Третото кралство

Седемдесет и шеста глава

БЕЗ ДА СЕ БАВИ, цялата група се втурна в непрогледния тунел подир Саманта. Хванала майка си за ръка, тя тичаше така, сякаш роклята й гореше.

Тунелите всъщност не бяха коридори, а най-различни естествени отвори, образували се в скалата. Мястото донякъде представляваше система от пещери насред празни кухини: отчасти естествени канали, прокопани от водните струи, текли през по-мекия камък, и отчасти пукнатини в силно врязаните скали.

На места пътят ги водеше през дълги пролуки, където камъкът беше поддал и се беше сцепил. Другаде трябваше да се промушват през ниски участъци под широки скални издатини, които принуждаваха всички освен Саманта да се навеждат, за да не си удрят главите в тавана, докато се придвижват по стръмното нагорнище. Понякога пък се налагаше да се катерят през система от дупки в скалите.

След като се промушиха под редица плоски каменни ридове, следващите отвори отново ги изведоха в пещерната система, която се разклоняваше в объркващ лабиринт от неравни тунели и пукнатини в слоевете претопени скали, при които се озоваха. Част от камъните бяха остри и назъбени, докато на други места, покрай които препускаха, теклата в продължение на хиляди години вода ги беше загладила и заоблила. През много от проходите минаваха малки поточета. От време на време им се налагаше да заобикалят дълбоки, кристалночисти езерца. Други тунели представляваха криволичещи, подобни на пещери галерии с множество пресичащи ги разклонения.

Целият този подземен свят беше осеян с толкова дупки, отвори и пукнатини, че Ричард имаше чувството, че като нищо може да ги отведе до самото отвъдно. Зеленикавите воали от светлина, които от време на време прелитаха из пещерите, само допринасяха за неговата представа.

— Саманта, сигурна ли си, че знаеш къде отиваш? — попита Ричард момичето с приглушен тон, следвайки го по петите.

— Израснала съм в пещери — отвърна то. — Запомням отличителни белези в скалите и отворите, които ги прорязват.

Изглежда, според Саманта това обясняваше всичко. Ричард беше склонен да се съгласи. Като горски водач беше правил горе-долу същото, докато пътуваше из неизследвани гори. Запаметяваше определени природни забележителности, за да успее да намери обратния път. Тя се чувстваше по-удобно под земята от него, затова трябваше да приеме, че това е нейният свят, и да й се довери като техен водач.

Ала при все това той също беше запомнил някои ориентири, които сега не виждаше.

— Това не е пътят, по който влязохме ние — прошепна й напрегнато, докато криволичеха покрай някакви кули от претопена скала.

— Зная — прошепна в отговор тя. — Аз трябваше да намеря начин да заобиколя всички полумъртви дяволски изчадия.

Ричард се зарадва да чуе, че тя е използвала ума си, за да намери безопасен път. До този момент не се бяха натъквали на шун-тук. Ала все пак му беше ясно, че полухората патрулират из тунелите и могат да се появят всеки момент. Веднъж щом узнаеха, че затворниците им са избягали, всички хора от народа шун-тук щяха да се спуснат по петите им.

Не знаеше колко още им остава, ала беше сигурен, че ще изпита облекчение веднъж щом излязат на повърхността. Нямаше представа дали ще бъдат в по-голяма безопасност над земята, ала безспорно там, където се намираха сега, ги грозеше опасност. Ако ги нападнеха в планините, щеше да им бъде трудно да се бият. Можеше да се окажат приклещени от тълпите шун-тук, блокирали всеки край на тунела, а после да бъдат изтребени един по един.

Напомни си, че този път разполагат с хора, притежаващи дарбата, и това без съмнение щеше да изравни силите. Ала не беше забравил от предишните си сблъсъци с полухората, че те не се страхуват за живота си и се нахвърлят неумолимо върху жертвите си.

