Третото кралство

Двадесет и шеста глава

— ГОСПОДАРЮ РАЛ, лицето ви стана бяло като платно. Какво има? Какви, в името на духовете, са тези полухора? Някъде казва ли се какво представляват? — Саманта се приведе по-близо до него. — Господарю Рал, отговорете ми! Какво има?

Ричард притисна челото си за миг и провери дали преводът му е правилен. Прехвърли думите в ума си още веднъж, мъчейки се да възприеме фантастичната представа.

— Казва се, че полухората са живи хора, които са били лишени от душата си.

— Лишени от душата си ли? — Тя вдигна глава към него. — Сериозно ли говорите?

Ричард трябваше да огледа символите още веднъж, преди да продължи към следващия пасаж от смразяващия разказ. Най-накрая се отдръпна назад, вторачен в писанията по стената.

— Опасявам се, че да. — Той посочи група знаци. — Тук има предупреждение, че онези, които живеят зад Предела, нямат души.

— В това няма никакъв смисъл! Как е възможно човек да няма душа? Душите ни са част от всички нас. Те са онова, което ни прави „нас“. Все едно да кажеш, че… - тя се залута в търсене на точните думи, — че живите хора не живеят.

— Страхувам се, че в някакъв смисъл точно това ни казва. Наджа твърди, че полухората не са точно човеци, а нещо подобно. Според нея те представляват нещо по средата.

Саманта сбърчи носле и се навъси.

— Как е възможно това?

— Както изглежда, мъртвите и полухората имат някои общи черти и тъкмо това прави вторите различни от същинските хора. Или поне ги прави различни в общоприетия смисъл.

На лицето на Саманта се четеше тревога.

— В общоприетия смисъл ли? Това пък какво ще рече?

Ричард си пое дълбоко дъх.

— Ами, в общоприетия смисъл живите хора имат душа. Но какво означава това? Как това ни превръща в човеци? В известен смисъл наличието на душа означава, че притежаваме пълната умствена способност да разсъждаваме. Разбираш ли?

— Не съм убедена. Какво общо има разсъждаването с всичко това?

— Способностите на разума са онова, което ни дава възможност да изпитваме съчувствие към останалите, да ценим самия живот. Способността ни да отсяваме правилното от грешното, да ценим всичко живо е възможна единствено благодарение на способността ни да разсъждаваме. Разсъдъкът поражда нравствеността.

Наджа твърди, че полухората не могат да изпитват съчувствие, освен това специално отбелязва, че не притежават пълната способност да разсъждават. Мисля, че е искала да разберем, че двете неща са свързани. Онази част от тях, която им позволява да проявяват разум спрямо по-силната си себелюбива страна, е била унищожена посредством субстрактивна магия. Способността да разсъждават е била изворът на състраданието и човечността им.

Тя казва, че заради наложените ограничения на ума те можели да разсъждават само частично, както хищникът умува как да ловува.

Без способността да разсъждават в този по-широк смисъл те не са като нас. Не са човешки същества. Животът им няма контекст, нямат възвишени стремежи, не разбират, нито съчувстват на останалите. Правят оръжия, ловуват, убиват, ядат, размножават се. Имат човешка форма, но нищо друго.

Саманта го изгледа накриво.

— Мога да разбера желанието на Сулакан да създаде своя безмозъчна армия, но наистина ли смятате, че е възможно да се направи такова нещо?

— Така изглежда — каза Ричард, след което огледа символите и преведе по смисъл. — В този ред тук Наджа казва, че Милостта и с нея цялото им същество са били разкъсани на парчета. След това са им приложили магия, подобна на онази, с която са съживявали мъртвите. По този начин сътворителите на императора са успели да създадат раса от полухора, които да му служат.

И още нещо — поради онова, което е било сторено посредством субстрактивната магия на външната обвивка на живите им тела, полухората остаряват много бавно, почти незабележимо.

Саманта скръсти ръце и го погледна твърде скептично.

— Магията може да направи много неща, но не може да забави стареенето. Ако можеше, всички с дарбата щяха да прилагат това умение върху себе си, за да не позволят да се превърнат в старци.

— Напротив, може — каза Ричард. — Виждал съм го с очите си в Двореца на Пророците. Там древни заклинания бяха изменили времето. Хората, които живееха вътре, сякаш остаряваха по-бавно в сравнение с нас. Направено е още когато дворецът е бил построен, за да предостави достатъчно време на магьосниците там да довършат задачата си да обучат младото поколение.

Познавам хора на стотици години, които някога са живели там… или поне са били на толкова според представите за време на онези от нас, които не са подвластни на това заклинание, ако ли не и по техните собствени. Познавам дори един мой предшественик, Натан Рал, който е живял там през целия си живот и е на близо хиляда години.

— Хиляда години… — Саманта дълго се взира в него, преди накрая да поклати глава. — Ще ми се да можех да видя подобни чудеса, които явно се срещат по земите извън Печалните територии. Винаги съм знаела, че съм обречена да остана тук, на това малко, откъснато от света място, като всички мои предци, и никога да не видя света, който се простира отвъд него. Ала съм си мечтала да видя такива чудеса.

