Третото кралство

Петдесет и осма глава

РИЧАРД ЗОРКО РАЗУЗНАВАШЕ терена пред тях, докато се придвижваше през извисяващите се от всичките им страни скални образувания. Саманта надничаше иззад неправилните колони от наслоени скални пластове и се оглеждаше в двете посоки, преди да го догони на пръсти, като внимаваше да не изостава, за да не се изгубят един друг.

Каменните зъбери, стърчащи от коравата земя, бяха наклонени под ъгъл спрямо долината. Образуващите плетеница остри скални шипове на високото пък бяха килнати, така че Ричард и Саманта напредваха бавно. Налагаше се да слизат в долината, за да наваксат изгубеното време.

Ричард непрекъснато трябваше да балансира между две цели — да останат скрити и да се движат по-бързо. И двата избора криеха опасности. Ако напредваха прекалено бавно, може би щяха да пристигнат твърде късно, за да спасят когото и да било. Ако ли се опитваха да вървят бързо, беше по-вероятно да ги забележат и да ги хванат.

В далечния кран на необятната открита шир се издигаха тъмни грамадни скални образувания, отвъд които се възвисяваха още по-високи планини, а покрай величествените скали се носеха разпокъсани сиви облаци.

Навсякъде около тях, накъдето и да погледнеха, виждаха от време на време да проблясват зелените воали от светлина. Някои от тях бяха много надалеч, ала други блещукаха смущаващо близо. За щастие, на фона на мрачната дневна светлина мъждукащите зловещи сияния изпъкваха още повече и те винаги успяваха да ги забележат. Приближеше ли се към тях някое злокобно було от трептяща светлина, Ричард ставаше особено предпазлив. Когато и да се случеше, той бързо-бързо гледаше да се махне от мястото.

Пейзажът на Третото кралство постоянно се менеше с неговите скалисти земи и зелени стени, принадлежащи на Отвъдния свят, които блуждаеха насам-натам и се смесваха със света на живота. На това място той никога не би могъл да се почувства в безопасност.

Недоспиването, трудният преход и несекващото напрежение, което го държеше постоянно нащрек, бяха изтощили Ричард. След като бяха минали през портите, те бяха продължили да вървят напред почти през цялата изминала нощ, тъй като не искаха да спират, страхуваха се да почиват, страхуваха се да заспят задълго на такова място.

Освен това, тъй като знаеха, че наближават земите на шун-тук, където смятаха, че държат приятелите и любимите им хора, и двамата бяха нетърпеливи да побързат нататък. Предполагаха, че вече са близо до родината на чудатите полухора, защото бяха забелязали неколцина от тях да вървят на юг през просторната долина.

Това потвърждаваше, че в ниското биха напредвали по-бързо, ала Ричард също така си даде сметка, че там, долу, беше по-вероятно да се натъкнат на полухора.

Всички, които Ричард зърна да вървят през долината, приличаха на труповете, които си спомняше, че беше видял покрай каруцата, след като се беше събудил. Движеха се на тълпи или поне на групи от по няколко десетки души и по целите им тела беше втрита същата пепелява прах, бяха с бръснати глави и черна боя около очите. На вратовете на много от тях като че ли висяха верижки с окачени по тях зъби и кости. За Ричард нямаше никакво съмнение, че това са шун-тук. Колкото по на север отиваха, толкова повече от тях виждаха, така че си помисли, че двамата със Саманта се приближават към техните територии. Поне знаеше, че вървят в правилната посока.

Тъй като доближаваха целта си, и то през такава опасна местност, нито Ричард, нито Саманта имаха желание да поспрат за по-дълго време предишната нощ. Бяха намерили малка пролука в плетеницата от скални образувания и се бяха напъхали вътре, далеч от очите на минаващите наоколо. Напомняше му на мястото, където се бяха скрили от бурята от парчета дърво, когато Саманта беше отприщила такова опустошение, че беше изтребила полухората, които искаха да ги изядат.

Бяха си осигурили няколко безкрайно кратки часа неспокоен сън, но нямаха друг избор, не и когато бяха толкова близо. Не и когато Ричард си представяше как пленниците се намират съвсем наблизо, надяват се да получат помощ, да бъдат спасени. Не искаше да губи никакво време за каквото и да било, дори за сън. Саманта беше на същото мнение.

