Третото кралство

Шестдесета глава

— ГОСПОДАР АРК ЛИ? — хладнокръвно попита Ричард. — Доколкото знам, титлата ви е епископ Ханис Арк.

Мъжът се усмихна неискрено.

— Това беше предишната ми титла. — Той махна подразнено с татуираната си ръка. — Сега съм Господар Арк, а скоро… Е, в този момент това е без значение. Чакат ни по-важни дела.

Сянката зад мъжа най-после пристъпи напред и застана до него.

Ричард се потресе, когато видя, че това е Морещица, облечена в червена кожа… Висока, много привлекателна и изключително опасна на вид Морещица.

Още повече го изненада фактът, че русокосата жена е Морещица, която той не познаваше… А той познаваше всички. Или поне си мислеше, че ги познава. Тази тук, помисли си, трябва да се е крила в изгнание. В изгнание някъде из Печалните територии.

Ханис Арк протегна ръка да я представи, доволно усмихнат от изненадата на Ричард.

— Това е Господарката Вика.

Не само че не я познаваше, ами дори не беше чувал друга Морещица да споменава името Вика.

Ханис Арк се обърна към нея.

— Виждаш ли, Вика? Нямаше защо да се тревожиш. Точно както ти казах. Аз разхвърлям трохичките хляб, а Господарят Рал ги следва.

Тя му се усмихна в отговор, ала не отмести стоманеносините си очи от Ричард.

— Да, Господарю Арк.

Ханис Арк се обърна и отново впери поглед в Ричард, преди да заговори:

— Той е просто малък любимец, който вярва, че сам избира кога да отиде някъде, че го прави когато и където сам пожелае, докато всъщност каишката му е в ръката на другиго.

— Какво става тук? — попита Ричард възможно най-спокойно, като си напомняше да не си изпуска нервите.

Имаше нужда от време да помисли, да осъзнае какво се случва. Знаеше, че не би могъл да го стори, ако се остави да бъде обзет от гняв, колкото и голямо удоволствие да му доставяше това. Беше по-добре да спечели време и да узнае възможно най-много. Беше по-добре да разбере пред каква точно опасност е изправен. Знаеше, че колкото повече въпроси зададе, колкото повече остави тези двамата да говорят, толкова повече време ще си спечели, за да се опита да измисли начин да се измъкне от капана, в който беше попаднал.

— Виждате ли, Господарю Рал, всичко вървеше както исках аз, ала после Бръшлянената дева сплетница едва не провали плановете ми. Изглежда, тя беше обладана от жаждата за кръв, която накрая подчинява всички от нейния вид. Предполагам обаче, че вече сте научили предостатъчно за всичко това.

Провалът й да изпълни както трябва моите напълно разумни и внимателно обмислени искания наложи промяна в плановете ми. В крайна сметка обаче всичко се обърна в моя полза, както рано или късно винаги става.

Разбирате ли, аз неизменно вземам предвид различните възможни пътища, по които по-ограничената природа на останалите би могла да ги поведе, така че ако се наложи, да мога да променя своите планове. Тъкмо затова бях подготвен и успях да се възползвам от положението, което се откри пред мен. Вие бяхте особено услужлив и вследствие на това нещата се развиха много по-добре за мен, отколкото бих могъл да си мечтая в началото.

Вижте, в началото не бях сигурен как ще се справя с вашите всеизвестни и доста опасни способности, ала сега, благодарение на упоритата природа на онази мръсна малка Дева сплетница, се погрижихме и за този риск.

Ричард не беше съвсем сигурен за какво говори мъжът. Както и очакваше, когато не му отвърна, Ханис Арк се приведе леко напред, за да дообясни.

— Имам предвид, че докосването на смъртта, което е посяла във вас, възпрепятства действието на дарбата ви. Наличието му в тялото ви пречи на промисъла на Милостта. — Лукавата усмивка отново се разля на лицето му. — Да, и това знам. Както изглежда, тя ми е направила услуга, като ви е обезоръжила за мен. Познавайки природата й, аз й позволих да задоволи собствените си нужди, за да удовлетвори моите. Бях наясно какво ще се опита да стори и знаех, че вие ще трябва да я възпрете.

Ричард се зачуди каква ли роля е изиграло пророчеството във всичко това.

Доволен от себе си, Ханис Арк се изправи.

— Разбирате ли сега? Търпението ми ме възнагради и в края на краищата всичко се нареди в моя полза.

Ричард забеляза, че отзад в сенките започнаха да се появяват фигури, които сякаш се материализираха от самата скала. В първия момент видя едва няколко, ала само след секунди броят им вече наброяваше стотици. Всички изглеждаха еднакво.

Шун-тук.

— И какъв е този ваш грандиозен план в крайна сметка? — попита Ричард толкова безцеремонно, колкото беше по силите му, все така опитвайки се да спечели време. — Какво цели малкият ви заговор?

— Всичко с времето си — отговори Арк, ала не успя да се сдържи да не допълни: — И не е малък.

— Нима? Очаквате да повярвам, че в малкото ви мрачно владение в тъмните дебри на провинция Фаджин сте успели да изготвите някакъв сложен план, който има някакво значение за останалия свят?

