваше, че тези пламтящи очи издават какво е съживило мъжа — не беше самият живот, не беше и дарбата, а някакъв вид окултна магия.

Въпреки че неживата същност на човека, смрадта и сиянието в очите му за миг бяха заковали Ричард на място, в злонамерените му помисли нямаше ни най-малко съмнение. Мечът на Ричард, безкрайно разярен, вече се беше развилнял и приближаваше заплахата.

Трите ножа и счупеният в гърдите на мъжа меч красноречиво показваха, че той не кърви по-силно, отколкото би кървял всеки спаружен труп на отдавна умрял, но това не намали желанието на яростта, бушуваща в Ричард, да унищожи убиеца.

Със светкавична бързина острието достигна целта си и с един изчистен удар обезглави мъжа, преди да е успял да направи поредната крачка към Ричард.

След като отсечената глава тупна тежко на земята, Ричард забеляза, че сиянието в очите й не е угаснало. Още преди тялото да успее да падне, той бързо заби меча си в лицето, след което ритна главата през отвора на пещерата. Видя как червеникавото зарево в очите угасна, докато главата политаше навън в дъждовната нощ.

Обезглавеното тяло обаче не рухна. Вместо това пристъпи напред. Последва втора крачка, след което продължи да се приближава и протегна ръце към Ричард. Опитваше се да го сграбчи и замахна с една ръка. Ричард я отсече, преди съществото да смогне да я прибере. С още два бързи удара на острото като бръснач острие той посече другата длан, а после и цялата й прилежаща ръка от рамото.

Безръкото и безглаво туловище продължи да настъпва, сякаш дори не беше забелязало, че нещо му липсва. Ричард изрева настървено и отново замахна с меча, като разсече тялото през средата. Острието раздроби костите и превърналата се в суха кора кожа. Из просторната пещера се разлетяха късчета плът с полепнали по тях дрипи и заострени парчета кост.

Когато полуразложеният труп най-сетне започна да се сгромолясва, другият човек, онзи, който беше останал само с една ръка, решително тръгна към Ричард с рев на уста, за да поднови нападението. Изглеждаше като по-скорошен труп в сравнение с първия и зловонието на смърт и разплути меса беше даже още по-отвратително. Макар очевидно също да беше ходещ мъртвец, той не беше така съсухрен и изпит като другия. Напротив, слизестата гниеща плът на този лъщеше. На места подпухналата му кожа се беше нацепила и от язвите се процеждаше течност. Половината от подутия му език се подаваше от устата, така че гневното му ръмжене звучеше завалено. Подобно на първия мъж, при движение ставите му пукаха и пращяха, но това, изглежда, изобщо не му пречеше, нито пък го забавяше.

Ричард инстинктивно заби меча си в гърдите на убиеца. Както онзи меч, който се беше счупил в гърдите на другия човек, този на Ричард явно също по никакъв начин не навреди на мъжа срещу него. След като го изтръгна от тялото му, Ричард направи крачка назад. Онзи продължи да настъпва.

В мъртвите очи на втория труп грееше същото червеникаво зарево, подобно на прозорец към пъкъла от черна магия, която гори вътре в него и му вдъхва живот.

Един от застаналите наблизо мъже се втурна към тях и в желанието си да окаже подкрепа на Ричард заби нож във врата на нападателя. Резултатът беше не по-добър от онзи, постигнат от меча на Ричард. Мъртвецът се олюля и се спря, а с опакото на единствената си ръка изненадващо нанесе удар на мъжа, притекъл се на помощ на Ричард. Той извика от болка и се прекатури на пода на пещерата.

Ричард се възползва от изникналата възможност и отново замахна с меча. Този път не искаше просто да го обезглави, както беше сторил с първия. Онзи се обърна тъкмо навреме, за да види как острието се засилва към едната страна на лицето му. С ужасяващ звук оръжието раздроби черепа на убиеца. Лигави парченца се плиснаха и залепнаха по каменните стени, а частиците от костта отскочиха. За разлика от първия път сега от главата не остана нищо.

Без да чака да види дали това ще спре, или ще забави мъжа, Ричард бързо нанесе няколко последователни удара по нападателя, като първо отсече ръката му, а после припряно наряза тялото му на няколко части и с последния удар посече все така изправените пред него крака през коленете.

Зверският рев на двамата нападатели най-сетне секна. Из цялата кухина в пещерата ранени хора пищяха или стенеха от болка. Други лееха сълзи от ужас. Повечето от онези, които не бяха засегнати, изскачаха от скривалищата си и се втурваха да помагат на пострадалите.

