Третото кралство

Осемдесет и втора глава

НА КАЛАН Й СЕ СТОРИ, че чува нечии стъпки в коридора пред стаята без прозорци, в която я бяха провесили на вериги от тавана. Трудно й беше да прецени наистина помежду накъсаните безпомощни гърлени хрипове, излизащи дълбоко от дробовете й. Всичките й сили отиваха в борбата да се задържи на пръсти, за да не се отпуска с цялата си тежест на оковите, обгърнали китките й. Ограничителите им бяха захванати за опъната до крайност верига, която минаваше през макара на тавана, а после беше закачена за стената.

Ако спреше да се мъчи да остане на пръсти, за да си почине, краката й не стигаха пода, така че цялата й тежест падаше върху ръцете. Тогава бързо започваше да изпитва затруднения с дишането. Когато усетеше да я обзема паника, че ще се задуши, налагаше се отново да се надигне на пръсти и да остане така, докато краката й не затрепереха от усилието, а не след дълго започваше да се изпуска и оковите поемаха тежестта й. По ръцете й се стичаше кръв от раните, причинени от железата.

Изгаряща болка пронизваше раменните й стави. Вече не издържаше. Ала нямаше начин да го прекрати. Имаше чувството, че ще полудее.

Дебелият босоног Ото седеше по-встрани и дъвчеше корава коричка хляб. Имаше обратна захапка и видимо само два зъба, и двата отдолу, точно вляво от средата. Бяха плоски, жълти и стърчаха напред, като захващаха горната му устна всеки път, щом затвореше уста. Сплесканият му нос, изглежда, е бил непоправимо потрошен преди много години, дотолкова, че беше едва ли не безполезен. И понеже обикновено дишаше през устата, рядко я затваряше.

Работата на Ото беше да я измъчва. От време на време ставаше и с дъбова пръчка, дебела колкото палец, я шибаше по гърба и през ребрата, докато тя не се изплъзне, не загуби равновесие и не увисне на оковите. Когато накрая избухнеше в сълзи от болка и отчаяние, той оставаше удовлетворен и си сядаше обратно до стената, задъвкваше храната си или чоплеше мръсните си боси ходила. Изглежда, беше обсебен от навика да човърка коричките на мазолите си.

Никога не говореше и сякаш се отнасяше към работата си с ентусиазма, с който би тупал мръсни килими. Изглежда, му стигаше тя да изгуби равновесие, след което отиваше да си поседне за малко.

Когато Калан дойдеше на себе си и се овладееше, престанеше да плаче, възвърнеше равновесието си и застанеше на пръсти, той отново ставаше, идваше при нея и всичко започваше отначало. Понякога, вместо да я удря с дъбовата пръчка по гърба, той я шибаше по бедрата, а жилещите удари я караха да се отпусне на ръце.

Калан си мислеше, че ще полудее, преди дори да успеят да я убият. Чувстваше се безкрайно безпомощна. Нямаше представа къде са Ричард и останалите и беше сигурна, че те не знаят къде се намира тя. Беше съвсем сама с безжалостни хора, които вярваха, че изтезанието ще им предостави пророчество. Тъй като състоянието й непрекъснато се влошаваше, тя си даваше сметка, че накрая ще иска единствено да умре.

Което, както разбираше, беше точно каквото целеше Лудвиг Драйър. Той вярваше, че в мига преди да умре, човек може да прозре във всевечния безкраен Отвъден свят и да му предаде пророчество в замяна на милостта на смъртта, която предлагаше той.

Човек обаче можеше да понесе ограничено количество болка. Предполагаше, че в определен момент тя също ще умолява да я оставят да умре.

Стъпките се приближаваха. Цялото място ехтеше, така че беше по-лесно да се чуе, когато идват хора. Ото беше зает с коричката хляб и не обърна внимание на звука от стъпки. И без това на него му беше все тая. Сърцето на Калан се сви, понеже знаеше, че най-вероятно идва Морещицата Дора.

Абатството беше изградено предимно от камък. Помещенията бяха тесни и отвратително мръсни. Като че никога не бяха виждали метла. Мръсотията се лепеше даже по паяжините на всеки възможен ъгъл.

Тънък пласт слама покриваше пода в нейната стая. Тя явно служеше да попива поне част от кръвта. Не беше особено сполучливо решение, ала поне по-голяма част от нея отдавна беше засъхнала. Калан предполагаше, че накрая много повече от нейната кръв ще залее пода.

Усилието да стои на пръсти и липсата на сън я бяха изтощили до такава степен, че беше на път да изпадне в делириум. Ото се грижеше да стои будна в редките случаи, когато я спускаха на земята, за да й дадат храна и вода. Позволяваха й само кратки дремки.

