Третото кралство

Шестдесет и втора глава

СЯКАШ ОСТАНАЛ ГОЛ без меча си, Ричард огледа запреденото място, в което ненадейно беше попаднал, на оскъдната светлина от зеленикавото було. За известно време крачи напред-назад, разстроен, ядосан и с усещането, че е притиснат в ъгъла не само от треперливото зелено сияние, затворило го в кухината в скалата, ами и от цялата ситуация.

Беше се надявал всичко това да го отведе до мястото, където Зед, Ничи, Кара и останалите бяха държани в плен. Подозираше, че сигурно се намират наблизо, ала беше затворен някъде, откъдето не знаеше как да се добере до тях.

Очевидно Ханис Арк отдавна замисляше нещо и Ричард не бе имал никаква представа за коварните му планове. Не беше съвсем наясно какво възнамерява да стори той, нито каква е крайната му цел, ала имаше известни предположения и нито едно от тях не водеше до нищо добро.

Чувството, че е твърде изостанал от развоя на събитията, му беше неприятно, както и това, че беше заловен, преди дори да разбере, че нещо се случва. Не само че Пределът към Третото кралство, построен по времето на Наджа Мун през Древната война, накрая беше рухнал, а и в същото време Ханис Арк планираше нещо злокобно. Струваше му се пределно явно, че двете събития — пробивът в Предела и неговото залавяне от Ханис Арк — са свързани.

Смъмри сам себе си, задето влагаше толкова много умствени усилия, съсредоточен в проблема, вместо да се опитва да измисли начин да се измъкне от положението. Беше в неведение относно намеренията на Ханис Арк. Нямаше представа за мащаба на проблема и беше безсмислено да гадае.

Поне Саманта беше избягала. Това означаваше, че положението не е безнадеждно. Ханис Арк или не се интересуваше от нея, или все още не беше успял да я залови. Най-вероятно не я смяташе за сериозна заплаха, поради което не се занимаваше с нея. Неговата мишена беше Ричард.

Ричард знаеше, че трябва да мисли за решения, вместо да се тормози за сполетялата го беда. Трябваше да се заеме с отстраняването на пречките една по една. Непосредствената задача, с която трябваше да се захване, беше да намери начин да се измъкне от затвора, в който беше попаднал. Важното беше първо да насочи мислите си към нейното изпълнение.

Изхвърлил от ума си бурята от тревоги и въпроси, той се зае да изследва необичайното пространство, в което го бяха затворили.

До една от стените имаше дървено ведро с вода, но нямаше храна. Не след дълго установи, че навред из каменните стени има пролуки. Повечето от тях представляваха малки черни дупки, през които можеше да провреш най-много пръст или ръка. Имаше още няколко, които бяха достатъчно големи, та евентуално да може да се промуши целият, ала те бяха черни като катран. Ричард предположи, че не водят наникъде, така че ги остави като последен възможен изход. Нямаше да постигне нищо, ако се опиташе да се провре през тях и се заклещеше. Имаше и по-големи пролуки, като онази, през която беше влязъл, ала те също бяха препречени от сияйните зелени стени.

Ричард внимаваше да не доближава трептящите зеленикави зарева. И преди се беше озовавал в обезпокоителна близост до подобни граници с Отвъдния свят, ала не беше сигурен какви са отличителните характеристики на тези тук. В края на краищата именно Ханис Арк ги беше сътворил. Нямаше как да знае дали границите между живота и смъртта не притежават различна природа в Третото кралство, където животът и смъртта съществуват паралелно, или са като онези, на които се беше натъквал в миналото. Още повече, че откакто бяха преминали портите на Третото кралство, тези граници не бяха постоянни, а се местеха. Не искаше да рискува да се приближи твърде много до някоя от тях и тя неочаквано да го погълне. Това беше още една причина да стои на разстояние от трептящите зеленикави воали.

Докато се оглеждаше наоколо, през ума му мина мисълта, че граничните воали, които го държаха в плен, можеха да започнат да го заграждат, за да го придърпат в Отвъдния свят. Това все пак му се струваше малко вероятно. Ако желаеше смъртта му, Ханис Арк можеше просто да позволи на шун-тук да го нападнат.

