Третото кралство

Петдесет и девета глава

РИЧАРД ЗАПОЧНА ДА РАЗЛИЧАВА очертанията на друга сенчеста фигура през бавно надигащата се плаваща треперлива завеса от проблясваща зеленикава светлина.

Тази фигура обаче се различаваше от останалите.

Беше неподвижна.

Зеленият воал от едната му страна започна да избледнява и да изчезва. Разпръсна се във въздуха пред очите му и Ричард най-после успя отново да зърне пред себе си скалистата земя. Зелените стени на Отвъдния свят от двете му страни и зад него останаха непокътнати и препречваха всеки възможен път за бягство, ала изходът пред него се откри.

Ричард хвърли поглед встрани, доколкото му беше възможно, поне за да се опита да прозре отвъд каменните колони и останалите опасващи го зелени воали и да зърне някаква следа от Саманта. Не успя да я види никъде. Изпита облекчение, че се беше съобразила с повелята му.

Нещо се случваше и Ричард беше благодарен, че тя не е попаднала в клопка като него. Докато все още беше на свобода, имаше шанс да успее да направи нещо, за да помогне на останалите да избягат. Макар да беше много млада, Ричард не подценяваше способностите и хъса й. Докато единият от двамата беше свободен и можеше да предприеме нещо, все още бе възможно да спасят другите.

Недалеч, в дълбоките сенки между каменните остриета, стоеше мъж в тъмни одежди, който безмълвно наблюдаваше. Това беше неподвижната фигура, която Ричард бе видял отвъд воала към Отвъдния свят. Зеленото було изчезна, ала сенчестата форма остана там, доказателство, че не принадлежи към мъртвите души отвъд света на живота. Съвсем малко вляво, зад мъжа, в още по-непрогледните сенки се криеше друга фигура, която Ричард не можеше да различи добре.

Щом зеленото сияние, преграждащо Отвъдния свят, се изпари от света на живота, мъжът, който дебнеше отзад, пристъпи напред и излезе от сенките.

Когато се показа на сумрачната следобедна светлина, пропусната от тежките облаци, Ричард се слиса и загуби ума и дума.

Бялото на очите му беше кървавочервено.

Сякаш очите му нарочно бяха татуирани в яркоалено, от което тъмният ирис и зеницата изглеждаха така, сякаш се взираха в теб от някакъв огнен свят… или може би дори направо от отвъдното. Гледката беше по-стряскаща от всичко, което Ричард бе виждал през живота си.

Колкото и неземни да изглеждаха очите му обаче, мъжът очевидно не беше привидение от света на мъртвите. Ричард виждаше, че е съвсем истински, от плът и кръв.

При все че именно плътта беше най-смущаващата част от него. Тя може би беше най-отблъскващото нещо, което Ричард бе виждал отсам света на смъртта.

Всяка част от тялото му, която не беше скрита от черните дрехи, беше покрита с татуирани символи.

Символи, които Ричард разпозна.

Плътта му не просто беше покрита с рисунки, ами татуировките бяха наслоени една върху друга безброй пъти, така че кожата му вече не приличаше на човешка. Доколкото можеше да види Ричард, нямаше нито едно местенце, което да не беше татуирано с част или елемент от кръговидните изображения, всяко едно насложено наслуки върху друго, което от своя страна беше наложено върху трето, и така пласт след пласт, докато по тялото му видимо не беше останала незасегната кожа.

Най-горните слоеве изглеждаха и най-тъмни, тези под тях бледнееха, а най-вътрешните бяха още по-светли. Сякаш плътта му постоянно ги поглъщаше и непрестанно трябваше да се добавят нови, които да заменят онези, попиващи в тялото му. От това изглеждаха безкрайни, бездънни, като сложна плетеница, която те замайва, сякаш символите непрекъснато прииждаха отдолу в море от нещо потайно и ужасяващо плашещо.

Още по-дълбоките пластове от символи придаваха на кожата на мъжа триизмерен вид. Неизброимите слоеве пречеха да се разбере къде точно под всички тези разпилени елементи се намира кожата и придаваха на цялата му плът нереален, малко мъгляв и леко призрачен облик.

