Третото кралство

Тридесет и осма глава

РИЧАРД ЗАСТИНА НА МЯСТО и протегна дясната си ръка, като така застави Саманта също да спре. Озадачена, тя вдигна поглед към него.

— Забелязваш ли нещо в далечината? — прошепна той и показа посоката с едва забележимо кимване.

Саманта погледна към дърветата и после отново го изгледа начумерено.

— Виждам дървета. Какво имате предвид? Какво трябва да видя?

— Забелязваш ли дали нечии очи не ни следят?

Тя обърна намръщената си физиономия към тъмната гора, която се възправяше пред тях.

— Очи ли? — Изведнъж гласът й стана висок и писклив от тревога. Тя се наклони леко наляво, надясно, после малко напред, като се взираше в тъмнината между стволовете на дърветата.

Внимателно и методично Ричард проучи черните сенки по-навътре зад дърветата. Гората вече не беше толкова далече. Всъщност точно в този момент се усещаше смущаващата й близост. Зърна няколко врабчета да се стрелкат между големите клони на боровете и катеричка, или може би мишка, да рови из шумата, но нищо по-голямо.

— Не, нищо не забелязвам — каза накрая тя. — Сторило ви се е, че ни наблюдават нечии очи, така ли? Къде?

— Мисля, че ги видях напред, сред дърветата, от дясната страна на пътеката.

Саманта отново обърна поглед към гората и към мястото, където той твърдеше, че е видял нещо.

— Сигурен ли сте?

— Не. Мярнах го само за миг. Прекарал съм почти целия си живот из горите и знам, че понякога светлината се отразява в мокри листа или в някоя по-светла туфа мъх… и такива неща… да ти заприличат на очи. В някои случаи наистина могат да те заблудят.

— Може и този път това да сте видели — каза Саманта, но думите й прозвучаха по-скоро като пожелание, отколкото като увереност.

— Възможно е. Ала не го виждам сега. — Ричард отстъпи две крачки назад до мястото, на което беше застанал преди, за да провери дали си нямат работа с отражение върху мокро листо, видимо само от определен ъгъл. И този път не го видя, поради което се усъмни, че е било отражение. Пристъпи напред до нея, ала отново не го видя.

— Това, че не го виждате, е добре, нали? Означава, че няма нищо страшно, нали?

Ричард се взря в тъмните кътчета на гората, към основите на исполинските стволове и по-дребните шубраци.

— Вероятно. Може да е било игра на светлината или отнякъде по листата да се е стекла вода. Ала също така може да означава, че там е имало някой, а когато съм го забелязал, се е отдръпнал навътре и се е скрил.

Саманта огледа полетата от лявата им страна. Отдясно каменистата земя рязко се извисяваше в планината, която беше неин дом. Момичето отново погледна към гората, която ги очакваше в края на рядко използваната пътека.

— Какво да направим? — попита го.

Ричард проучи очертанията на терена. Планината вдясно правеше преминаването невъзможно. Да заобиколят пътеката вляво, изглеждаше като възможен избор, но не особено добър.

— Има ли някакви други пътеки или пътища, водещи горе-долу в тази посока?

Саманта поклати глава.

— По-населените райони са на юг. Много малко хора живеят в тази посока. Това е единствената пътека, която отива на север, а и стига само донякъде.

Ако се отбием от нея, през гората ще се придвижваме много бавно. Накрая все ще трябва да го сторим, защото тя не стига чак до Северната стена. На по-малко от половината път, закъдето сме тръгнали, свива на запад. После се отбива още малко на югозапад и заобикаля назъбена скалиста планинска верига. Ала на север, след като пътеката се отклони, следва неизследвана пустош.

Единствената причина да продължава толкова на север са скалистите планини западно от тук. Пътеката стига чак до там, за да може да се заобиколи непроходимата местност, след което кривва, за да достигне няколко села на запад и на юг.

— Много ли хора минават от тук?

Тя наклони глава в посока запад.

