Третото кралство

Шестдесет и първа глава

ПОТЪНАЛ В МРАЧНИ МИСЛИ, Ричард последва Ханис Арк, който се отправи по посока на скалните кули в далечината. Когато подминаха множеството назъбени каменни шипове, от сенките наизлязоха още повече нацапани с креда шун-тук, които ги обградиха от всички страни.

Това бяха най-отблъскващите хора, които някога беше виждал. Всички до един, дори жените, бяха голи до кръста. Най-много да носеха нанизи от мъниста, кости и зъби на гърдите, а немалко такива нанизи бяха надянати като гривни на горната част на ръцете.

Всяка част от кожата им, която не беше покрита от простото им, доста оскъдно облекло, беше натрита с подобно на креда бяло вещество. Посвоему белилото представляваше тяхното облекло. Повечето, включително и няколко жени, бяха обръснали главите си. Други, сред които също и жени, имаха на теметата снопове щръкнала нагоре коса, увита около кокали и зъби. Нямаше представа дали това е белег за определен ранг, просто друг вид украшение или има за цел да ги направи още по-застрашителни.

Изрисувани с бялата креда, те представляваха враждебна, дивашка групичка. Изглежда, бяха хора, ала по някакъв начин не приличаха много на такива.

Всички до един се бяха вторачили в него със свирепи, изгладнели изражения. Очите на шун-тук бяха като обладани от духове, особено заради грубите кръгове, очертани с черни мазни сажди. Над устните и по бузите на част от тях със същото черно мазило беше изрисувана зловещата ухилена физиономия на мъртвешка глава, така че приличаха повече на черепи, отколкото на живи хора от плът и кръв. Сякаш искаха да отбележат онази част от себе си, която беше мъртва.

В това имаше известен смисъл предвид факта, че те не бяха живи хора в истинския смисъл на думата. Бяха полухора, принадлежаха към Третото кралство, което съществуваше някъде между живота и смъртта. Тези хора не притежаваха души, не бяха свързани с Милостта, нито Сътворението им беше вдъхнало искрицата живот, която да ги следва през всичките им дни, а после и в отвъдното.

В този момент те не населяваха нито света на живите, нито света на мъртвите. Обитаваха трето кралство.

Мисълта, че той също принадлежи на това място и го преследват сенки от отвъдното, изобщо не радваше Ричард.

Малко беше да се каже, че да си сред подобна компания от полухора, беше обезпокоително. Това бяха същества, които, ако имаха възможност, щяха да се спуснат върху него, да го разкъсат на парчета и да го погълнат, за да откраднат душата му.

Колкото по-навътре в необятната шир от заострени, стърчащи навсякъде от земята зъбери навлизаха, толкова по-мрачно ставаше небето над тях от наслоил се във въздуха мъгляв пушек. Миришеше на сяра. На места беше толкова плътен, че Ричард не виждаше върховете на по-високите скални образувания.

Безкрайният поход беше като да вървиш през каменна гора, ала вместо листна маса имаше дим. Започна да забелязва места, където този пушек се издигаше от пукнатини в земята. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-чести ставаха цепнатините, докато накрая му се наложи да ги прекрачва и да преминава през задушливия сив пушек. През голяма част от тях се процеждаше зелена светлина, сякаш вървяха по камъни, които плаваха по повърхността на самия Отвъден свят.

От двете си страни Ричард виждаше пролуки в каменните стени. Някои изглеждаха плитки, ала дъното на други се губеше в непрогледен мрак. Навсякъде от напуканата земя се надигаше парлив пушек, който се сливаше с мъглявия слой над главите им.

По-дълбоко в каньоните, между скалните колони, шиповете започнаха да придобиват формата на внушителни наръчи тръстика, които са се вкаменили. Много от отделните пръчки, преплетени около шиповете, бяха пречупени на различна височина и така всяка колона беше с нащърбен връх. Земята беше осеяна с тези отчупени пръчковидни каменни отломки. На места кулите се бяха разпаднали и се бяха пръснали по земята, оставяйки мъчнопроходими късове. В далечината колоните от двете страни се сливаха и образуваха огромна каменна маса.

Докато се придвижваха по криволичещи пътеки из мрежата от дълбоки мрачни каньони, оформени от остриетата, Ричард виждаше в тъмните пролуки все повече шун-тук да се взират навън с обсебените си, лакоми, начернени със сажди очи.