Знаеше, че рано или късно ще им се наложи да спрат да си починат, на него дори повече, ала знаеше също, че не може да позволи на отдиха да ги забави. Чувстваше как отровата в тялото му го мори. Даваше си сметка, че тепърва състоянието му ще се влошава. Саманта също му го беше казала, така че, както си правеше сметката той, колкото по-бързо освободеше Зед и Ничи, толкова по-бързо те можеха да го излекуват. Беше наясно с възможностите и беше направил своя избор, който според него беше най-разумен: бързай напред.

Скоростта означаваше живот… неговия и този на всички останали.

Не го напускаше мисълта, че ако се забавят и ако, когато намери пленниците, се окаже, че са били убити едва преди няколко часа, никога няма да си прости, задето не е направил всичко по силите си да пристигне по-бързо.

Предполагаше, че не би оцелял достатъчно дълго, та да почувства угризения на съвестта, ако не успееше, ала страхът въпреки всичко го караше да продължава.

Докато прекосяваха открита местност, Ричард не видя никого от племето шун-тук, само ята черни птици в далечината на фона на тъмносивото небе. Бяха надвиснали толкова тежки облаци, че едва ли не изглеждаше сякаш се здрачава. Зачуди се дали част от привидния дневен полумрак не се дължи на тъмнината, скрита в собствената му душа.

Долината беше осеяна с натрошени плоски слюдести камъни, а в падината между два насипа на голяма територия се разливаше водоем, чиято повърхност стоеше неподвижно. Изглежда, водите му се оттичаха от север и се бяха спрели в по-ниското, в центъра между надигащите се от всички страни могили. Водата изглеждаше леко варовита, ала беше достатъчно бистра, за да се види, че стига едва до глезена. И понеже редиците от стърчащи под ъгъл от земята скали вече бяха така наблъскани една в друга, се налагаше да прекосят водата, за да достигнат до място, откъдето да могат да напреднат по-бързо. За нещастие обаче, това беше пътят, който биха използвали и всички останали.

— Не смяташ ли, че е ужасно тъмно тук? — попита Ричард, докато с мъка крачеха през плитката вода. — Или само на мен така ми се струва?

— Не — тихичко каза Саманта, като се стараеше да стъпва, без да разплисква твърде много вода по себе си, — не само на вас така ви се струва. Тук е по-тъмно. — Тя посочи: — Вижте ей там. Сякаш се насъбират буреносни облаци.

— Добре, че пресичаме сега в такъв случай. Разрази ли се буря, тя може да предизвика порой и наводнение, което да ни отнесе.

Ричард изпита облекчение, когато най-после прекосиха плитката вода на открито и отново стъпиха на суха земя. Тук-там наизскочили от неравната земя каменни колони им осигуряваха известно прикритие. Продължиха да си проправят път през скалистия терен, като се стараеха да стоят в долината и избягваха по-високите зъбери, които бяха скупчени много по-нагъсто и възпрепятстваха бързото придвижване.

Навсякъде около тях се издигаха каменни шипове, все едно от дълбините на земята на повърхността се опитваше да излезе бодливо свинче. Те превръщаха района в безкрайна, объркваща мозайка. Нерядко камъните скриваха от погледа им всякаква отправна точка. Ричард се стараеше да не изпуска от очи високите планини от лявата им страна, за да е сигурен, че вървят на север, ала това невинаги беше възможно.

Поне тъмнината им позволяваше да виждат по-лесно блещукащите воали от зеленикаво зарево, които от време на време се появяваха в света на живота. Понякога съзерцаваха как зловещите була се стелят над покрайнините и преминават покрай каменните колони подобно на духове, които търсят къде да се вселят. На Ричард му хрумна, че това може би не е много далеч от истината. На място, където светът на живите и светът на мъртвите съществуват едновременно, смъртта вероятно се стреми да завоюва всеки живот, до който може да се домогне.

След като прекосиха поредната открита местност и достигнаха безопасното укритие на колоните и плетениците от скали, Ричард трябваше да спре. Препречвайки първоначално избрания от него маршрут, пред тях неочаквано се изпречи треперлива зелена стена, преградила пътя между два извисяващи се скални блока.

Този път през зеленикавото було те видяха тъмни фигури… чиито ръце и крака се кривяха в неспирен смут. Сенчестите очертания приличаха на мъртви, изгубени отвъд воала, които търсеха начин да излязат, а може би търсеха другари в злочестината.