Ако се наложеше да отблъскват шун-тук, Ричард можеше да ги посрещне с меча си, ала рано или късно щяха просто да надделеят с огромната си численост. Накрая щеше да се измори и те щяха да го изядат. Още по-обезпокояващото обстоятелство обаче беше, че той можеше да брани само едно място, докато полухората можеха да ги връхлетят от всички посоки.

Същото важеше и за дарбата, при това, ако се изправеха единствено пред полухората, а не пред вдигнатите от гроба мъртъвци. Родените i дарбата също бяха способни да убиват по много врагове наведнъж и Ричард несъмнено беше виждал как Зед си служи с магьоснически огън и поваля цели орди от вражески войски от Стария свят, ала дори магьосническият огън си имаше предел. Той трябваше да бъде призован и насочен. Само по себе си това действие представляваше огромно усилие, което много скоро те изтощаваше. Ако врагът продължаваше да напира и с всеки миг да настъпва с огромно числено превъзходство, дори магьосниците биха били сразени.

Все пак веднъж вече бяха сразени и пленени от тях.

Не биваше да забравя и ходещите мъртъвци. Възможностите на дарбата бяха ограничени срещу тях. Ричард вярваше, че тъкмо затова полухората, също като онези по времето на Древната война и Сулакан, използват труповете. Те не само че бяха изключително полезни в първите редици в боевете, ами можеха съвсем лесно да бъдат заменени и на практика съществуваше неизчерпаем запас от тях, така че ако не друго, те можеха да сломят от изтощение всяка съпротива.

Ричард следваше Саманта завой след завой през пресечения от проходи, пукнатини и лабиринти от кръстопътища маршрут, който познаваше единствено тя. Тичаше из този омагьосан кръг като скален плъх, без да пуска ръката на майка си, без да забавя темпо, за да премисли накъде да поеме.

Когато стигнаха една особено заплетена отсечка от проходи, без да спира, Саманта се надигна да погледне над главите на неколцината мъже зад нея, за да срещне погледа на Ричард. После посочи и направи някакво змиевидно движение с ръка, обозначавайки завоите, които ще последват. Ричард разбра какво има предвид момичето и накъде трябва да вървят и кимна.

Сграбчи ръката на Ничи и я избута напред.

— Отиди напред да я пазиш. Искам да се уверя, че всички останали ще преминат оттук, без да се загубят. Не ми се ще да се налага да се връщаме за някой, който се е отделил от групата.

Ничи докосна рамото му, безмълвно приемайки заповедта, след което бързо се втурна напред да догони Саманта и майка й.

Ричард забави крачка, за да поизостане, докато мъжете от Първа гвардейска рота тичаха покрай него по стъпките на предхождащия ги. Вече се бяха наредили в дълга колона, за да успеят да преминат през поредицата сложни завои, изкачвания и спускания из плетеницата от проходи. Ричард побутваше всеки мъж в правилния тунел, докато го подминаваха, да не би да пропуснат чупката. Подканваше ги да бързат и сочеше напред, за да се увери, че ще свърнат на правилните места. Едва виждаше в почти непрогледния мрак. Само проблясващите от време на време в съседните проходи воали от отвъдното им осигуряваха малко светлина. Надяваше се никой от тях да не се понесе към тях и да не им препречи пътя, или по-лошо, да не прелети отстрани и да ги раздели.

Ричард зърна Зед, който тичаше към края на колоната. Успяваше да поддържа същото темпо като останалите мъже. Макар да бе вече старец, той не само че беше много по-силен, отколкото изглеждаше, а и беше изпълнен с решимост да избегне съдбата, която ги застрашаваше в пещерния им затвор. Ричард знаеше, че дядо му държи да стои отзад, защото иска да пази гърба им при всеки признак за наближаваща опасност.

Кара, която се намираше точно пред съпруга си, следваше Зед в края на колоната. Тя видя как Ричард забавя ход, за да насочва мъжете по правилния завой.

