Третото кралство

Двадесет и първа глава

РИЧАРД ПОСЛЕДВА ДРЕБНИЧКОТО момиче, обгърнато в сияйния пашкул на светлината от кристалната сфера, която държеше в ръце. Каменните стени в тунела бяха старателно загладени и прецизно подравнени с пода и тавана, досущ като останалата част от покоите, които Саманта обитаваше сега. По гладките стени нямаше друга украса освен съвсем бледите естествени изменения в плътността на скалата.

Коридорът, който беше съвършено пуст, без нито една лавица, ниша или пък пейка, извикваше в него особено чувство, носеше някакво преднамерено стерилно усещане, сякаш е бил създаден със замисъла нищо да не отвлича вниманието, да няма причина онези, за които той е предназначен, да се забавят вътре. Умението и времето, вложени в сътворяването на тази безпогрешна гладкост, сами по себе си представляваха декорация.

По някакъв странен начин му напомняше за коридорите в частните покои в Народния дворец, наследствения дом на Господаря Рал. По цялото им протежение имаше красиви картини и статуи, които служеха да напомнят деликатно на Господаря Рал, когато минаваше край тях, за неговия дълг да защитава неприкосновеността на живота. Този коридор, изчистен от каквито и да било разсейващи неща, по противоположен, но също така деликатен начин, като че ли целеше да напомня на онези, които минават през него, за пагубната значимост на тяхното предопределение.

Отново се запита какво ли би могло да бъде това предопределение.

На места коридорът правеше леки завои. От начина, по който пътят се виеше през планината, на Ричард му се стори, че не криволичи по естетически съображения. Кривите, които представляваха по-скоро леки извивки, а не прави участъци, свързани помежду си в ъгли, му изглеждаха като още едно проявление на ръководния принцип да се ограничи възможността за отвличане на вниманието.

След време стигнаха друга врата, подобна на първата. Тя също беше затулена от каменна плоча, която да попречи на всеки, преодолял първата, да премине по-нататък. Без да се бави, Саманта допря малката си длан до металната пластина на стената от едната страна.

Ричард забеляза, че щом го направи, светлинната сфера засия още по-ярко, тъй като магията беше разпознала момичето като човек, който има право да премине през защитения вход. Това му подсказа, че този щит е по-мощен от първия. Още повече, че този камък изглеждаше по-голям и значително по-тежък от предишния и очевидно беше поредното средство за опазване на онова, което се намира отвъд него.

Цялата планина започна да тътне, щом масивният каменен диск започна да се претъркулва надясно, а чудовищната му тежест да стрива малки буци пръст, да разхвърля и троши скални люспици. Камъкът се плъзна в издълбан в скалата жлеб. След като пристъпиха вътре, Саманта не затвори втория проход, тъй като беше подсигурила първия.

Ричард забеляза, че коридорът отвъд входа е наполовина по-широк в сравнение с онзи, по който бяха дошли. Стените в това помещение също бяха заравнени, но толкова изкусно, че чак проблясваха. Прокара пръсти по студената кадифена повърхност на камъка, удивявайки се на усилията положени, за да се постигне такъв резултат. Светлината от кълбото в ръцете на Саманта се отразяваше в стената така, че се виждаше, че скалата е била загладена, след което излъскана, както се полират мраморните статуи, за да се придаде подобие на плът на камъка.

След един завой върху стената вляво пред тях внезапно изникнаха символи, при вида на които Ричард се закова на място.

Знаците бяха издълбани в празната каменна стена, което правеше символите много по-трайни, отколкото би го сторила всяка боя. Който и да ги беше изписал, бе искал да останат непокътнати, докато се извисява и самата планина. Виждаше, че знаците и символите се разпростират почти по цялата дължина на стената на тунела.

Ричард ги разпозна.

Саманта се обърна.

— Хайде. От тук.

