Третото кралство

Шестдесет и пета глава

РИЧАРД СЕДЕШЕ НА КАМЕННИЯ под на пещерата, облегнал гръб на стената, и се унасяше, омаломощен от тегнещата над него болест. В мига, в който дочу приглушени гласове обаче, вдигна поглед. Не беше гласът на Зед, а чужда реч, достигаща до слуха му иззад граничния воал, през главния вход на неговия затвор. Някой говореше, ала той не можеше да различи добре думите.

Забеляза движение от другата страна на къдрещата се на вълнички зелена пелена, а после няколко фигури се спряха на място. Това не бяха движенията на гърчещите се в света на мъртвите духове, които беше свикнал да вижда и които го дразнеха вече дни наред, като му обещаваха вечен покой, нашепваха му да прекрачи при тях и да се потопи в небитието.

Този път силуетите стояха пред зелената врата на неговия затвор.

От няколко дни не беше чувал или виждал някой да минава покрай трепкащата стена от зелена светлина. Или поне му се струваше, че са минали няколко дни. Нямаше как да е сигурен. В сумрачното безвремие на подземния зандан му беше невъзможно да определи изминалото време.

Беше недоспал и крачеше напред-назад, ала минутите едва се нижеха. Не му бяха донесли никаква храна. Беше открил издълбана от равномерно стичащи се капки вода вдлъбнатина в самата скала. С времето се беше образувала кухина с формата на паница. Така поне разполагаше с вода за пиене, понеже ведрото беше празно.

Ала оставен без храна, той започваше да си мисли, че може би просто го бяха захвърлили там да умре. Но докосването на смъртта, което неумолимо го мореше отвътре, го караше да се чуди дали отровата на Бръшлянената дева сплетница няма да ги изпревари в намерението им.

На няколко пъти стига до мястото, където беше разговарял със Зед, ала дядо му така и не се обади втори път. Докато крачеше напред-назад, Ричард проверяваше често-често останалите пролуки към Отвъдния свят, запречени от зеленикавия воал. Ала оттатък не се чу и дума. Питаше се дали стражите не бяха преместили хората от съседните килии, за да не могат да говорят с него или да му издадат какво се случва. Имаше логика в това да искат да го изолират.

Ричард си каза, че Зед вероятно не се връща или затова, или защото беше по-вероятно да напъхат затворниците в първата свободна дупка, вместо да се главоболят да ги връщат на някое определено място. Та нали отвътре скалата наподобяваше килийките на пчелна пита. Упорито се опитваше да убеди сам себе си в това. Отказваше да допусне вероятността, че след като бе говорил с дядо си последния път, онези бяха източили кръвта му до смърт. Ричард си повтаряше, че Зед е по-силен, отколкото изглежда, и че ще се държи, след като е разбрал, че и внукът му е там.

Ала каква надежда можеше да таи, щом сега самият той беше попаднал в плен? Най-вероятно щеше да загине заедно с останалите.

Изведнъж зеленикавата светлина се разпръсна, понесе се във въздуха на спирали и се изпари.

Отвън в лабиринта от проходи стояха няколко души от племето шун-тук, както и неколцина от ходещите мъртъвци, които бяха застанали малко по-назад и го наблюдаваха от мрачните дупки с огненочервените си очи. Полухората се бяха вторачили в него така, сякаш се опитваха да зърнат самата му душа.

Морещицата беше застанала на входа. Именно нейния силует беше видял зад воала.

Ричард не се надигна от мястото си.

Мрачната пещера, в която го бяха затворили, нямаше изход към външния свят, нито достъп до дневна светлина, така че той не можеше да каже колко точно дни са минали, откакто бе видял за последно друг човек, нито дори дали е ден, или нощ. От момента, в който го бяха отделили в пълна изолация, дори Морещицата не бе идвала да го измъчва, каквато бе обичайната за нейния вид практика.

За разлика от него, който изглеждаше отмалял от глад, Вика имаше добре отпочинал и свеж вид. При Морещиците това обикновено се приемаше за лош знак.

Ричард обаче не беше в настроение за техните игри и глупости. Времето му изтичаше, а търпението му отдавна се беше изчерпало.

Вика властно пристъпи в килията, което му навя множество дълбоко неприязнени спомени. Напомни си да не наслагва върху настоящата случка чувствата от минали преживявания. Сега беше различно. Той беше различен. Важно беше да мисли срещу какво се изправя сега, а не какво бе преживял в миналото.

Русата плитка на Морещицата изглеждаше чиста и току-що сплетена. Червеното й кожено облекло беше безупречно и плътно прилепваше по мускулестата й фигура.

— Време е — каза тя с кадифен, лишен от емоция глас.

— Време ли е? — Подпрял ръце на коленете си, Ричард дори не помръдна. — За какво е време?

— Време е да дойдете с мен — рече тя с престорено равнодушие.