— Вървете — изръмжа срещу него тя, като му замаха ядосано над главите на наблъсканите един в друг войници. — Не ни чакайте. Вървете.

Знаеше, че цели той да остане защитен сред мъжете от Първа гвардейска рота. Ричард обаче беше твърдо решен да се увери, че никой от тях няма да свърне в грешната чупка в мрачната пещера. Не искаше да загуби никого из тези тунели. Докато мъжете се промушваха покрай него, той ги избутваше в правилния тунел и често-често им посочваше пътя напред.

Кара се засили от края на колоната. Препусна в отсечката да стигне до Ричард. Не беше доволна, че се е забавил, и искаше да дойде до него, за да може да го защити. Най-накрая и последните двама се втурнаха покрай тях на бегом.

Точно зад тях, докато Кара се измъкваше от участъка преди съпруга си, от няколко странични отвора започнаха да се излизат безброй шун-тук.

Само един човек беше останал назад — Бен.

С меч в ръка той се обърна да прегради тунела.

Белезникавите силуети на полухората се изсипаха върху него като приливна вълна от тела и го повалиха.

Ричард и Кара спряха с усилие.

— Не! — извика Кара, видяла как полумъртвите дяволски изчадия нападат съпруга й с оголени зъби.

Времето като че спря.

Сякаш стотици от натритите с бял прах полухора се нахвърлиха върху него като глутница озверели вълци.

Ричард вече беше измъкнал меча си и препускаше назад по тунела. Трябваше да стигне навреме. Никога в живота си не беше тичал по-бързо.

По дивашките бели лица се разплиска кръв, щом те ожесточено раздраха гърлото му. Устата на останалите се отваряха жадно, за да вкусят от струящата течност, с надеждата да уловят изплъзващата се душа.

Ричард изкрещя от ярост, докато тичаше по посока на ужасяващата сцена.

Кара сви колене и заби рамо в гърдите на Ричард в мига, в който той я подминаваше, като го запрати в стената и му попречи да се гмурне в камарата от виещи, ръмжащи и гърчещи се в хищно умопомрачение шун-тук.

— Вече е твърде късно — кресна му тя и яростно го блъсна в обратната посока. — Тръгвайте! Тръгвайте! Нека саможертвата му не е напразна. Бягайте!

Шокиран от гледката, която беше видял току-що, Ричард извика:

— Зед!

Дядо му вече се връщаше, протегнал ръце към полухората, които разкъсваха падналия генерал със зъби.

Последното, което Ричард разбра, преди адското зарево от ослепителен жълт пламък да изригне в тунела, беше, че няма никакъв шанс да спаси съпруга на Кара. Той не бе успял дори да извика.

Ричард едва си поемаше дъх от ужас и гняв. Беше се случило твърде бързо.

Свистящата маса от течен огън, който Зед беше запратил в тунела, прокънтя оглушително в затворения проход. Въртящият се пламък избухна над земята и се разплиска по стените, помитайки ужасяващата сцена, а страховитият, ослепителен огън погълна всичко по пътя си.

Поне падналият в боя генерал нямаше да бъде изяден от зверовете. Беше пожертвал живота си, за да забави врага, с надеждата да успее да спаси всички останали.

По лицето на Кара се стичаха сълзи, докато изблъскваше Ричард нататък.

— Вървете! Бързо! Вървете!

И Ричард се затича.

Опряла длан в гърба му, за да е сигурна, че няма да го изпусне, Кара го тикаше напред и същевременно го пазеше. Зад тях тъмната, подобна на прът фигура на Зед се открояваше на фона на непоносимо яркото жълто зарево. В ревящото сърце на тази ослепителна светлина тъмните тела на полухората се превърнаха в скелети, а после в пепел за не повече от миг.

Смъртоносният огън бучеше назад из целия тунел, поглъщайки първата редица от ордите, които бяха по петите им. Шун-тук надаваха смразяващи кръвта писъци.

Ала на Ричард тези писъци не му бяха достатъчни.