Болестта, която се таеше дълбоко в нея, също не облекчаваше положението й. Неизменното й присъствие сякаш изгризваше душата й.

Стъпките се приближиха още повече. От звука на токовете на ботушите Калан заключи, че принадлежат на Морещица. Нямаше представа колко Морещици има в Абатството, ала знаеше, че не е само Ерика. Единствената друга, която познаваше по име, беше Дора, една особено неприятна жена със среден ръст и злорад характер доста над средното.

Именно Дора идваше насам да изпълнява дребните рутинни задачи, като да носи храна и вода на Калан. Караше Ото да изпразва нощното гърне. Изобщо не беше доволна от задълженията си. Явно смяташе, че заслужава по-високо положение в живота от това да надзирава немия Ото и да храни затворниците. Изглежда, губеше търпение с целия този бавен метод на изтезание.

От погледите, които понякога й отправяше тази жена, Калан си даде сметка какво всъщност иска да направи.

Ала от отровното докосване на смъртта вътре в нея се чувстваше толкова зле, че през повечето време й беше твърде лошо, че да я е грижа. Това явно още повече раздразваше Дора. Явно искаше Калан да се разтреперва при вида й. Понякога на тръгване Морещицата залюляваше Агиела си в ръка, насочваше го към Калан и заявяваше, че ще се върне. Оръжието имаше за цел да й покаже какво възнамерява да й стори, щом се появи отново.

В няколкото редки случая, когато Ото беше излязъл за малко, тя ставаше раздразнителна и се ядосваше на участта си, а изкарваше яда си, като забиваше Агиела в корема на Калан. Ударът я оставяше почти в безсъзнание, увиснала безпомощно, бореща се да си поеме дъх.

След като Дора приключеше и си тръгнеше, Калан беше твърде изтощена да се мъчи да се надигне отново на пръсти, затова известно време просто висеше на китките си, неспособна дори да заплаче. Мислеше единствено за това колко много й липсва Ричард, колко много иска да се сгуши в обятията му, колко много иска да се вгледа в сивите му очи и да зърне усмивката му.

Когато тежката врата от дъб изскърца недоволно, Калан вдигна поглед от мястото, на което висеше от оковите. Щом вратата се отвори докрай, тя видя, че както и очакваше, там стоеше Дора, облечена в черна кожа.

Този път Морещицата изглеждаше необичайно разсеяна и припряна. Калан забеляза, че на колана й виси къса кожена верижка, в чийто край беше закачен ключ. Приличаше на ключа, с който бяха заключили оковите, когато я докараха тук.

Калан се зачуди дали не се канят да я преместят другаде за по-тежки изтезания. От самата мисъл затрепери. Вече беше на прага на лудостта, а прекрасно знаеше, че дори не са започнали сериозната работа.

Даваше си сметка също така, че ако жената отключи оковите сега, това ще е единственият й шанс да й се опълчи и да се опита да избяга.

Начинът, по който се чувстваше обаче, и предвид това, че беше толкова немощна, я караше да подозира, че едва ли би имала някакъв шанс да надвие мускулестата Морещица. Освен това жената щеше да го очаква и най-вероятно щеше да забие Агиела си в гърлото й в мига, в който Калан предприеме нещо.

Въпреки това сърцето на Калан препускаше, тъй като знаеше, че това ще е единственият й шанс, а възнамеряваше да се възползва от него. Ако искаше да оживее и някога да види Ричард отново, тя трябваше да се бори за живота си.

Дора ядосано направи знак на Ото.

— Свали я на земята.

Ото се втурна да изпълни заповедта й. Откачи веригата, след което използва тежестта си да я удържи, докато спусне Калан на земята. Изобщо не подходи внимателно и тя се строполи долу. Веригата минаваше през желязно резе, забито в каменната стена, така че макар да беше на земята, Калан все още не беше свободна. Оставаше да отключат оковите.

Веднага щом Ото я свали, Дора го отпрати със сумтене и махване на ръка. Той се поклони и излезе, като затвори тежката врата след себе си.

— Ставай — изръмжа Дора. — Имам заповед да те отведа другаде.

— Къде? — попита Калан, без да помръдне. Беше толкова изнемощяла, че не беше сигурна, че треперещите й крака ще я издържат.

— Съвсем скоро ще разбереш. А сега ти казах да ставаш. — Дора й се усмихна по онзи ужасяващ начин. — Ала не се надявай на нещо добро. Обещавам ти, че мястото, на което ще те заведа, няма да ти хареса, нито пък онова, което те очаква там.