Ричард въздъхна и се изправи, преди тя да е дошла да го подкара. Изтупа песъчинките от дланите си. Мислено се приготви за танца, който беше на път да започне. Пое си дъх, за да се успокои. Нямаше да я остави да води.

— Виж сега, Вика, аз знам повече за Морещиците, отколкото можеш да си представиш, а си мисля, че ти знаеш много по-малко за външния свят, отколкото си даваш сметка. Държат те тук, в мрачната земя на Печалните територии, като същевременно те държат и в неведение.

Трябва да ме изслушаш. Мрачният Рал беше зъл човек. Не вини мен за неговите престъпления и грехове.

Светът извън провинция Фаджин, извън изостаналите Печални територии, се промени за добро. Знам, че Мрачният Рал е набирал малки момичета, за да ги превръща в Морещици, знам и как са били обучавани. Разбирам защо една Морещица би го напуснала… Ала аз не съм като него.

Не съм. Не позволявам да се набират момичета, за да бъдат обучавани за Морещици, и не се отнасям към тези, които вече са станали такива, по начина, по който го е правил той. Морещиците са мои близки.

Тя надигна вежда.

— Като Кара ли?

— Кара ли? Нима Кара е тук? — Ричард пристъпи към нея. — Тя добре ли е? В безопасност ли е?

— Останала е без сили.

— Заради източването на кръвта ли?

Вика се намръщи.

— Не. Останала е без сили, защото е една от вашите Морещици. Слаба е, защото вие сте слаб и сте й позволили да изгуби силите си.

— Кара е много по-силна, отколкото ти някога би могла да бъдеш, защото аз й позволих да израсне — процеди Ричард през зъби. — Тя прояви силата да се превърне в човека, който искаше да бъде. Ти никога не би могла да достигнеш нейните способности.

— Ама моля ви се — завъртя очи Вика с насмешка. — Дори Агиелът й не действа. Тя вече е едно нищо. — Усмихна се. — Тъкмо така Господарят Арк разбра, че дарбата ви е изгубила силите си. Агиелът на Морещицата ви не действа, защото вашата дарба, връзката ви с нея, се е изгубила. Вие ги провалихте. Сега са безпомощни. Самият вие вече сте безпомощен.

Ричард се беше питал как точно Ханис Арк е разбрал, че дарбата му не действа. Обяснението се оказа много по-просто, отколкото си бе представял.

— Ти говори ли с Кара? Опита ли се да научиш нещичко за това каква е сегашната ситуация с…

— Аз говорех. Тя слушаше.

Намекът й не се понрави на Ричард.

— Вика, ти все още можеш да избереш да се промениш.

— Да се променя ли? И да заприличам на нея? Да стана слабачка? Аз бях в Народния дворец с абат Драйър. Бях там точно под носа ви, напълно невидима и му помагах да задейства нещата. Докато бях там, чувах разни слухове, а абатът ги потвърди. Каза, че Кара… една Морещица… се е омъжила.

— Знам това — тихо отвърна Ричард. — Аз бях човекът, който ги венча.

Сякаш озадачена, Вика дълго се взира в лицето му.

— Защо й е да прави подобно нещо? Та тя е Морещица.

— Освен това е жена, Вика, също като теб. Влюби се и поиска да сподели живота си с мъжа, когото обича.

Тя отново се смръщи. Изглеждаше искрено объркана.

— И вие сте го позволили? Защо сте ги оженили?

— Защото ме е грижа за нея, както и за всички Морещици. Исках тя да бъде щастлива. След всичко, през което е преминала в живота си, което всички вие сте преживели, тя заслужаваше да получи малко щастие. Останалите Морещици плакаха от радост на сватбата й. — Ричард се потупа по гърдите. — И аз плаках от радост за нея.

Вика продължаваше да го наблюдава мълчаливо, така че той продължи:

— Тя се промени… По свой избор… Промени се, за да живее така, както иска. Ти също можеш да използваш ума си и да се промениш, ала времето, което ти остава, за да направиш своя избор в живота, намалява. Изборът да оправиш нещата или да ми помогнеш аз да ги оправя все още е в твоите ръце. Това е единственият начин.

Вика, не оставяй предоставената възможност да те подмине. Веднъж изплъзне ли се, тя ще си отиде завинаги.

Жената се отнасяше скептично.

— Възможност за какво?

— Възможност да престанеш да бъдеш собственост на един зъл човек.

— Той е Господарят Арк. Моят господар.

— Ти сама си си господарка. Просто не го осъзнаваш.

Търпението й се изчерпа, а яростта й изби наяве. Изведнъж Вика понечи да го смушка в корема с Агиела си.

Ричард сграбчи с юмрук оръжието, преди тя да успее да го забие. Вика стискаше единия край, той другия, устоявайки на непосилната болка, благодарение на мъчителните уроци, които някога смяташе за непотребни.

Ала сега се нуждаеше от тези уроци.

Сега беше благодарен за тези уроци.

