Третото кралство

Шестдесет и девета глава

В НАЧИНА, ПО КОЙТО кралят дух придържаше пропитите с кръв одежди към гърдите с леко присвитата си в юмрук лява ръка, имаше нещо царствено. Той огледа пещерата с премерено, величествено достойнство, наслаждавайки се на благоговението на масите, които наблюдаваха победоносното му завръщане към света на живите. Докато шун-тук скандираха името му като полудели, мъртвият Сулакан най-сетне започна да се усмихва одобрително.

Воднистият поглед на краля на полухората, някогашен император на Стария свят, обиколи тълпите, запълнили всяко кътче на пещерата. Най-накрая искрящите му очи се спряха на Ричард, човека, дарил му кръвта си.

Той отвърна на предизвикателния му поглед. В този момент би дал всичко, за да получи меча си обратно.

Вдигнатият от смъртта крал прокара пръст по все още прясната кръв, кръвта на Ричард, която се стичаше по кокалестите му гърди.

Ричард се надяваше отровното докосване на смъртта, което се крие в нея, да притежава силата да отнесе починалия мъж обратно в света на мъртвите, където му беше мястото. Знаеше обаче, че това бе напразна надежда. С безпочвени въжделения нямаше да успее да прокуди този мъж далеч от света на живота.

Сулакан поднесе окървавения си пръст към устните, вкуси кръвта и затвори очи, а на лицето му се изписа екстаз. После отново отвори очи и умишлено се вторачи в Ричард. Отправи му най-противната усмивка, която той някога бе виждал.

Всички шун-тук в огромната пещера тропаха с крака в синхрон с възгласите „Су-ла-кан! Су-ла-кан! Су-ла-кан!“.

Без да отмества поглед от него, мъртвият крал мина през засъхналата кръв по пода и се приближи към мъжа, който в крайна сметка бе успял да избави духа му от Отвъдния свят… Ричард, избраника, който му бе върнал живота.

Ричард се застави да не отстъпва назад, щом кралят се спря пред него.

Неприязнената усмивка не слизаше от блещукащите синкави устни на духа. Дори съсухрената плът под тях се беше разтеглила в самодоволна физиономия.

— Ходих до най-отдалечените, най-мрачните кътчета на Отвъдния свят — заговори кралят със зловещ глас, от който Ричард го побиха тръпки. — Разполагах със свободата да пътувам из владенията на Пазителя, когато пожелая.

— Надявам се да ви е харесало — на свой ред каза Ричард с внезапно обзела го злост, — понеже възнамерявам да ви пратя обратно там завинаги.

Невъзмутимата усмивка на мъртвеца се разшири още повече.

— В тези най-мрачни територии на най-черния сред световете срещнах баща ви. Трябва да си призная, че той ми допадна.

— На мен не — отвърна Ричард. — Аз бях този, който го запрати в черното безвремие.

— Зная. Той ми сподели.

Кралят започна да се отмества. Тогава Ханис Арк, чиито татуировки вече не сияеха, се присъедини към лъчистия труп на възкресения предводител.

— След като вече приключихме с тази част, императоре, имаме друга работа за вършене.

Мъртвият крал кимна и двамата продължиха нататък, без да се интересуват или дори да си дават сметка, че Ричард все още стои там.

— Уговорката ни ще бъде спазена, Господарю Арк. Дадох ви думата си. Хайде да се заемаме тогава. — Той вдигна ръка и небрежно поздрави приветстващите го с радостни възклицания полухора от народа шун-тук. — Аз също нямам търпение да започнем.

Ричард се запита на какво ли точно се канят да поставят началото.

Докато отминаваха, Ханис Арк прониза Вика с мрачен, нетърпелив поглед и махна към Ричард.

— Затвори го пак засега. По-късно ще се занимавам с него.

Със сключени зад гърба ръце Вика сведе глава.

— Както заповядате, Господарю Арк.

Без да се колебае нито миг, тя го подхвана под мишницата и го поведе по пътя, по който бяха дошли. Ричард забеляза, че мъртвият крал в цялото си сияйно величие се беше заслушал в думите на Ханис Арк, които обаче той не можеше да чуе, тъй като скандирането ги заглушаваше. Виждаше как Ханис Арк ръкомаха с татуираните си ръце и се привежда напред, за да обясни нещо на краля. Той можеше да чуе думите, предвидени лично за него, въпреки глъчката, ала за Ричард те бяха недостъпни.

