Третото кралство

Осемдесета глава

ЛУДВИГ ДРАЙЪР НАКЛОНИ ГЛАВА, за да огледа по-добре, като междувременно извади носна кърпичка от джоба си и покри устата и носа си. Тя се беше напикала, но не оттам идваше най-противната смрад. С миризмата на кръв беше свикнал. Бърчеше нос, дишаше неохотно на пресекулки и му се гадеше от вонята на изпражненията, която лъхаше от раздраните й черва. Това беше един от най-неприятните моменти в неговата работа.

Прекрачи малката рекичка от урина, която се стичаше по каменния под, за да я огледа по-отблизо. Кръвта шуртеше навсякъде, така че нея нямаше как да избегне, ала тя не го притесняваше. Често му се случваше да затъва до китките в кръв.

Всичко това беше неизбежна част от неговата важна работа. Килна глава още мъничко и внимателно се взря в лицето й. Тя се вторачи немигащо в него с едното си необезобразено око.

— Направи ли някакво пророчество? — попита той Морещицата, която стоеше зад една от силно опънатите вериги.

— Не, още не — отвърна Ерика. — Задържах я близо до ръба, докато намерите време да дойдете да я видите.

Лудвиг се намръщи, опитвайки се да си обясни сбърканата картина пред себе си. Веригата беше изопната между куката, вклинена в каменната стена, на която беше закачена, и нейната кървяща китка. Най-накрая си даде сметка, че ръката беше счупена и извита назад под необичаен ъгъл, като по този начин опъваше допълнително веригата и затова изглеждаше толкова странно. Зарадва се, че разнищи загадката и си обясни онова, което в първия момент му се беше сторило нелогично.

Ерика не беше пестила сили, беше видно. Нямаше дори капчица съмнение. Тя беше изключително даровита, що се отнасяше до работата й. Ала Лудвиг също беше такъв.

Дочу тихичък звук.

— Какво каза, мила? — попита той и се наведе ниско.

Жената издаваше тихи звуци, които той не можеше да разбере.

Приближи се още повече.

— Опасявам се, че не те чувам добре. Ако искаш да бъдеш освободена от страданието, ще се наложи да говориш по-високо, за да мога да те разбера.

— Моля ви — изхриптя тя.

— Е, сега, нали знаеш какво искаме? — каза Лудвиг и се изправи. — Бяхме пределно ясни. — Той посочи Морещицата. — Не се съмнявам, че Ерика ти е обяснила. А сега се изкажи по-високо.

Беше се втренчила в него с едното си око, неспособна да отмести поглед.

— Моля ви… Оставете ме да умра.

— Ама, разбира се. Нали затова съм дошъл… Да те избавя от агонията.

Беше отнело доста време да я подготвят, да я докарат до това състояние. Не беше нещо, което да пришпориш или да претупаш. След всичките години на изследвания Лудвиг беше научил, че с търпение се постигат далеч по-добри резултати, отколкото ако се опитваш да насилваш крайния изход.

Бавно нарастващото напрежение, ужасът и болката носеха много по-добри и по-проницателни пророчества. Правилното и внимателно насочване на пътуването им към върховата точка на тяхното съществуване им носеше изключителни видения, щом надникнеха отвъд, в другия, всевечен свят. Такива пророчества търсеше той. Претупването на подготовката чисто и просто не даваше качествен резултат. Изтезанията представляваха игра на търпение.

От опит, а и от работата, която очевидно вече бе извършена по нея, знаеше, че информация, която жената ще предаде, преди да пусне в прегръдката на смъртта, щеше да бъде с по-добро качество. Той събираше сведения от най-мрачните дълбини на небитието. Този път очакваше да чуе велики неща. Усещаше го. Беше достатъчно опитен, та да знае кога думите ще са специални, важни или пълни със смисъл.

Такива особено знаменателни сведения никога не стигаха до ушите на епископа. Лудвиг ги пазеше само за себе си. Беше сигурен, че предстоящото никога няма да напусне пределите на Абатството.

