Третото кралство

Седемдесет и осма глава

ИСКРЯЩИТЕ ЧЕРВЕНИ ОЧИ на ходещите мъртъвци се открояваха в сумрачната светлина на чезнещия ден. Движеха се по-бавно от шун-тук… Това бе причината толкова много полухора да излязат първи навън. Ала сега труповете тежко-тежко се измъкваха от пещерите, за да им помогнат за покосяването на хората с души.

Ричард започна яростно да посича полухората около себе си, за да прекоси кървавия участък до тъмните силуети на вдигнатите от гроба мъртви. Дрехите им висяха по тялото като прогнили дрипи. Съсухрената им плът беше потъмняла като покритите с нечистотии дрехи, така че като цяло приличаха на оформени от мръсотия човеци.

За Ричард нямаше значение колко слизести и кирливи са. Искаше да ги спре, преди да стигнат до останалите. Знаеше колко опасни могат да бъдат тези задвижени от окултната магия мъртъвци. За войниците щеше да бъде много трудно да се справят с подобна заплаха. Дори силите на дарбата не можеха да се мерят с окултната магия, която беше призована за създаването на тези чудовища.

Ричард смътно различи фигура в червено… Кара… близо до себе си, която се хвърляше в нападение заедно с него, прикривайки фланга му от напиращите отстрани шун-тук.

Той пренасочи вниманието си от полухората към мъртъвците. Със светещите им червени очи не беше трудно да ги различиш. Дори шун-тук стояха настрани от тях сега, когато им беше зададено поръчение да убиват.

Ричард скръцна със зъби и залюля меча с всички сили, съсичайки мудните тъмни фигури. Ръце и крака се сипеха по земята. Крайниците още потрепваха. Пръстите продължаваха да се мъчат да се вкопчат в нещо. Главите или частите от глави се завъртаха във въздуха и се пръскаха, щом отскочеха от каменните стени.

През цялото време по земята се търкаляха и валяха огнени кълба, които поглъщаха отсечените, ала все още мърдащи крайници зад Ричард, докато той продължаваше да си проправя път през връхлитащите го ходещи мъртъвци и оголилите зъби с надеждата да отхапят частица от него шун-тук. Единственото, което вкусваха обаче, беше стоманата. Въздухът наоколо беше изпълнен с миризмата на дим от целия този огън, но и с воня на горяща плът. При срутването на каменните остриета, които се сгромолясваха върху полухората, се надигаше прах. Нощният въздух се огласяше от писъците на смъртно ранените и онези, затиснати под смазващата тежест на прекатурените камъни.

Навсякъде по земята бяха проснати полуголи тела. На фона на покритите им с бяла прах силуети кръвта се открояваше още по-ярко. Всяка рана от срязване изглеждаше още по-ужасяваща, тъй като пепелта, втрита в телата им, правеше отвратителните язви още по-отблъскващо крещящи.

Ричард чу някой да вика името му. Беше Зед.

— Ричард — повика го отново.

Подивял от жажда за кръв, той насочи меча си напред в търсене на някаква заплаха. Макар все още да имаше чувството, че стотици озъбени ръмжащи полухора са се втурнали към него, изведнъж осъзна, че там няма никого.

Единствено ужасяващите образи, които прескачаха в ума му, го караха да смята, че те продължават да прииждат. Ала грешеше.

Примигна. Нито един шун-тук не търчеше към него. Всички бяха повалени. Нямаше ни един останал ходещ мъртвец. Те също бяха повалени.

В тишината на настъпващия мрак Ричард чу как мъжете се опитват да си поемат дъх след тежката битка. Онези от тях, които бяха ранени, стенеха. Някои обикаляха ранените шун-тук на земята и ги довършваха.

От брадвите и мечовете на мъжете капеше кръв. Всички бяха изпоцапани с кръв и съсиреци. Ричард беше облян в кръвта на най-много полухора. Беше подгизнал в червена слуз.

Обърна се към Кара, която стискаше по един нож в двата си окървавени юмрука. Единият беше със стоманено острие, другият — каменно… оръжие, изработено от шун-тук. Беше го използвала, за да убива ходещите мъртъвци.

Кара срещна погледа му. Яростта в очите й представляваше плашеща гледка.

Сърцето му се сви.

Все още стиснал меча в ръка, докато гневът на магията все така изпълваше цялото му същество, Ричард я прегърна.

Ръцете на Кара висяха отпуснато до тялото, а той я притискаше силно до себе си, докато накрая тя не изви глава назад и не нададе един-единствен продължителен стон.

Ричард продължи да я прегръща, а тя зарови лице в гърдите му и се разрида от безсилие. Дълго не я пусна от утешаващата закриляща прегръдка. Най-накрая я остави и се вгледа в насълзените й сини очи.

Не си казаха нищо, докато се взираха един в друг. Не бяха необходими никакви думи.

Когато Ричард най-после се обърна към застаналите наблизо Зед и Ничи, смазващата тежест на целия свят сякаш легна върху него изведнъж.

Свлече се на колене, изведнъж неспособен да остане на крака. Кара му помогна да се спусне долу, за да не се просне по лице.

Ничи и Зед също се присъединиха и му помогнаха да се закрепи на колене и да се отпусне назад върху петите си.

Магията на меча, който все още стискаше в юмрук, го подкрепи и му позволи да понесе стремителния поток от всевъзможни болки, който го връхлетя. Чувстваше се твърде изморен да диша и трябваше да си налага да поема дъх.

Ничи и Зед опряха пръсти в челото му. Ричард долови издайническото гъделичкане на дарбата, която изследваше отровата, загнездена дълбоко в него.

Ничи строго изгледа Зед.

— Усещаш ли го?

Зед й отвърна с мрачен поглед и кимна.

— Трябва да се доберем до защитеното поле. Не ни остава много време.

— Къде е Калан? — попита Ничи и се огледа наоколо да види дали някой няма отговор. — Къде е Калан? Трябва да приберем и нея. Сигурно се е влошила повече и от Ричард досега. Трябва да се погрижим за нея възможно най-скоро. Къде е тя?

— Наложи се да я оставим — обади се Саманта иззад Зед. — Аз излекувах някои от раните й, ала още не се беше събудила. Трябваше да я оставим да си почива и да възстанови силите си. Вече трябва да се е събудила и да ни чака в Стройза.

— На юг, през портите — успя да промълви Ричард.

— Значи първо отиваме там да приберем Майката Изповедник — заяви Кара с изненадваща сила, кураж и решителност, надвесена над рамото на Ричард. — Не можем да тръгнем към Двореца, без да сме я взели.

— Не е толкова далече — каза Саманта. — Само на няколко дни път, стига да побързаме.

— Щом я приберем, трябва да отведем и двама ви обратно в Двореца, за да ви излекуваме — обърна се Ничи към Ричард с поверителен, разтревожен тон.

Той кимна. Насили се да стане.

— Калан е в Стройза. Както казва Саманта, не е толкова далече. Близо до мястото, където са ви нападнали и пленили, след като дойдохте да ни спасите от Бръшлянената дева.

Ричард огледа всички обърнали се към него лица, след което насочи погледа си на юг.

— Хайде. Все още е достатъчно светло. Тръгваме веднага.

Все така стиснал меча в ръка, тъй като не беше готов да се откаже от силата на гнева, Ричард пое напред през неравната местност, прекрачвайки телата на хиляди паднали в бой шун-тук. Кара вървеше на крачка зад дясното му рамо. Останалите мълчаливо ги последваха.