Третото кралство

Седма глава

ОЩЕ ЩОМ ПОЛУЧИ съгласието на Ричард да се възползва от помощта на Сами, Естер скочи на крака. Дръпна тежката завеса от вратата, приведе се ниско, за да мине отдолу, и изтича в преддверието. Ричард чу как тя учтиво помоли останалите да не безпокоят Господаря Рал и Майката Изповедник. Хората прошепнаха, че са съгласни.

Без да се бави, Естер въведе момичето обратно в стаята, като остави всички други да чакат отпред. Положила утешително ръка на рамото му, жената го насочи навътре, след което отново спусна тежката овча кожа на входа.

Някаква черна котка се промъкна под завесата и небрежно последва момичето в стаята. После се намести по-встрани, вдигна задния си крак и започна да ближе лъскавата козина на коремчето си.

Сами стоеше сковано досами прага, изглеждаше така, сякаш се страхува да се приближи. Съвършено гладката кожа, покрила все още детинските черти на лицето й, й придаваше вид на статуя, изваяна от най-фин мрамор.

Ричард протегна здравата си ръка и размърда пръсти, за да я подкани.

— Моля те, Сами, ела да седнеш тук, до мен.

Щом тя се примъкна по-наблизо, той внимателно хвана ръката й и я подръпна да коленичи на пода до него. Тя се отпусна на пети, като гледаше да не застава твърде близо. Големите й очи искряха на светлината на свещта и не се отделяха от него. Само ако знаеше, че вероятно той има много по-голяма причина да се страхува от нея.

Когато видя, че той пое момичето, Естер избута с крак кофата с вода по пода, а с ръце пренесе превръзките и другите принадлежности до Калан, клекна на земята и бързо започна да почиства най-тежките й рани.

— Много съжалявам за баща ти и за изчезването на майка ти — започна Ричард.

Очите на Сами се наляха със сълзи при споменаването на родителите й.

— Благодаря ви, Господарю Рал. — Гласът й беше също толкова тъничък и плах като самата нея. В тона й се усещаше самотата и болката на безутешна скръб.

— Може би, ако сега успееш да ни помогнеш, когато ми се удаде възможност, ще ти помогна да намерим майка ти.

Сами повдигна вежди. Изглеждаше объркана.

— Вие сте владетел на Д‘Харанската империя. — Тя избърса сълзите от очите си. — Защо ви е да си правите труда да помагате на някого от малкото село Стройза?

Ричард сви рамене.

— Не съм станал владетел, защото съм искал да властвам над хората, а защото исках да помагам и да браня нашите народи от злото. Ако някой от онези, които съм се заклел да защитавам, е ранен или в опасност, без значение кой точно, то той се превръща в моя грижа.

Тя изглеждаше озадачена.

— Ханис Арк управлява Печалните територии, включително и нашето село. Никога не съм го срещала, но не съм и чувала някой да казва, че го е грижа за нашата безопасност. Даже напротив, чувала съм, че единственото, което го интересува, са пророчествата.

— И аз така съм чувал — призна Ричард. — Не споделям интереса му към пророчествата. Вярвам, че ние сами творим бъдещето си. Отчасти тъкмо това ме доведе тук. Двамата с Майката Изповедник бяхме ранени, докато се опитвахме да предотвратим сбъдването на едно страшно пророчество, за да не донесе то беда на хората. Свободната ни воля, а не пророчеството, беше онова, което в крайна сметка реши съдбата ни.

Момичето хвърли поглед към Калан в ъгъла.

— Съжалявам, че съпругата ви е била ранена. — Големите й очи отново се обърнаха към Ричард. — Майка ми често казваше, че притежавам дарбата, но от мен зависи какво ще сторя с нея, а не от съдбата.

— Мъдър съвет. А научи ли те как да използваш дарбата си?

Малка част от напрежението изчезна от кокалестите рамене на момичето.

— Тя цял живот ме учеше на разни неща, свързани с дарбата, но главно ми даваше малки напътствия.

— Малките напътствия са добро начало. Обширните познания се градят върху малки неща. А после прилагаме скромните уроци, които получаваме, в по-големи идеи.

Сами приглади с палец една гънка от роклята си върху бедрото.

— Тя тъкмо беше започнала да ме учи на още неща, например как да използвам призванието ми за лекуване. Каза, че съм достатъчно голяма, за да науча повече. Но аз все още съм неопитна магьосница. Способностите ми са нищо в сравнение с онези, които вие сигурно притежавате, Господарю Рал.