Ричард кимна за благодарност на мъжа, който се беше опитал да помогне, като наръга гиганта във врата. Вече на крака, той стоеше с ококорени очи и не можеше да повярва на всичко, което се беше случило.

Задъхан от усилието и отвратен от гадната миризма, Ричард закри уста и се обърна към групата мъже, които бяха хвърляли камъни в опит да отбият нападението.

Дръпна ръката от лицето си, за да попита:

— Какво се случи? Защо никой не е бил на стража? Не видяхте ли как тези мъже се изкачват към домовете ви?

Хората замигаха озадачени и изненадани, явно все още не бяха преодолели страха от нападението и вцепенението от кървавите му последици.

— Съжалявам, Господарю Рал — обади се мъжът с ножа. — Има редовен пост, но май не е особено добър. Както е тъмно и вали, а и с тези тъмни дрехи, които мъжете носеха, не успяхме да забележим приближаването им; разбрахме, че са тук, едва когато чухме писъците. Неколцина от нас излязоха да видят какво става, но докато стигнем, те вече бяха сред нас и беше твърде късно. И в този момент се оказахме въвлечени в битка за живота си.

Ричард стисна зъби — яростта на меча все още кипеше в него. Помисли си, че мракът и дъждът наистина трябва да са ги затруднили да видят или да чуят приближаващите мъже.

— Ако някои хора си бяха свършили по-добре работата да наблюдават, единственото, което щеше да им се наложи да направят, е да изритат мъжете, докато се опитват да се покатерят тук, и те щяха да полетят надолу към пропастта.

На лицата им се изписа смущение и те забиха поглед в земята.

— Имате право, Господарю Рал — обади се друг. — Само че никога не се е случвало нещо подобно. Опасявам се, че не сме очаквали подобно нападение.

Ричард посочи с меча си навън в нощта.

— При положение че Хенрик дойде тук и ви разказа за другото нападение по-рано тази вечер, трябваше да сте нащрек за опасности. Такова нещо не се е случвало и преди. Трябвало е да се досетите, че става нещо необичайно, и да се подготвите или поне да имате едно наум.

Мъжете се засрамиха, но не казаха нищо.

— Съжалявам — отрони тогава Ричард и пое дълбоко дъх, за да се опита да укроти гнева си. — Не бива да виня жертвите.

Някои от хората кимнаха, след което се оттеглиха, за да помогнат на пострадалите от битката.

— Никога не се е случвало нещо подобно, Господарю Рал — отново заговори мъжът с ножа. Изглеждаше съсипан от скръб. — Ние просто не…

Той сподави болката, свила сърцето му, и огледа всички мъртви и ранени.

Ричард стисна съчувствено рамото му.

— Знам. Съжалявам, че звуча толкова гневно. Тези ходещи мъртъвци явно са били съживени посредством някакви окултни заклинания. Възможно е дори магията, която им е вдъхнала живот, да ги е скрила от вашите очи, за да успеят да се изкачат до тук. Само че следващия път трябва да бъдете нащрек и да сте подготвени.

При предположението на Ричард, че нашествениците може да са били прикрити от магия, лицата на мъжете се поразведриха.

Мъжът с ножа го насочи към входа на пещерата и каза:

— Ще се погрижа от сега нататък винаги да има хора на стража, Господарю Рал. Това няма да се повтори. — Вглъбеният му поглед пробяга над касапницата. — Обещавам ви, че поне няма да ни хванат втори път неподготвени.

Ричард кимна и отново се обърна към загиналите и ранените, за да се увери, че онези, на които може да се помогне, получаваха помощ.

Наблизо забеляза ръката на един от мъртвите нападатели. Пръстите се движеха, свиваха се и се отваряха, сякаш още се мъчеха да сграбчат някого, още се опитваха да нападат.

Ричард вдигна живата, съсухрена ръка и я метна в огнището. Щом огънят я подхвана, нагоре лумнаха пламъци.

Докато се оглеждаше, му хрумна, че при толкова ранени Сами трябва да им помогне, преди да се погрижи за него и Калан. Мнозина бяха загинали. И макар някои да не бяха толкова лошо ранени, имаше други, чисто състояние беше много тежко. Те се нуждаеха от помощта на човек с дарбата, а Сами беше единствената такава наоколо.

Надяваше се момичето да е готово за това изпитание. Беше наясно, че работата би затруднила дори и опитна магьосница.

Тъкмо се канеше да прибере меча в ножницата, когато откъм дълбините на проходите дочу викове.

Когато чу рева, осъзна, че двамата нашественици, дошли да нападнат село Стройза, не са единствените.