Третото кралство

Петдесет и втора глава

ДОКАТО ЗАОБИКАЛЯХА КРИЛОТО на портата, за да излязат на открито, Ричард вдигна поглед към огромната каменна арка. Спомни си, че я беше съзрял от наблюдателния пост в Стройза. Сега, когато видя отблизо всичките й детайли, тя му се стори още по-внушителна и по-заплашителна, отколкото си спомняше.

Арката беше с формата на глава със свирепи очи, изработени от някакъв вид червен мрамор. Два грамадни остри зъба стърчаха надолу, сякаш готови да се впият във всеки, който се опиташе да премине отвъд. Явно служеше като предупреждение, че преминеш ли през портите, все едно навлизаш в пастта на някаква чудовищна твар. Беше си недвусмислено заявление за това колко гибелно е мястото.

Главата изглеждаше така крещящо заплашителна, че едва ли не заявяваше да не проявяваш глупостта да влезеш.

Едва пристъпили вътре, Саманта посочи и прошепна:

— Господарю Рал, вижте.

Ричард се извърна и вдигна поглед. Отвътре крилата на портата бяха осеяни със символи, гравирани в метални пластини. Тъй като вратите бяха отворени, огромният символ в центъра лежеше разполовен, ала ако се затвореха отново, щеше да се свърже в едно цяло. Знаците бяха на езика на Сътворението също като онези, които Ричард бе видял в Машината за знамения и в хрониката на Наджа Мун в пещерата в Стройза.

Той не разбираше всеки отделен елемент от изписаните символи, ала ясно виждаше, че съставляват могъщо заклинание. Те имаха за цел да призоват сили, които Ричард не можеше напълно да проумее и с чието описание не се беше сблъсквал до този момент.

Успя отчасти да разбере, че символите представляват преградна магия. Написаното на езика на Сътворението не целеше предаването на информация, а по-скоро извикваше сили.

С отварянето на портите огромното преградно заклинание, заемащо двете крила и събиращо се в едно цяло в центъра, беше пречупено.

Ричард потрепери и осъзна, че разбитият печат беше отворил вратите към самия Отвъден свят.

Не искаше да губи повече време в разучаване на символите по вътрешността на портите. Щом те и заклинанията, които съдържаха, бяха вече унищожени, някогашното им значение вече беше маловажно. Сега, независимо дали той беше готов, или не, справянето с последствията лежеше на неговите плещи.

Бързо се отправи далеч от широкото открито пространство около портите към оголените чукари вдясно, които щяха да им осигурят прикритие. После продължиха да се отдалечават от входа и от стената, използвайки защитата на скалите, за да останат възможно най-добре скрити, в случай че към портите наближават полухора, искащи да напуснат пределите на Третото кралство.

На места покрай скалите трепкаха воали от зеленикаво сияние и се понасяха встрани. Ричард се поспираше и наблюдаваше как злокобните зелени була лениво отплават към хоризонта, влачейки подире си лъч светлина, който проблясваше там, където се докосваше до земята. Преди да продължи, проследяваше движението на воалите, за да се увери, че никой от тях не е наблизо.

Никога до този момент не беше виждал граничните зони към Отвъдния свят да се движат така. Предишните пъти неизменно бяха закотвени като непоклатима преграда пред света на мъртвите. Смущаващата гледка на местещите се насам-натам воали го караше да настръхва.

Щом заобиколиха подредени в колона, струпани един връз друг пластове от малко по-различни на цвят скали, Ричард изведнъж забеляза недалече мъж, който вървеше в тяхната посока.

В един миг всичко сякаш замръзна, а той си даде сметка, че е твърде късно да се скрият. Когато мъжът вдигна поглед и видя Ричард и Саманта, погледът му подсказа на Ричард, че това е хищник, едно от полумъртвите дяволски изчадия, които бяха в постоянна готовност да се възползват от всяка предоставена им възможност.

В следващия миг Ричард вече беше свалил лъка от рамото си. Преметна го и го намести в ръката си. Грабна една стрела от колчана, привързан до торбата на гърба му. След още миг стрелата вече беше опъната на тетивата.

Във въображението на Ричард времето сякаш забави ход, устните на мъжа се разкривиха и той се втурна към тях презглава.

Ричард беше в състояние, в което съумяваше да контролира целия свят около подострения връх на стрелата си. Насочи оръжието и след още само миг стрелата вече летеше.

Уцели мъжа право в лявото око, насред стремителния му бяг да скъси разстоянието, точно каквото беше намерението на Ричард, защото там костта нямаше да е така твърда и беше по-малко вероятно да отклони стрелата от пътя й, преди да си е свършила работата. Въпреки това тя притежаваше достатъчно сила, за да пробие черепа и част от нея се подаде от тила му.

Все още политнал напред презглава, мъжът се сгърчи и се просна мъртъв по очи на каменистата земя.

Ричард се огледа на всички страни да провери за признаци за още надвиснали опасности, след което се спусна извън укритието на скалите. Сграбчи мъжа за ръкава и го завлече обратно при канарите.

— Какво правите? — попита Саманта разтревожено и разпери ръце. — Защо го домъкнахте тук?

— Трябва да го скрием. Ако някой го види, това ще породи подозрение, че има човек с душа от тази страна на портата, на тяхна територия. Не искам да им предоставяме причина да се усъмнят в нещо подобно или да тръгнат да ни издирват.

— Тук е прекалено открито — каза Саманта и се озърна наоколо. — Как, за бога, си мислите, че ще успеете да го скриете?

— Лесно — отвърна Ричард, след което сграбчи простата риза на човека с ръце, свити в юмруци, и вдигна трупа.

Метна го на гръб и със съжаление забеляза, че стрелата се бе счупила, когато онзи падна по лице, иначе щеше да я измъкне и да си я прибере обратно. Не обичаше да хаби стрелите си.

Ричард се напрегна да задържи тялото над земята и го захвана по-здраво, докато чакаше удобен момент.

И тогава, изпъшквайки от неимоверното усилие, той запрати човека в стена от трепкащо зелено зарево, която се носеше към тях.

Светлината заблестя при досега. Зеленикавото було леко потрепери, когато мъртвецът се прекатури отвъд.

Тялото изчезна.

— Е — каза Саманта, — това си го биваше. Предполагам, че стана пределно ясно какво искахте да кажете с предупреждението да не престъпвам през зелената светлина.

— Едно е сигурно — това ще е последната крачка, която ще направиш.

— При все това нещо не ми е ясно — каза Саманта. — Разбирам, че е мъртъв, ала къде отиде тялото му? Когато хората умират, труповете им не се изпаряват, само съзнанието, духът им. Ала къде отиде неговото тяло?

— Не зная, Саманта — разсеяно отвърна Ричард. Имаше си по-големи тревоги. — Нямам отговори за това как се случва всичко, особено тук, в Третото кралство.

Той се огледа внимателно наоколо, като не изпускаше от поглед воала от зеленикава светлина, стената, стояща на пътя на самия Отвъден свят. Зловещото блещукащо сияние се понесе покрай тях, след което започна да избледнява и изчезна, сякаш никога не беше съществувало. Ричард продължи да изследва района за признаци за друга заплаха, ала не видя никого наоколо. Мъжът очевидно беше сам.

— Да тръгваме. Стой близо до мен.

— Добре — съгласи се Саманта и ускори ход, за да не изостава. — Просто ми се стори странно как тялото му изчезна, нищо повече.

— Целият замисъл на това място е странен — каза Ричард, докато двамата навлизаха все по-навътре в Третото кралство.