Третото кралство

Шестдесет и трета глава

КАЛАН СЕ ХВАНА ЗА ДРЪЖКАТА на вратата, за да запази равновесие, когато каретата изскочи от един коловоз. От жестокото, рязко разклащане усети болка в коремните си мускули, наранени от Агиела. Болката все още беше така силна, че я оставяше без дъх.

Морещицата и абатът я наблюдаваха, докато се возеха през мрачен пейзаж на извисяващи се дървета и канаристи, негостоприемни земи. Калан се загледа през прозореца, за да не й се налага да отвръща на погледите им. Кръвта й кипваше, щом срещнеше очите им. Беше бясна, че са дръзнали да сторят това.

Новият свят с години бе водил страховита война със Стария свят. Император Джаганг бе причинил невъобразимо страдание. Беше невъзможно да се каже колко стотици хиляди души са загубили живота си в тази война. Семейства бяха лишени от бащи, майки, братя, дъщери и синове. Цели поколения бяха изтребени.

Мнозина бяха осакатени за цял живот. Някои нямаше да се излекуват с години, ако изобщо някога успееха.

И за какво?

За да може император Джаганг да властва над целия свят и Императорският орден да наложи своите възгледи, че всеки поданик трябва да живее именно за него и според неговите разбирания, да се подчиняват на извратените представи за натрапено със сила общо благо.

Подобно на толкова много други владетели, които проповядваха всеобщо благо, те бяха склонни да убият всеки, дръзнал да не се съгласи с тяхната илюзия за по-добър живот. Бяха склонни да заличат цели градове, та дори целия Нов свят, ако се наложи, за да постигнат своето.

Страданието, което бяха донесли на света, беше умопомрачително, и всичко това в името на по-добрия живот за всички.

Ала Ричард беше извел Новия свят до победата. Свободата беше възтържествувала. Безкрайните мъчения, страданието и жертвите, които сякаш нямаха край, както им се струваше понякога, вече бяха свършили.

В света се беше възцарил мир.

А сега тези хора от забравени от духовете, мрачни земи искаха отново да хванат света в окови, точно както го бе направил и Императорският орден. И защо? За да могат да управляват?

Това беше безумие.

Калан стисна челюсти и впери поглед през прозореца.

— Какво беше чувството?

Калан изгледа навъсено седналия срещу нея абат.

— Моля?

Самодоволната му усмивка се бе настанила удобно върху лицето му, докато я наблюдаваше. Виждаше колко е ядосана и това му доставяше удоволствие. Наслаждаваше се на факта, че е взел в плен нея, Майката Изповедник, съпругата на Господаря Рал, жената, която беше спомогнала за разгрома на Императорския орден и която сега бе просто негова пленница.

— Попитах ви какво беше чувството.

Калан се взря в него, без да отговаря. После отново насочи погледа си през прозореца към пейзажа от ширнали се до безкрая тъмни гори. От тежките като олово облаци дърветата бяха зеленикавосиви. Гората изглеждаше древна, сякаш недокосната от човешкия свят. Това беше неизследвана пустош, първично, враждебно мъртвило, където смъртта и разложението бяха естественият път на живота.

Извитите им клони, надвесени над тесния, зле проправен път, почти го обгръщаха, превръщаха го в мрачен тунел, който се виеше през неприветливите земи. Приличаха й на огромните ръце на чудовища, които неспирно се протягат към своите жертви. Това беше най-злокобната гора, която бе виждала през живота си.

Внезапен жесток удар през лицето повали Калан на седалката.

Тя се задъха от болка и изненада от неочаквания юмручен удар, който й беше забила Морещицата. За кратко изгуби представа къде се намира и какво се случва. Ръцете й лежаха отпуснати, едната преметната през краката, другата увиснала вън от черната кожена седалка.

Калан простена, щом болката от удара достигна връхната си точка. Челюстта й пулсираше. Устните и носът й потрепваха, сякаш пробождани от хиляди игли.

Ерика изправи Калан, като я издърпа рязко за косата, след което отново я удари по другата страна с опакото на ръката си и я запрати на мястото й на седалката.

Като седна с провесени до тялото ръце, усети, че по брадичката й се стича кръв, която капе по панталоните й.

— Абатът ти зададе въпрос — изръмжа Морещицата. — Време е да се научиш да уважаваш по-висшестоящите. Ако нямаш желание да го направиш, аз с огромна радост ще помоля кочияша да спре, ще те извлека вън, на пътя, и ще те науча на почит и послушание.

Тя се приведе напред, отново сграбчи Калан за косата издърпа я към себе си и доближи лице до нейното.