— Онези села се падат далеч отвъд планините. Повечето хора там търгуват със селищата на юг от тях, защото са по-близо, затова рядко оттук минават хора, понеже Стройза не само че се намира на доста уединено място, ами покрай него не минават пътища за никъде. Тази част от Печалните територии просто е твърде сурова и безлюдна, че да си струва търговците да идват насам, така че не се срещат много хора, с изключение на някой и друг ловец, търговец на едро или дребно, който с мъка изкарва прехраната си.

С ръце на хълбоците, Ричард кимна, докато изследваше терена.

— Трябваше да се досетя.

Тя вдигна поглед към него.

— Какво искате да кажете?

— Ами, по времето на Наджа Мун са се опитвали да предпазят всички от заплахата от полухората и ходещите мъртъвци, нали така?

— Да — отвърна Саманта, без да разбира съвсем накъде бие той.

— Е, ако целта ти е да скриеш нещо наистина опасно някъде, където е най-малко вероятно да успее да нарани някого, къде ще го сложиш?

Погледът на Саманта се стрелна обратно на север.

— На някое пусто място. Някъде, където хората никога не ходят. Място, което е почти изключено някой някога да доближи.

— Именно.

Тя леко надигна ръце.

— Какво ще правим ние тогава? Трябва да тръгнем на север, щом искаме да стигнем Стената. Сам видяхте през портала за наблюдение. Пределът, изграден в процепа между две планински възвишения, се намира на север. Този процеп не е много широк и не изглежда да има друг начин да влезем. За да отидем в Третото кралство, трябва да вървим на север. Това е единствената пътека, която води в тази посока, или поне донякъде, след което ще трябва да прекосим незнайни гори.

— Тъкмо поради тази причина не ми харесва идеята да навлезем в гората по тази пътека. Тя е идеалното място да устроиш засада на някой нищо неподозиращ пътник — Ричард сведе поглед към угриженото й лице — и да се опиташ да откраднеш душата му.

Саманта потри ръце, сякаш внезапно й беше станало студено във влажното, но все пак топло време, замислена за хората, които биха пробвали да ги изядат живи, за да се домогнат до душите им.

— Шансът им да го постигнат е толкова голям, колкото този на нашите прасета да се превърнат в хора, след като изядоха главата на онзи тип.

Ричард се изсмя в съгласие.

Тя го изгледа с очакване.

— Как ще постъпим тогава? Та ние дори не сме започнали същинското пътуване. Едва сме тръгнали. Чака ни много дълъг път.

Ричард махна с ръка към нивата от лявата страна на пътеката. Представляваше най-вече пръст, тук-там нашарена с някоя туфа бурени. Каквото и да беше расло там, вече беше ожънато, а земята беше разорана в очакване на нови посеви.

— Хайде да пресечем това поле. Може да се натъкнем на някоя животинска пътечка, която води към гората. Често елените правят проходими пътеки и тогава няма да ни се налага с мъка да си проправяме път през гъсти храсталаци.

— По целия път дотам? — не можеше да повярва Саманта. — Смятате, че трябва да следваме пътеките на елените до крайната ни точка на север? Господарю Рал, еленските пътеки обичайно криволичат безразборно насам-натам. Елените не се стремят да стигнат навреме на определено място. Те просто обикалят наоколо в търсене на храна.

Докато тя говореше, Ричард просто кимаше.

— Знам това, но се притеснявам, че ако някой дебне, ще застане точно там и ще причаква всеки нищо неподозиращ човек, който си върви по пътеката към гората. Мисля си, че ако успеем да се предвижим през гората и заобиколим пътеката за известно време, можем да се върнем на нея по-нататък на север, след няколко часа вероятно, след което да наваксаме с времето по редовния път.

— Но ако ни причакват в засада по пътеката, не е ли възможно да са по цялото й протежение?

— Вероятно е така, ала ако тези полухора толкова отчаяно желаят да се сдобият с души, както твърди Наджа, не биха искали други като тях да се възползват от първия удобен случай, в който хора минават по северната пътека в гората. Сигурно вече са проумели по засетите ниви и животните, че тук живеят хора, а и може би са наблюдавали, така че са разбрали, че много, много малко хора поемат на север.

— Е, и? Как ни помага това?

Ричард отпусна лявата си ръка на дръжката на меча, като все още оглеждаше околността в търсене на пролука, през която могат да преминат.