Можеше обаче да разчете по езика на тялото на покрития с татуировки от глава до пети мъж, че тъкмо той командва. Сулакан може и да беше императорът, управлявал необятните територии на Стария свят и предвождал цели армии от магьосници, както и безчет военни легиони, ала в същото време той беше отдавна загиналият император, прикован във вечността на света на мъртвите.

Ханис Арк беше този, който си бе послужил с отдавна забравени окултни магии, за да разруши заклинанията, заграждащи Третото кралство, и да съживи останките на Сулакан. Неговите магии, в съчетание с кръвта на Ричард, също така бяха създали връзката, която беше призовала духа на императора от мрачното безвремие на света на мъртвите. Ханис Арк все още имаше власт над тази връзка между световете и съответно над престоя на краля в света на живота.

При все надменното поведение на мъртвеца Ханис Арк бе начело и не изпитваше никакви угризения да налага своята власт.

Какъвто и да е бил великият замисъл на императора преди векове, на Ричард му беше пределно ясно, че Ханис Арк крои свои собствени планове и възнамерява да се възползва от помощта на трупа на краля на шун-тук, за да ги изпълни. Ханис Арк не би проявил глупостта да призове магьосник, притежаващ силите на император Сулакан, без да бъде сигурен, че може да го контролира.

Ричард започваше да си дава сметка, че колкото и зъл да е възкресеният крал на полухората, Ханис Арк е още по-опасен.

Все пак Ричард се запита дали той има някаква представа колко опасно е да държиш на каишка такива адски сили.

Вика дърпаше Ричард по нагорнището към прохода, който щеше да ги изведе оттам. Всички полухора се взираха в Ричард, докато ги подминаваше. Това беше мъжът, върнал живота на техния крал. Те глупашки бяха източвали кръвта на безброй хора без никаква полза, ала сега кръвта на Ричард беше свършила работата. Вече гледаха на него с нещо като почтително благоговение.

Това обаче го поставяше в още по-непосредствена опасност от тяхна страна. Що се отнасяше до полухората, кръвта на Ричард, а вероятно и неговата плът, току-що се бяха доказали като изключително ценни. Той беше убеден, че всеки един от тях би искал да отхапе от месата му или да изпие глътка от кръвта му, с надеждата да се сдобие с душата му.

Немалко се протягаха да прокарат пръсти по кръвта, стичаща се по ръката му. После докосваха устни, за да вкусят онова, за което копнееха очите им.

След като Ханис Арк се беше отдалечил напред, Вика си даде сметка за надвисналата така наблизо заплаха и припряно поведе Ричард през блъсканицата. Здраво стиснала го за ръката, тя го насочваше през напористата тълпа от полухора, която стремително се спускаше към мишената си. Вика забърза ход, като си проправяше път с лакти, нетърпелива да го изведе от помещението, далеч от жадните погледи на зяпачите. Веднъж измъкнали се от тълпата шун-тук и навлезли в коридора, който водеше навътре из скалите, те вече успяваха да се придвижват по-бързо. Тя вървеше целеустремено напред със съзнанието, че Ричард е награда, която Ханис Арк си е оставил за по-късно.

— Ръката ми най-после спря да кърви — каза й той, след като бяха повървели в мълчание известно време. — Благодаря.

Тя го изгледа навъсено.

— Исках просто да ви остане някаква кръв, в случай че им потрябва още, нищо повече. Не се опитвайте да влагате някакъв друг смисъл.

Ричард беше твърде разстроен дори да й отвърне с насмешлива забележка.

Когато стигнаха неговата тъмница сред лабиринта от проходи и дупки, Вика го натика вътре.

Неколцина от насъбралите се в коридора пред входа шун-тук направиха някакъв жест по нейна команда и трепкащата зеленикава светлина се материализира като от нищото. Ричард вече беше чул, че някои от тях разполагат с окултни сили и дори със способността да съживяват трупове. Оказваше се истина.

За пореден път бе затворен в пещерен зандан без изход и хиляди полухора, които искаха да разкъсат плътта му направо от костите и да изгълтат кръвта му, застанали недалеч отвъд зеления воал, отвъд границата към Отвъдния свят, която явно можеха да направляват по своя воля.

Щом бяха способни да издигат тези зеленикави стени, то без съмнение можеха и да ги разрушат.

Приятелите му бяха изложени на същата смъртна опасност като него.

Дори да успееше да стори невъзможното и някак да се изплъзне от лапите на полухората, не измъкнеше ли Зед и Ничи, той беше обречен да загине от отровата на докосването на смъртта, стаена в него.

Съдбата на Калан не беше по-различна.