— Това ли би предпочела?

— Не — промълви Калан, преди Морещицата да я е ударила отново.

Ерика се подсмихна самодоволно, пусна косата й и се облегна назад със скръстени ръце. Калан изтри кръвта от устата си с опакото на ръката.

Абат Драйър я погледа с безмълвно задоволство за момент и после повтори въпроса си:

— Попитах ви какво беше чувството? Очаквам да получа отговор. Ерика също чака. И двамата изгаряме от любопитство.

Калан го прониза с мрачен поглед.

— За какво говорите? Какво чувство?

Имитирайки пърхащи криле, той загатна за дългото пропадане от високо.

— Ами, спускането, когато паднахте от скалата. Наистина трябва да се научите да бъдете по-внимателна. Непохватността ви може да ви убие някой ден. Е, какво беше чувството?

Калан усети, че устната й се подува, а болката се засили не на шега. В момента повече от всичко на света искаше да удуши този човек.

— Не ми допадна особено.

Той надигна вежда развеселен.

— Нима? И защо така?

Калан хвърли поглед към Морещицата, след което отново насочи вниманието си към него.

— Беше страшно.

Абатът се изкикоти.

— Мога да си представя. — После скръсти ръце, облегна се и я загледа. — Ала тъкмо това беше целта на занятието.

— Имало е цел?

— Ама разбира се — сви рамене той.

— Опасявам се, че не ме бива много в гадаенето. Защо не ми обясните каква е била целта?

— Е, ами, да ви уплаша до смърт, естествено. Бяхте си изкарали акъла, нали така? Говоря за момента, в който почти бяхте достигнали земята, когато щяхте да се забиете долу с пълна скорост след падане от огромна височина.

— Значи, целта е била да ме уплашите, така ли? Е, добре. Успяхте. Изплаших се. Доволен ли сте?

Той насочи усмивката си към Морещицата.

— Тя все още не разбира.

— Ще разбере — отвърна жената, докато се поклащаше напред-назад, тъй като каретата мина през няколко поредни издатини. — Накрая ще разбере.

— Сигурно имаш право — въздъхна той.

Калан остана безмълвна, понеже не искаше да му достави удоволствието да го попита какво има предвид.

— Не сте ли любопитна? — каза той накрая. — Не се ли питате как го сторих?

Калан прекрасно разбираше за какво говори той. Питаше я дали не е любопитна как е успял да използва дарбата си, за да спре полета й надолу точно преди да удари земята.

Тя беше израснала сред магьосници. Знаеше много за магията и нейните възможности. Притежаващите дарбата можеха да вдигат във въздуха неща, дори много тежки, и да улавят предмети в полета им точно преди да докоснат земята.

Ала не можеха да го правят с живи същества, особено с хора.

Животът по някаква причина пречеше на подобен род намеси. Нещо, свързано с наличието на душа, не позволяваше хората да бъдат повдигани, освен при много редки обстоятелства, и то за кратки периоди от време. И дори в тези случаи изискваше колосални усилия. Ако не беше така, всички те щяха да могат да летят. Веднъж й бяха обяснили принципа на действие, ала в онзи момент й се беше сторило маловажно.

Важното сега обаче, онова, което имаше най-голямо значение, беше как Лудвиг Драйър бе успял да го стори, и то с прецизността, с която бе успял да я улови толкова близо до земята и бе възпрял полета й надолу. Беше се задържала на сантиметри от пръстта, след което той плавно и нежно я бе спуснал на земята.

Това беше ужасяващо, страховито, потресаващо изживяване, от което се бе разтреперила като лист.

— Да — каза Калан, — в интерес на истината, съм любопитна. Как го направихте? Очевидно притежавате дарбата, факт, който скрихте от нас в Двореца. Не познавам магьосник, който да е способен на такова нещо. Според всичко, което съм научила, дарбата не може да го стори.

Той се усмихна предоволно.

— Много сте права. Дарбата не може да стори нещо такова. Ала виждате ли, аз притежавам различен вид сили.

— Дарбата си е дарба.

— Да, в известен смисъл сте права, ала някои хора, като нас двамата с Господаря Арк, придобихме способности, позволяващи ни да използваме окултни сили в допълнение към дарбата. Останалият свят просто не може да проумее с каква сила разполагаме и какво можем да сторим с нея. — Той посочи към прозореца. — Едно от предимствата да живееш чак тук, далеч от всички останали, е, че имаш възможността да изучаваш подобни тъмни магии от потайни хора и да ги развиеш в нещо напълно различно, нещо повече от всичко, което хората биха могли да си представят. От друга страна, те не притежават дарбата, така че няма и как да си въобразят подобни неща.