Провинция Фаджин се беше включила с войскова мощ в борбата за възпирането на Императорския орден. Някои от тези мъже дори служеха в Първа гвардейска рота в Двореца. Мисълта, че провинцията, която беше воювала заедно с тях, всъщност никога не е била на тяхна страна, беше обезсърчителна. Във всеки случай, поне владетелят й не беше. Просто се беше представял за предан.

Ричард се запита колко ли още владетели на други територии, които му се усмихваха така приятно в лицето, в действителност искаха да му забият нож в гърба.

Бяха спечелили войната, бяха извоювали мира. Подобно предателство не просто вбесяваше Ричард, но и го обезверяваше. Преди вярваше, че ще последва мир. Зед го беше предупредил, че няма нищо по-опасно от мира. Трябваше да приеме думите на дядо си по-сериозно.

Ханис Арк се усмихваше така, сякаш се опитваше да реши дали има желание да убие Ричард на място, задето се отнесе с пренебрежение към разкритието му за внимателно обмисления грандиозен заговор, или по някаква причина да продължи да го измъчва. Най-накрая се обърна и леко се поклони, като протегна ръка в жест на престорено учтива покана.

— Ако обичате, заповядайте с нас, Господарю Рал, и ще ви покажем част от грандиозните ми планове. Тогава сам ще прецените дали нямат значение за останалия свят.

Зелените стени на смъртта все още заобикаляха Ричард от три страни, препречвайки всеки възможен изход за бягство.

— Нима имам друг избор? — попита той.

Ханис Арк се усмихна така, че кръвта на Ричард замръзна във вените.

— Всъщност не.

— Е, дори в този случай, съжалявам — каза Ричард, — но се опасявам, че имам други планове, които не включват и вас.

Мрачна сянка премина през татуираното лице на Ханис Арк. Той махна с пръст по посока на Ричард.

В миг внезапната болка, пронизала черепа на Ричард, го повали на колене. Очите му се изцъклиха и той стисна главата си с ръце. Сякаш в ушите му затрещяха гръмотевици. Звукът в главата му беше оглушителен, а болката — смазваща.

Ханис Арк отпусна вдигнатия си пръст и болката се оттегли заедно с него. Ричард се свлече на четири крака, неспособен да си поеме дъх.

— Аз мога да го правя цял ден — каза мъжът. — Вие обаче можете ли?

Ричард с мъка се изправи, все още задъхан.

— Мисля, че бих могъл, епископ Арк — отвърна той, като нарочно се обърна към мъжа с по-нисшата титла. — Моля, продължете.

— Оставете ме за няколко минути насаме с него, Господарю Арк — обади се Вика застрашително нетърпеливо. — Аз ще го науча да проявява повече почтителност.

Той отхвърли предложението с махване с ръка.

— По-късно.

Тя се поклони.

— Както пожелаете, Господарю Арк.

Ричард искаше да разбере откъде, за бога, се е появила тя и защо той не знае нищичко за нея.

— Достатъчно — отсече Ханис Арк, като изостави учтивия тон, разкривайки истинската си природа. — Ако искате да видите приятелите си отново, ще дойдете с мен.

След тези думи тръгна да се отдалечава, ала после се обърна и добави:

— Между другото, вярвам, че имате представа с каква сила разполагат Морещиците. Извадите ли оръжието си, Вика ще ви подчини.

— Вика — обърна се направо към нея Ричард, пренебрегвайки господаря й. — Какво правиш тук с него? Морещиците са верни на Господаря Рал.

— Не всички — каза тя с онази неповторима, смразяваща усмивка. — Вече не.

— Какво искаш да кажеш с това „вече не“?

— Преди служехме на Двора на Рал, както е било по традиция винаги, ала когато Мрачният Рал започна да ни изпраща на мисии в провинция Фаджин от свое име, някои от нас приехме поканата на Господаря Арк да се присъединим към него. Избрахме да служим на него и се ползваме от защитата му от Господаря Рал.

— Разбирам те, Вика. Мрачният Рал беше зъл човек. Зная как се отнасяше с Морещиците. Повярвай ми, той нарани и мен. Накрая аз го убих.

Тя отново се усмихна.

— Браво на вас. — Усмивката се изпари. Тя залюля Агиела в ръката си. — А сега направете онова, което ви се казва, и тръгвайте с нас или ще ви накарам да съжалявате, задето сте се поколебали.

Ричард знаеше, че за всичко си има време и място, включително да се опълчиш и да се биеш. Имаше дори време и място да се опиташ да обясниш. Този момент не предполагаше нито едно от двете. Особено в присъствието на Ханис Арк.

Познаваше добре и същността на Морещиците. Неслучайно всички се страхуваха от тях. Нямаше желание да води тази битка. Погледна изпълнените й с решителност стоманеносини очи, след което отмести поглед към стотиците хора от народа шун-тук, които се бяха появили от нищото.

Сега не беше времето и мястото да се опълчва и да се бие.

А и знаеше, че тези хора най-вероятно бяха отговорни за пленяването на приятелите му. Тръгнеше ли с тях, най-бързо и лесно щеше да разбере къде държат Зед, Ничи, Кара, Бен и останалите.

Веднъж щом узнаеше това, може би щеше да е настъпил моментът да се опълчи и да се бие.

Ричард преклони глава.

— Моля, епископ Арк, Господарке Вика, след вас.