Гледката накара и двамата да замрат на място, разтревожени. Бяха едновременно изплашени и привлечени от нея и не можеха да откъснат очи. Малцина от населяващите живия свят отвъд смъртта бяха виждали подобно нещо.

Ричард положи ръка на рамото на Саманта и я избута пред себе си вдясно, в различна от първоначално избраната посока между скалите. Дори когато се извърна да тръгне натам, погледът й остана прикован в стенещите сенки отвъд бавно поклащащия се зеленикав воал.

— Оттук — каза Ричард. — Опитай се да не ги гледаш.

— Не е лесно — отвърна му тя през рамо.

— Зная — меко я успокои Ричард.

Едва бе успял да го изрече и още едно трепкащо зеленикаво було ненадейно се изпречи пред тях, сякаш изникнало от самия Отвъден свят.

Изскочи пред очите им толкова внезапно, че Ричард без малко не пристъпи през него и почти го докосна. Беше така близо до тях, че през матовата стена можеше да види как фигурите се движат и на места разпъват материята и я разтеглят навън.

Ричард побърза да отстъпи крачка назад.

— Господарю Рал? — привика го Саманта от отсрещния край на зеления воал.

Той я беше избутал напред и я беше насочил в различна посока, а воалът беше изникнал между двама им в момента, в който тя се беше озовала пред него.

— Всичко е наред, Саманта. Добре съм.

— Господарю Рал, чувам ви, ала не ви виждам.

Паниката в гласа й беше повече от осезаема.

— Всичко е наред, Саманта. Аз съм си тук. Стой далеч от него. Не го приближавай. Аз ще дойда при теб.

Той тръгна в различна посока, за да заобиколи воала и да стигне до Саманта. Премина покрай няколко надвиснали каменни шипове, опитвайки се да намери път покрай зеленото було.

В същия момент още едно развълнувано зелено сияние се материализира пред него, като се плъзна между каменните зъбери, сякаш понесено от капризен полъх. Възпря го насред крачката му и му попречи да мине по пътя, по който беше поел, за да заобиколи изначално разделилия ги воал.

— Господарю Рал, плашите ме. Къде сте?

— Тук съм. Добре съм. Просто трябва да мина по друг път, нищо повече. Почакай. След малко идвам.

Възвисяващите се навсякъде наоколо скални шипове образуваха лабиринт, който правеше още по-трудно ориентирането из подходите, запречени от блещукащите зеленикави светлинни воали.

В мига, в който тръгна наляво по друг път, пред него изникна още едно було. Този път му се стори преднамерено, сякаш някак си то се опитваше да му попречи да премине нататък и да заобиколи. Когато се обърна в другата посока, поредният воал вече запречваше пътя му,

— Господарю Рал? — дочу гласа й през каменните стени, докато поредното зелено було се понесе между тях, осуетявайки всеки опит за отстъпление.

Оставаше му само един възможен изход, ала когато се спусна към него, бе принуден да спре, тъй като той също беше препречен от заплашително зелено сияние. Осъзна, че е обграден. Трябваше да изчака, докато граничните стени на Отвъдния свят не отминеха нататък.

— Саманта, слушай ме. Зелените стени препречили ли са пътя ти?

— Не. Ала не мога да ви намеря. Вече не ви виждам. Чувам ви, ала не много добре. Не ви виждам обаче.

Ричард вече беше обграден от всички страни от блещукащите зеленикави светлини, които изпълваха всяка пролука и всеки възможен изход през скалите. Беше попаднал в капан.

Разбра, че има нещо нередно. Това не беше случайност.

Беше преднамерено.

Ричард знаеше, че разполага със секунди, преди стените да се затворят около него и да го впримчат.

— Саманта, чуваш ли ме?

— Едва-едва.

— Добре ли си?

— Да.

— Чуй ме. Не ме питай нищо. Не ми отвръщай и не се колебай. Просто направи онова, което ти казвам. Разбираш ли?

— Да, Господарю Рал.

— Бягай. Измъкни се. Веднага.

Ричард дочу хрущенето на чакъла под краката й. Тя тичаше. Той въздъхна с облекчение поне за това, докато звукът от стъпките й заглъхваше в далечината.

И така, ненадейно Ричард се оказа сам, обграден от света на мъртвите. Можеше да ги види… духовете им… как се гърчат отвъд злокобното непрозрачно зеленикаво було, жадни да се доберат до него, да го придърпат при себе си.