Ричард не успя да сдържи усмивката си.

— Аз дори не разбрах, че притежавам дарба, докато не станах доста по-голям от теб сега. Никой не ме е учил, докато растях. Предполагам, че с всичко онова, на което те е научила майка ти, ти трябва да знаеш много повече за дарбата дори от мен.

Гладкото й челце се сбръчка недоверчиво.

— Наистина ли?

— Наистина. Оттогава използвам способностите си, но по по-различен начин от повечето други, които притежават дарбата. Благодарение на нея съм лекувал и съм причинявал разруха, но съм го правел посредством инстинкти и по необходимост, породена от отчаяние, като съм се оставял тя да ме води, вместо да използвам наученото.

Сами се облегна на хълбок, докато размишляваше върху думите му. Черната котка се приближи и се отърка в момичето, преди безшумно да се отправи към Калан.

— Сигурно е плашещо да притежаваш дарбата, а да не знаеш как да я използваш и да я контролираш.

Въпреки болката и тревогата си за Калан Ричард не се стърпя и се засмя от сърце.

— Нямаш си и представа колко.

Тя впери в него непроницаем поглед.

— И все пак сигурно съумявате да владеете силите си добре. В края на краищата вие сте Господарят Рал. Чувала съм да говорят, че хората на Д‘Хара са „стомана срещу стомана“, за да може вие да се превърнете в „магия срещу магията“.

Ричард не й каза, че силите му сега са изчезнали.

С периферното си зрение забеляза, че котката предпазливо се протяга, за да подуши ботуша на Калан. Малкото й черно носле се плъзна точно над крака й, след което продължи нагоре по протежението на ръката й, без да се докосва до кожата. Изведнъж отскочи назад. Изсъска и оголи острите си зъбки. Ричард си помисли, че сигурно не й допада сред тях да има непознат, който мирише на кръв.

— Всички котки, които живеят тук, ли са черни? — попита той Сами.

Тя го изгледа изпод вежди.

— Черни са, когато трябва.

Ричард се намръщи.

— Какво значи това?

— Настане ли мрак, всички стават черни — отвърна загадъчно тя.

Коленичилата до Калан Естер замахна с парцала в ръка към котката и я прогони. С присвити назад уши, животното изхвърча от стаята.

Ричард отново погледна към Сами. Не беше сигурен какво има предвид, но в момента имаше по-важни неща. Затова насочи разговора към настоящия проблем.

— И така, какво знаеш за лекуването?

Сами смръщи чело, докато обмисляше как да отговори.

— Майка тъкмо беше започнала да ме учи как да лекувам хора. Обясни ми основните неща, а после ме караше да й помагам за дреболиите. Лекувала съм само простички неща — порязвания и драскотини, разстроен стомах, главоболие, обриви. Такива работи. Тя ме напътстваше как да освобождавам силата си дълбоко вътре в човека, за да усетя какво го мъчи.

Ричард кимна.

— И аз съм го усещал, когато съм лекувал. — Погледът му се зарея в мрачни спомени. — Случвало ми се е, когато нуждата е много належаща, да трябва да се потопя толкова дълбоко в някого, че да ми се стори, че съм изгубил себе си, докато потъвам в неговата душа, за да отнема болката му и да я приема в себе си.

— Аз не съм стигала толкова дълбоко. — Сами изгледаше разтревожена. — Не знам дали някога ще съм способна да се спусна в нечия душа.

— Ако си лекувала хора преди, подозирам, че вече си го правила, макар и да не си го съзнавала — каза Ричард. — Такъв е принципът на действие. Докато лекуваш някого, ти се спускаш в самата сърцевина на личността му, или с други думи, в неговата душа. Е, поне при мен става така.

— Това звучи… плашещо.

— Не и ако искрено желаеш да помогнеш на човека.

Тя се взря в очите му за миг, сякаш в тях се криеше някаква дълбока тайна.

— Щом казвате, Господарю Рал.

Ричард погледна към положената наблизо Калан. Естер, намръщена и съсредоточена, внимателно почистваше и преглеждаше разрезите по ръцете на Калан.

— Лекувал съм я и преди — каза той, — но сега нямам достатъчно сили, а много се тревожа за нея.