— Трябва много да внимавате, щом се осмелявате да използвате такива тъмни умения.

Усмивката му грейна отново. На Калан вече й идваше до гуша. Злорадството му сякаш беше самоцел.

— Аз не се страхувам — отговори й с тих, леко заплашителен тон.

Калан понечи да му отвърне, че би трябвало да се страхува, ала се въздържа.

В следващия миг той се оживи.

— Вие обаче се страхувахте. Докато падахте, имам предвид. Наистина изпитахте страх.

— Вече го признах — каза Калан и в същия миг каретата подскочи по неравен участък от пътя.

Друсането й причиняваше силна болка в корема, от която оставаше без дъх и челюстта й пулсираше. Поне устната й беше спряла да кърви.

— Тъкмо такова бе и намерението ми.

Калан отново го изгледа свирепо.

— Бих предположила, че отдавна сте надраснали възрастта да плашите момиченца.

Морещицата се изсмя гръмко.

— Забавна е. — После погледна към абат Драйър и повтори: — Забавна е.

Той направи кисела физиономия, но пренебрегна думите на Морещицата.

— В предизвикването на страх има умисъл — спокойно каза на Калан. — Опитвам се да ви обясня целта си и във връзка с това и върховното предназначение на делото на живота ми.

Калан си пое дълбоко дъх. В действителност изобщо не й се приказваше. Откакто Ерика я беше ударила през устата, опитите да говори й причиняваха болка. Предполагаше обаче, че няма как да го избегне.

Освен това си даваше сметка, че трябва да узнае какво е намислил мъжът, какво е „делото на живота“ му и какво върши в Абатството. Виждаше, че няма да й е трудно да го предразположи да си излее душата пред нея.

— Съжалявам, абат Драйър, ала падането от скали и спасяването в последния миг, преди да се размажа на земята, са все нови изживявания за мен. Опасявам се, че дори да имате причина да го сторите, тя ми е съвършено непонятна.

Той заряза усмивката, приведе се към нея и попита:

— Точно в онзи миг, в края, в последния момент, когато бяхте напълно убедена, че ще умрете, не получихте ли някакви откровения? Някакви предсмъртни прозрения? Или някакви спомени за смисъла на вашия живот? В особени случаи на среща със смъртта много хора казват, че в един-единствен миг преживяват целия си живот отново… Сякаш всичко минава пред очите им.

Така че се чудех какви са били вашите предсмъртни мисли в последния момент, преди да загинете, както сте вярвали, че ще се случи.

Калан си наложи да отвърне очи от неговите. Зарея поглед през прозореца към безкрайната редица от дървета и клони, които профучаваха покрай каретата.

— Е? — подкани я той. — Каква беше последната ви мисъл?

— Вие няма да разберете — тихичко отговори тя, без да го поглежда.

За кратко поседяха в мълчание.

— В такъв случай, защо не се опитате да ми обясните? — попита той накрая.

Калан знаеше, че той не настоява от чисто любопитство. Беше молба, която не смееше да пренебрегне.

— Изпитах абсолютната и цялостна сила на чувствата си към моя съпруг.

Абатът вирна пръст.

— Ах, любов, значи.

Тя се канеше да каже, че той не би могъл да познава истинската любов, ала накрая реши да не се хаби напразно.

— Добре, тогава, работата е там — заговори отново той, докато чоплеше единия си нокът, — че чрез уменията ни в окултните магии ние се научихме да изменяме това преживяване.

Калан отмести поглед към него.

— Да изменяте „преживяването“ ли? „Преживяването“ да умреш? Какво имате предвид?

— В този последен миг преди смъртта… истинската, неминуемата, същинската смърт… хората изживяват множество различни неща. Някои минават през съжаление, други през парализиращ страх, любов или дори през мигновено припомняне на съвкупността на целия им живот, както съм чувал да описват. Такива неща.

— Е, и?

— Ами, виждате ли, ние… и под ние имам предвид себе си, разбира се… посредством продължителни експерименти и опити разбрах как да променям преживяването им, така че онези, които преминават през воала и прекрачват в света на мъртвите, да могат да свършат нещо полезно за останалите от нас, които остават в света на живота.

Калан смръщи чело, вече искрено заинтересувана.

— Нещо полезно ли? Какво бихте могли да извлечете от хората точно преди да умрат, което би могло да ви бъде от полза?

Усмивката се върна на лицето му, ала този път в нея не се четеше нито веселие, нито злорадство. А най-дълбоката неприязън, която Калан бе виждала в живота си.

— Пророчество.