— Ето какво — каза той към агонизиращото лице, което го гледаше. — Бих могъл да ти окажа мъничко съдействие. Бих могъл да ти помогна да предизвикаме пророчеството. Би ли желала да го сторя?

— Да… Моля ви, помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.

— Затова съм тук — усмихна се той. — Тук съм да помагам. После ще те даря с онова, за което най-силно копнееш.

Намираше се близо, знаеше го.

Когато не му отговори, той направи знак на Морещицата. Без да се бави, Ерика притисна Агиела в тила на жената.

Тя се разтресе от адски болки. Веригите се раздрънчаха. Устата й зина и се разкриви. Не можеше да нададе вик, не издаде ни звук.

Опитът на Лудвиг му подсказваше, че тя виси между света на живите и света на мъртвите. Знаеше, че най-после е готова.

Вече се намираше в пределите на Третото кралство.

— Виждаш го, нали? — прошепна й сърдечно и нежно погали косата й с ръка. — Виждаш онова място отвъд воала.

Жената кимна и затрепери под тежката му ръка.

— Първо ще ми предадеш пророчество от мрачното място, което виждаш. Веднъж щом го направиш, аз ще изпълня желанието ти и ще те пусна във вечния покой на отвъдното. Искаш да преминеш, нали?

— Да…

Едва ли не можеше да вкуси пророчеството още там, назряло в нея като пресен плод, който чака да бъде откъснат. Щеше да го получи.

Майката Изповедник беше права, когато веднъж му каза, че щом той осигурява пророчествата, нужни на Ханис Арк да управлява, значи всъщност не Ханис Арк управлява. А Лудвиг Драйър.

В онзи момент не беше придал особено голямо значение на думите й.

Ала като се замисли, даде си сметка, че в тях има много повече истина, отколкото бе подозирал в началото. Винаги бе знаел, че Ханис Арк е потънал в собствените си задачи и е вглъбен в своите цели, затова разчиташе на насоките на пророчествата, които му осигуряваше Лудвиг. Тъй като пророчествата бяха внимателно подбирани, в действителност разчиташе на потайните, грижливо изготвени насоки на самия Лудвиг. Абатът споделяше само онова, което той пожелаеше Ханис Арк да узнае от отвъдното.

Думите на Майката Изповедник в онзи ден бяха хвърлили кристално ясна светлина върху всичко. Лудвиг представляваше скритата ръка, която движеше марионетката.

Ханис Арк, каквато и мощ да притежаваше, колкото и даровит и умен да беше, беше прекалено откъснат от света, прекалено обсебен от собствените си тесногръди натрапчиви идеи, за да знае как се случват нещата в големия свят. Не би успял да постигне всичко това без насоките на Лудвиг.

Лудвиг открай време кроеше планове някой ден да превземе властта. Все пак тъкмо той беше архитектът зад голяма част от придобитата мощ на Ханис Арк, така че кой бе по-подходящ да застане начело, ако не той.

При все това трябваше да подходи с огромна предпазливост. Въпреки всичко Ханис Арк беше изключително опасен мъж. Окултните способности, които притежаваше, не бяха за подценяване.

Той отново направи знак на Ерика и Морещицата отдръпна Агиела от главата на жената.

Беше готова. Време беше.

Лудвиг се приведе близо до нея и опря пръсти в слепоочията й. И тогава най-сетне добави последните необходими съставки на своята неповторима магия чрез заклинания, които сам беше сътворил, и ги остави да се влеят в жената. Те бяха заключителният елемент и щяха да й позволят да му даде онова, което той търсеше.

Устата й зина от шока. Единственото й здраво око се взираше немигащо напред.

Той отдръпна пръстите си. Тя клюмна.

— Говори какво виждаш — с нетърпелив и остър тон заповяда той.

— Те идват — с пресипнал глас отвърна тя.