Сега тези уроци бяха единственото нещо, което го държеше на крака.

Лицето му беше на сантиметри от нейното, той се взираше в сините й очи, а тя в неговите и двамата споделяха болката, причинена от Агиела; той я понасяше по същия начин, по който го правеше и тя.

Мъжете шун-тук ги наблюдаваха безизразно през прага, без да осъзнават напълно какво се случва, какво усещат те двамата или какво споделят. Изпоцапаните с креда фигури дори не помръднаха да се намесят, докато Ричард и Вика стояха неподвижни, лице в лице, и понасяха заедно унищожителната болка, която им причиняваше нейният Агиел.

Вторачен в очите й, Ричард най-сетне забеляза помрачението от сянката на страха.

Видял призрака на уплахата, той изчака да мине достатъчно време, за да се увери, че тя е разбрала какво е зърнал и че го е разпознал, след което я изблъска назад и пусна Агиела.

Докато го гледаше, мъчейки се да си поеме дъх, финото й чело се свъси яростно.

— Вие сте необикновен човек, Ричард Рал, щом успяхте да сторите това.

— Аз съм Господарят Рал — отвърна й той със смирено превъзходство. — Каквото и да си мислиш, аз владея ситуацията, а не ти. Никога не го забравяй или ще изгубиш живота си тогава, когато най-малко го очакваш.

— Вярвам, че ще загина в битка…

— А не стара и останала без зъби в леглото — довърши той.

Тя се намръщи.

— Е, значи познавате Морещиците по-добре, отколкото си мислех.

— Вика, познавам Морещиците по-добре, отколкото дори можеш да си представиш. Знам, че те са способни отново да изберат живота. Знам, че не е твърде късно. Окичвал съм около врата си Агиелите на Морещици, които изгубиха живота си. Някои от тях умряха в битка против мен, други — застанали на моя страна. Всички до една обаче бяха личности, които притежаваха способността да изберат да сторят в живота си нещо повече от това да бъдат просто Морещици. Някои от тях направиха мъдър избор, други — не.

Вика се вгледа дълбоко в очите му, като претегляше наум думите му. Накрая вдигна Агиела си и го насочи към лицето му, а каменното й изражение се възвърна.

— Аз съм Морещица. А вие ще правите онова, което ви наредя, когато ви го наредя.

Ричард й се усмихна мило.

— Както пожелаете, Господарке Вика. — Той протегна ръце напред. — А сега да тръгваме. Дошла си да ме отведеш някъде, нали? Жалкото подобие на мъж, което си решила да следваш, ще се ядоса, ако продължаваш да се бавиш. Така се отнася той към Морещиците… В действителност не по-различно от Мрачния Рал.

С избора си да тръгнеш с Ханис Арк вместо с Мрачния Рал не си подобрила положението си. Просто си заменила един тиранин с друг. Ала това поне ще ти докаже, че притежаваш силата сама да избираш какво желаеш за себе си. Ти си направила този избор. Надявам се да се поучиш от него и следващия път да вземеш по-добро решение.

Вика не изглеждаше доволна.

— Надявам се Господарят Арк да ми позволи да ви убия.

— Това е напразна надежда. Просто никога няма да се случи.

Лицето й почервеня от гняв.

— И какво ви кара да смятате така?

— Наистина ли вярваш, че Ханис Арк би си правил целия този труд да ме залови само за да те остави да ме убиеш? Трудно ми е да го повярвам.

Плановете му се простират много по-далеч от това да ти достави удоволствие. По някаква причина той се нуждае от мен. Няма да те остави да ме убиеш, при това ми се струва, че ти е дал изрични заповеди в това отношение. Не съм ли прав?

— Прав сте — отвърна по-спокойно тя, — вашето предопределение е по-важно от това да загинете от моята ръка. — Вика вирна брадичка. — Ала това не означава, че аз няма да изпитам удоволствие от съдбата, която ще ви сполети.

— Хубаво, само зарежи празните заплахи. А сега да тръгваме.

Ричард пристъпи преди нея. Направи крачка встрани, за да й позволи да го поведе, а тя побърза да го изпревари. Достатъчно я беше подразнил. Ако в този момент продължеше да упорства, тя само щеше да се ожесточи още повече.

Ричард си даваше сметка, че стига да беше поискал, можеше да я убие. Знаеше как да умъртви една Морещица. За разлика от повечето хора, той притежаваше това знание.

Трябваше да се измъкне и за да го постигне, беше готов да я лиши от живота й, ала онова, което го възпираше да предприеме каквото и да било в този момент, бяха мъжете шун-тук, които се тълпяха в коридорите пред тъмницата му с вперени в него очи, какво остава за десетките ходещи мъртъвци, които стояха зад тях.

Даваше си ясна сметка, че благодарение на нея е жив в този момент. Ако беше отнел живота й, онези щяха да връхлетят в килията и да го изядат жив.