— Е — каза накрая, — ако нямат много голям избор, ако има недостиг на души за отнемане, не биха искали да ги отстъпят на останалите полухора, които дебнат току до началото на пътеката. Ако тези на първата линия заловят някой, случайно поел по този път, няма да остане никой за другите, причакващи по на север. Струва ми се, че полухората биха проявили нетърпение и биха искали да са първите, които да се доберат до душа.

Саманта обмисли думите му и кимна.

— Звучи разумно. Биха завидели на другите, получили първия шанс да се докопат до някоя душа, затова всички ще поискат да бъдат като глутница изгладнели вълци точно там, където биха могли да се скрият сред дърветата още в самото начало на пътеката, водеща на север.

— Тъкмо това ми е мисълта. — Ричард се обърна натам, откъдето бяха дошли. — Обзалагам се, че на онзи тип там, при вашите животни, му е хрумнало, че може да причаква в засада даже още по-близо. Вероятно си е помислил, че ще е първият, който ще се домогне до душите, живеещи там. По вида му съдя, че е бил отчаян и не е мислил много трезво. Понеже беше съвсем сам, нямаше същия шанс да се справи, както ако неколцина като него бяха нападнали заедно.

— В такъв случай вие явно казвате, че очаквате всички те да ни причакват току отпред.

Тя понечи да вдигне ръка и да посочи мястото. Ричард избута ръката й надолу.

— Не сочи. Ако там има полухора, те със сигурност ни наблюдават.

Саманта пак се притесни.

— Е, и какво ще правим тогава?

— Смятам, че трябва да се опитаме да ги заобиколим и да се върнем на пътеката по на север.

— Може би трябва да изчакаме, докато се стъмни, за да не видят какво предприемаме. Искам да кажа, че щом се притеснявате даже да посочим накъде смятаме да тръгнем, в случай че ни наблюдават, те безспорно ще могат да видят как поемаме да заобиколим пътеката, освен ако е вече тъмно.

— Това несъмнено е най-разумният довод и аз бих изчакал да падне мрак, но има две пречки, свързани с него.

— И какви са те?

— На първо място, небето е затъмнено от облаци. Това значи, че няма да има лунна светлина или да светят звезди, които да ни помогнат да се ориентираме през непознатата околност в непрогледния мрак. И бездруго е достатъчно опасно, дори да знаеш къде се намираш и да следваш познати пътеки. В тъмното, на чужда земя, да се опитваш да прекосиш девствена гора, си е наистина рисковано.

Достатъчно е да направиш една-единствена грешка в мрака и с пътешествието ти е свършено. Може да се блъснеш в сухи клони и да си избодеш окото или да стъпиш в процеп в някоя скала и да си счупиш крака, или дори да паднеш от нея. И малка скала да е, висока колкото мен, стига да се убиеш в тъмното.

— Аз бих могла да ви излекувам, ако се нараните по някой от тези начини.

— А какво ще стане, ако ти паднеш и си разбиеш черепа в камък?

Саманта премисли думите му за миг и направи кисела физиономия.

— Каква е втората пречка?

Ричард закрачи през полето от лявата им страна.

— Втората пречка е, че не можем да си позволим да пилеем повече време. С всеки миг забавяне животът на хората, които сме тръгнали да спасяваме, може да бъде погубен.

Саманта забърза след него през неравната разорана земя, като за да не се спъне, прескачаше големи буци пръст.

— Е, аз съм сигурна, че последното, което искам, е да пристигна ден след като майка ми е била убита и че до края на живота си ще съжалявам, че не съм бързала малко повече..

— Именно — каза Ричард, докато подбираше подходящ маршрут през неравната открита местност към мъничкия проход от тази страна на гората, който вече беше забелязал. Приличаше на малка еленова пътечка, ала това беше най-добрата им възможност.

Единственият проблем беше, че ако покрай главния път имаше полухора, те сигурно ги наблюдаваха и вече бяха разбрали накъде са се насочили. Това означаваше, че не разполагат с голяма начална преднина.

Нямаше как да го избегнат. Беше най-доброто решение в като цяло неблагоприятна ситуация.