— Не знам дали аз бих ги нарекъл „чудеса“. Както и в нашия случай сега, често накрая се оказваш изправен просто пред огромен куп неприятности.

Тя замълча за миг, за да обмисли думите му, а после се върна към належащия проблем.

— Ала как е възможно да се попречи на тези полухора да стареят? Те не са в плен на някакво заклинание, както описахте.

— Със сигурност трябва да се приложи субстрактивна магия…

— Нали обаче само древните магьосници от времето, когато са създавали тези полухора, са владеели субстрактивната магия? Днес никой вече не притежава такива способности.

— И в наше време са останали макар и много малко хора, които все още могат да извикват тази страна на дарбата. — Не си направи труда да й разкрие, че той също е един от тях… поне когато дарбата му работи. Очите на момичето пак се ококориха, така че той просто се върна към предишното си обяснение: — Та, понеже са използвали субстрактивна магия, за да успеят да изменят Милостта по този начин, неизбежно е бил замесен и Отвъдният свят, което от своя страна е забавило процеса на стареене.

— Отвъдният свят ли? Защо неговото замесване да означава, че процесът на стареене се забавя?

— Защото животът ни има предели… раждаме се, живеем, а после умираме… ала сме мъртви завинаги, нали така?

— Да — съгласи се тя и кимна объркано. — И какво от това?

— Ами, ние живеем за ограничен период, но тъй като смъртта е вечна, няма как да определим границите й. Животът дава измерения на времето.

— Само че когато умрем, духовете ни започват времето си в Отвъдния свят, почти както животът ни започва, когато се родим в света на живите.

— С изключение на това, че животът ни има край, така че можем да измерим колко дълго е живял човек. За Отвъдния свят съществува само началото, когато умрем. Оттам насетне не настъпва край на смъртта, следователно няма как да се измери времето. Именно затова Милостта обрисува живота в неговото начало със Сътворението и в края му със смъртта, но веднъж щом духовете ни преминат в Отвъдния свят, те остават там вечно.

Саманта все още изглеждаше объркана.

— Но линията на времето на това място започва от там. Тъкмо от този момент то започва да се измерва.

— Така е, ала съществува само тази начална точка. Все едно да се опитваш да определиш колко дълго е въже, ако при теб е само единият му край. Ако никога не успееш да стигнеш до другия, понеже въжето е безкрайно, как тогава ще измериш дължината му? Животът, от началото до края си, представлява точно определена величина. Смъртта няма край.

Саманта присви очи, докато се мъчеше да осмисли тази представа.

— Всеки изживян ден — продължи Ричард — е един ден по-малко от и бездруго ограничения брой на дните, който си е заминал завинаги. По тази причина времето е ценно и значимо за нас. Животът ни е скъп, затова и времето ни е скъпо. Чрез времето придаваме стойност и на неща като любовта. Подаряваме най-ценното си притежание, времето… част от живота си… на хората, които обичаме.

— Никога не съм го поглеждала от тази страна. Знам колко много ценя времето, прекарано с родителите ми, и колко силно усещам липсата му. А какво представлява времето в Отвъдния свят?

— Оставаме мъртви завинаги. Така че дух в Отвъдния свят няма усещането, че остарява, защото духовете не остаряват. Нямат усещане, че времето им изтича, защото тяхното време не тече. Остават си вечно мъртви, така че в Отвъдния свят един ден, хиляда дни или дори милион дни не измерват нищо значимо в този безкраен период от време. Ти си мъртъв и винаги ще си останеш такъв.

Вследствие на това, понеже смъртта е неизменима, а времето, през което ще си мъртъв, е безпределно, тя сама по себе си не би могла да представлява ценност, а с нея и времето.

— Ала какво общо има това с полухората, които живеят толкова дълго?

Ричард изви вежди.

— Полухората нямат души. Тази част от тях вече е мъртва. А времето за мъртвите е безгранично. Полухората обитават Третото кралство в нарушение на принципите на Милостта, кралство със свои собствени правила, според които животът и смъртта съществуват едновременно без ясни разграничения помежду им и могат да се преплитат по неподозирани начини.

Всеки получовек носи това Трето кралство, следователно и смъртта, в себе си, така че времето за тях тече по различен начин. Сътворителите на император Сулакан са се възползвали от тази връзка със света на безвремието на мъртвите, за да създадат тези хора и да ги превърнат в дълголетни оръжия и така да му служат по-добре. Времето е било важно за Сулакан, понеже той е бил жив, затова е използвал противоположностите на живота и смъртта, за да изопачи времето за собствените си цели.

Тя го зяпна.

— Това не е никак лесно за смилане.

Ричард кимна, съзнавайки, че той е виждал неща, които тя не можеше дори да си представи, затова й беше трудно да го възприеме.

Освен това вече разбираше пределно ясно, че благодарение на Бръшлянената дева смъртта беше сложила ръка както на него, така и на Калан, което превръщаше и двамата в част от това Трето кралство. Разликата беше, че те нямаше да имат възможността да живеят много дълго. Техният досег с кралството, посредством Девата сплетница, беше смъртоносен, и светът на мъртвите скоро щеше да предяви претенции към дължимото му.

— Знам — каза й той с премерен тон. — Трябва да призная, че на мен също ми е доста трудно да го смеля.