Понеже долните пластове бяха по-светли от наскоро нанесените, всеки символ изпъкваше и се отличаваше, без значение колко други имаше над него или колко нагъсто бяха разположени. Разнообразните символи, взаимнообвързаните образи и сложните елементи бяха с всевъзможна големина. Богатството от мотиви в самите рисунки сякаш беше безкрайно, ала всеки един от тях придаваше значение на по-големите, кръговидни елементи.

От онова, което успя да види от подаващите се от ръкавите на черното наметало ръце на мъжа, дланите и китките му бяха от край до край татуирани със същите символи. Дори кожата под въздългите му нокти като че бе изрисувана, а мотивите прозираха през самите плочки.

Кожата на врата му, подаваща се над прилепналата яка, също беше покрита със символи. Лицето му… всяка една част от него… беше обсипано със същите мотиви. Само по него имаше стотици, ако не и хиляди. Когато той примигна с ужасните си червени очи, Ричард забеляза, че клепачите му също са татуирани. Дори ушите му, всяка една гънка и докъдето стигаше погледът на Ричард в дълбочина, бяха изцяло покрити със символи, насложени едни върху други. Имаше толкова много от тях, че в известен смисъл му заприличаха не толкова на обикновени татуировки, а повече на проявление на черните мисли, извиращи на повърхността от същността му.

Въпреки че голата глава на мъжа също беше покрита с мотиви, един от тях беше по-голям и господстваше над всички останали. Долната част на големия кръг пресичаше основата на носа му, извиваше се по бузите под очите, тръгваше нагоре, точно над ушите, и обикаляше темето му. В кръга се намираше друг кръг, а между двата — пръстен от руни.

Във вътрешния кръг имаше триъгълник, който пресичаше хоризонтално линията над челото му. Два по-малки допълнителни кръговидни символа извън ъглите на триъгълника, които пресичаха големите кръгове, покриваха слепоочията му, а трети се мъдреше на тила. Заради начина, по който бяха разположени, той изглеждаше така, сякаш гледа свирепо с призрачните си червени очи от самия кръгъл символ, сякаш предизвикателно наблюдава от Отвъдния свят.

В центъра на триъгълника, отпред на черепа му, имаше обърната деветка.

Ричард разпозна всички символи, ала този помнеше особено добре.

Татуировката, която покриваше голото теме на мъжа, беше по-тъмна от останалите не просто защото, изглежда, беше най-скоро нанесена, а и защото контурите й бяха по-плътни. Въпреки това, при все че беше положена върху стотици слоеве от други произволни мотиви, беше очевидно, че тя е там с по-висша цел.

Всички татуировки с всички свои неизброими различни мотиви представляваха разновидности на една и съща основна тема, точно както буквите в азбуката представляват част от едно цяло. Символите бяха разположени в кръгове с всевъзможна големина, дори в окръжности, вписани в други окръжности, вписани в трети окръжности, а някои от символите в тях се състояха от други, по-малки мотиви и елементи, които Ричард също разпознаваше. Видът на този така отдаден на окултните сили мъж беше смущаващ.

Всичко това го превръщаше в мрачна, жива и променлива илюстрация, с всевъзможните ясно различими в неизброимите слоеве мотиви, очевидно положени там с цел.

Ричард се разтревожи особено силно от централния мотив, покриващ предната част от главата и лицето на мъжа, онзи с обърнатата деветка. Както и останалите символи, покриващи тялото на мъжа, той също беше на езика на Сътворението.

Ричард също така прекрасно разбираше, че ако човек гледа символа от позицията на мъжа, деветката в центъра не би била обърната за самия него.

Този символ беше същият като онзи върху Машината за знамения и на корицата на книгата „Регула“, която вървеше с машината. Този символ препращаше всичко към Ричард.

Червените очи на мъжа се отместиха върху ръката му, която стискаше ефеса на меча, все още прибран в ножницата, след което отново се насочиха към очите на Ричард, сякаш прониквайки в душата му.

— Господарю Рал — отрони мъжът с глас, който беше не по-малко смущаващ от плътта му, — колко мило от ваша страна да посетите моите владения в провинция Фаджин.

Ричард смръщи вежди.

— Епископ Ханис Арк?

Ханис Арк беше управителят на провинция Фаджин.

Мъжът преклони глава.

— По-точно Господар Арк.