Още по-нататък смущаващият скален пейзаж се променяше и насред каменните остриета се появи нещо, което, изглежда, в миналото е било течност, която е наводнила региона, след което се е вкаменила. Беше по-тъмен на цвят камък, осеян с дупки. Ричард забеляза още повече пукнатини. По-големите парчета скала имаха неравни дупчици с всевъзможна големина. На места вкаменената течност беше образувала мостове и арки над главите им. Те също започнаха да се събират все по-често, образувайки мрежа от затворени бездни. Тук-там скалите отгоре ставаха толкова плътни, че на моменти му се струваше, че върви през пещери.

Имаше чувството, че скалистият пейзаж малко по малко ги поглъща.

Хората от народа шун-тук сякаш се умножаваха с всеки изминал миг; изскачаха от пролуки в скалите да ги огледат или да се включат в шествието. Докато навлизаха все по-навътре между преплетените каменни стълбове, започна да му се струва, че вървят през мрежа от пещери, които с времето се бяха открили към света отгоре им. Колкото по-нататък отиваха, толкова повече се затваряха скалите над главите им, а след известно време се оказаха в лабиринт от проходи, намиращи се почти напълно под земята. От време на време виждаше сивкавото небе отвън, ала после отново се вмъкваха в закритите проходи.

Когато тези проходи, тези прорязани в скалата дупки станаха прекалено тъмни, хората най-сетне запалиха факли, за да осветяват пътя. Най-накрая, докато продължаваха да навлизат навътре, камъкът над главите им напълно се затвори. Вече много от свирепите, нацапани с креда полухора носеха факли, докато изникваха от дупки, тунели и пукнатини навсякъде из скалите.

В някои от страничните проходи, покрай които минаваха, Ричард виждаше да стоят безмълвни фигури, които сякаш охраняваха изхода. Те не бяха от народа шун-тук. Бяха вдигнатите от гроба мъртъвци. Труповете гледаха с пламнали в червено очи.

Ричард се отказа от опитите да запомни как би могъл да намери пътя на връщане. Цялата пещерна мрежа приличаше на пчелен кошер с безброй отвори. Даде си сметка, че вече е безвъзвратно изгубен в подземния лабиринт. Зачуди се дали изобщо някога ще му се наложи да търси път навън.

Минаха покрай редица по-големи пещерни отвори встрани от тях, които бяха затворени с грубо сковани дъски, явно служещи като врати или като прегради. Други проходи обаче бяха преградени от воали от потрепващото зеленикаво сияние на Отвъдния свят.

Отвъд един от тези зелени воали Ричард забеляза фигура и поспря да я огледа. Успя да различи, че това не е един от духовете, които беше видял в света на мъртвите. Фигурата не се движеше по същия начин, не се гърчеше и не виеше. Помръдваше, след което заставаше неподвижно, точно като мъж. Ричард разбра, че това е пленен от другата страна на зелената стена човек. Хрумна му, че воалът към Отвъдния свят може би служи като своеобразна решетка на затвор.

Морещицата леко го сръга в рамото с Агиела си, за да го принуди да продължи да върви. Препъвайки се напред, той стисна мястото, за да успокои неочаквано пронизалата го болка. От богатия си опит знаеше, че болката би могла да бъде много по-силна, стига тя да бе поискала. Този път имаше желание просто да го подтикне да върви напред.

Не след дълго Ханис Арк спря и се обърна, вперил поглед в Ричард, Вика и гъмжилото от безмълвни, омазани в бяло полухора, които се насъбираха около и зад Ричард. Щом и той спря, Ханис Арк безгласно направи знак на Морещицата.

Тя разбра какво се иска от нея.

— Дайте ми меча си — нареди, като застана пред Ричард. — Няма да ви е нужен.

Да предаде меча си, беше може би последното нещо на света, което искаше да направи, ала възможностите му бяха, меко казано, ограничени. Можеше да го извади от ножницата и да се бие, ала нямаше никакъв шанс да отблъсне ордите от полухора около себе си. Първата му мишена, разбира се, щеше да бъде Ханис Арк, но той вече беше демонстрирал окултните си сили, така че подобно нападение бързо би се оказало безплодно. Накрая, да се опита да използва оръжието срещу Морещица, беше грешка, каквато вече бе правил веднъж в живота си. И не възнамеряваше да я повтаря никога повече.

Вика протегна ръце. Ричард преметна ремъка през главата си и положи меча заедно с ножницата в обърнатите й длани.

Тя като че остана леко изненадана.

— Много добре, Господарю Рал. Ако бях по-наивна, щях да си помисля, че вече сте бил приучен на дисциплина от Морещица.

Без да продума, Ханис Арк даде знак на стълпилите се наблизо полухора.

Един от мъжете шун-тук изблъска Ричард в тунел от лявата им страна. След като той се озова вътре, Ханис Арк грациозно вдигна ръка и пред входа на прохода изникна блещукащ зелен воал, който затвори Ричард в тунела.