Погледът на Сами се отмести от Калан и се плъзна по неговите по-сериозни рани от ухапване. Нейното собствено притеснение от задачата, която той искаше от нея да изпълни, ясно личеше в напрегнатото й изражение.

— Нямам представа колко дълбоко съм се спускала в нечия човешка същност, но знам, че никога не съм лекувала толкова страшни наранявания. Оправяла съм малки рани. Дори не съм се опитвала да лекувам такива ужасии.

— Е, ами от опит мога да ти кажа, че и без това естеството и сериозността на нараняванията са донякъде без значение. В някои случаи, разбира се, не е така, както например, когато човек е на прага на отвъдното и е започнал да преминава от света на живите в света на мъртвите. Тогава е различно.

Сами ококори очи.

— Имате предвид момента, в който човек пресича пределите на Милостта?

Ричард я изгледа сериозно.

— Твоята майка ти е говорила за Милостта?

Момичето кимна.

— Символът, който олицетворява искрата на сътворението, света на живите, света на мъртвите и начина, по който дарбата пресича границите помежду им, за да ги свърже в едно цяло. Каза ми, че тези, които притежават дарбата, трябва да познават Милостта, за да не престъпват нейните закони. Тя определя откъде извира дарбата и как действа — нейните възможности и предели, — както и порядъка на сътворението, живота и смъртта. Нашето дело, каза майка ми, е отражение на Милостта, насочвано е от нея и в края на краищата трябва да бъде обуславяно от нея.

— Това научих и аз — сподели Ричард. — Като се оставях да се нося по отредените от Милостта предели на дарбата, открих, че лечението на повечето наранявания в основата си е един и същ процес. Ако позволиш на нуждата на човека да те води, тогава чрез дарбата си можеш да усетиш какво трябва да сториш. Посредством съпричастността си ти отнемаш болката и я задържаш в себе си, за да може лечебните сили на дарбата да потекат в онзи, на когото помагаш. Аз всеки път установявам, че онова, което ме напътства всъщност, е нуждата на човека, тя ме притегля към себе си.

Като се изключи това, че по някаква причина дарбата му беше изчезнала.

Момичето се намръщи.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид. Майка ме караше да потъвам дълбоко в хората и да почувствам какво ги гнети.

— А научи ли те как да отнемаш болката от тях и да я приемаш в себе си?

Сами се поколеба.

— Да. Но аз се страхувах. Тежко е, когато успяваш да почувстваш нечия болка. Правила съм го. Усещала съм, каквото усещат страдащите, макар и за дребни наранявания. След това се опитвам да я отнема от тях и както казахте, да оставя топлината на дарбата да потече от мен в тях и да ги излекува.

Ричард кимаше, докато я слушаше.

— Тъкмо това съм правил и аз.

— Ала вие казахте, че сте лекували хора, които са били на границата на Милостта, които са прекрачвали в света на мъртвите. Вие сте се носили по онези предели на Милостта, които отвеждат в света на мъртвите.

Думите й съвсем не прозвучаха като въпрос, а по-скоро като смъмряне, задето е правил неща, за които са я учили, че са забранени.

— Сами, ще се изненадаш какво би сторила за хората, които обичаш. — Той отново погледна към Калан. — Аз много я обичам и се страхувам за нея, но този път нямам сили за продължителното усилие, което изцелението й предполага. Ще можеш ли да го направиш за нея?

Погледът на момичето се премести към Естер, която нежно бършеше кръвта от лицето на Калан.

— Какво й има?

— Не знам със сигурност. Беше пленена от Бръшлянената дева сплетница и тя беше започнала да пие кръвта й, и…

— Джит? — Сами рязко се наведе към него с вторачен поглед. — За Джит ли говорите?

След като той кимна, го попита:

— Как изобщо сте успели да избягате от Бръшлянената дева?

— Убих я.

— Истина е — обади се Естер през рамо. После потопи парцала в кофата и изцеди кървава вода. — Така са били ранени и двамата — допълни, преди да се заеме отново да почиства раните на Калан.

Сами сякаш не обърна внимание на Естер. Вместо това гледаше Ричард възхитено.

— Значи наистина сте закрилник на народа. — Тя се сепна и замълча, хвърли бърз поглед към Естер, за да се увери, че е заета със задачата си, след което се приближи към Ричард и скришно му прошепна: — Вие сте избраникът.