Не, по някаква причина Ханис Арк го искаше жив. Може би по същата причина, поради която бе пленил останалите, вместо да ги избие. Ричард копнееше да разбере какви са подбудите му.

Той простена раздразнено, пъхна ръце в задните си джобове и закрачи наоколо, оглеждайки всеки сантиметър от затвора си. Не откри нищо полезно, нито възможен изход. Тъмницата му се стори изключително надеждна.

Надяваше се, че Саманта все още не е заловена от шун-тук. Дълбоко в съзнанието си той непрекъснато се тревожеше за нея.

Замисли се за това как беше успял да я повика през зеленикавия воал, който го беше обградил. После си спомни, че тя можеше да го чува, ала не и да го вижда през булото.

В този миг го осени идея.

Приближи се до един от отворите, препречени от блещукащо було от зелена светлина.

— Има ли някого там? — извика.

Когато отново извика и не получи отговор, различен от ехото на собствения си глас, отиде до друг воал, закриващ поредния отвор, а след него на следващия, като всеки път викаше:

— Чува ли ме някой? Има ли някого там?

— Ричард? — слабо проехтя познат му глас.

Ричард се извърна натам, откъдето му се стори, че отекна гласът през кривата кухина. Втурна се към отсрещната страна на килията и към плаващия воал там.

— Зед? Зед, ти ли си?

— Добри духове… Ричард! — отново отекна гласът.

Звучеше отдалечен, сякаш през няколко пещери, и не се чуваше достатъчно добре, ала това му стигаше, за да го разпознае безпогрешно. Стори му се, че Зед се дави от сълзи. Измъчената нотка в гласа на дядо му ужаси Ричард.

— Зед, да, аз съм. Добре ли си?

Отговорът от отсрещната страна доста се забави:

— Да, момчето ми. Жив съм.

Не това беше отговорът, на който се надяваше Ричард.

— Зед, добре ли си? Какво са ви причинили?

Отново почака малко, преди да получи отговор.

— Изцеждат ни кръвта.

— Изцеждат ви кръвта ли? Източват кръвта ви?

— Да.

Ричард заби юмрук в стената, току до зеленикавата светлина, която блокираше отвора.

— Защо?

— Дълга история. Видях неколцина от останалите. А и някои други, които не познавам. Източваха и тяхната кръв, без значение дали са родени с дарбата, или не.

Ричард си спомни как Джит изцеждаше кръвта на Калан, за да я пие. Наложи си да успокои дишането си и да остане спокоен. Трябваше да запази разсъдъка си, ако искаше да намери решение.

Единственото, на което беше способен в този момент, беше да се постарае да не се гмурне през зеленикавата преграда към Отвъдния свят, за да достигне до дядо си.

— Съжалявам, че са хванали и теб, момчето ми. Ала сърцето ми се стопли, като чух гласа ти.

Болката в думите на Зед беше безпогрешно осезаема. Рядко го беше чувал така отчаян.

— Зед, дръж се. Ще измисля нещо.

Ричард дочу тихичък кикот.

— Това е момчето, което ми липсваше толкова много.

Ричард преглътна.

— Зед, за какво им е вашата кръв? Защо им е да източват кръвта ви?

— Използват я, за да се опитат да възкресят мъртвите.

Ричард примига.

— Какво?

— Те не говорят много-много, ала от онова, което успях да доловя, смятат, че кръвта на притежаващите дарбата може някак да върне умрелите към живота.

— Това е лудост, ала далеч не е най-налудничавото нещо, което чух тези дни.

Тишината се проточи за миг, преди Зед да проговори отново.

— Толкова съм уморен… Ричард, имам нужда от почивка. Толкова съм уморен…

Ричард кимаше.

— Всичко е наред, Зед. Почивай си. Аз ще измисля нещо. Ще ни измъкна оттук, кълна се. Ти само се дръж. Сега си почивай. Пази си силите.

— Тихо. Ето ги, идват отново. Обичам те, момчето ми…

Гласът на Зед заглъхна.

Ричард отново удари с юмрук по стената, щом чу как в далечината дядо му крещеше, докато го влачеха навън.

Трябваше да направи нещо.