Беше му трудно да откъсне поглед от леещите се образи, от кръговете, вписани в други кръгове, от единствените по рода си емблеми и разнообразни символни форми. Насили се да тръгне отново и побърза да настигне Саманта.

Докато препускаше по коридора, като хвърляше бегъл поглед към гравираните мотиви, Ричард забеляза, че не просто броят им се увеличава, колкото по-навътре навлизат, ами и структурата им се усложнява. Не след дълго покриваха почти цялата стена от лявата им страна от пода до тавана. Самата им многобройност навяваше усещане за неотложността на посланията, съдържащи се в символите.

След следващата крива в прохода той с изненада видя пред себе си меко червеникаво сияние. Осъзна, че това не е светлината на други кристални сфери. Беше виделина. Сякаш идваше от някакъв прозорец или отвор в стената отляво. Приглушената светлина от този отвор падаше на отсрещната стена в коридора и озаряваше целия проход, като така символите върху лявата стена изпъкваха още по-ярко.

— Тук — каза Саманта и постави искрящата сфера в желязна скоба, вклинена насред символите, след което пристъпи напред в дневната светлина. Посочи към кръглия отвор в стената, през който се процеждаше тя.

Ричард се спусна напред да погледне. Видя, че отворът е издълбан в скалата до отсрещния край на планината. Промуши глава през овалната пролука и надзърна навън. Отворът беше прецизно направен и представляваше съвършен кръг. В началото си беше към метър и нещо в диаметър, но се стесняваше към другия си край оттатък планината. Изглежда беше дълъг между два и три метра, с гладка повърхност, подобно на стените в коридора, но без да бъде полирана. В края си, там, където дупката избиваше навън и пропускаше дневна светлина и свеж въздух вътре, се свиваше до по-малко от метър.

Странната пролука гледаше в различна посока от онази при входа на пещерата, откъдето се беше качил в пещерното село.

Тази тук гледаше на север.

Ричард погледна Саманта намръщено.

— Какво е това?

Тя посочи през дупката.

— Вижте.

Той подпря ръце на ръба, наведе се леко и се взря в първите лъчи на зората през цилиндричния отвор. Пред себе си, в приглушената светлина, видя да се разстила някаква долина. Само малка част от гъстата гора там, долу, беше достъпна за очите. Дължината и формата на цилиндричния отвор ограничаваха изгледа до едно определено място в далечината.

Дупката оформяше отрязък от грамадна планина на много километри разстояние. Той се наведе, за да види колко високи са върховете, но те се извисяваха като исполини и заради начина, по който беше направен отворът, беше невъзможно да се прецени. Виждаха се само непроходими каменни стени, които се издигаха от ширналата се под тях долина.

Единственият видим път през скалното препятствие, изглежда, беше дълбок, врязан между каменните стени каньон. Тъй като в миналото беше горски водач, Ричард знаеше какви са трудностите в намирането на проходим маршрут през необятна скалиста пустош. Често в такива планински местности имаше само един проход. Стори му се, че и долината е единственият път, водещ към и отвъд тази планина.

Той отстъпи назад.

— Какво се предполага, че трябва да видя?

— Ами — започна Саманта и махна с ръка към две малки метални плочки, прикрепени към стената до отвора, — трябва да използвате тези.

Дупката беше обрамчена от рисунки с няколко ясно очертани мотива. Подобно на другите, Ричард можеше да разчете и тези символи. На всяка страна, там, където беше посочила Саманта, поместена между отделни елементи от изображенията, имаше по една малка метална плочка, която не беше забелязал преди, бяха големи колкото половината му длан. Металът беше в по-добро състояние от предишните защитни пластини, които бе видял. Онзи изглеждаше захабен и загладен от докосването на безброй ръце.

— Ето, нека ви покажа.

Тъй като неговата дарба не работеше, тя се промуши под ръката му и застана пред него, така че да може да постави двете си длани върху плочките вместо него. Беше доста дребничка и с лекота се намести в празното пространство между него и стената. Главата й с гъстата черна коса стигаше едва до средата на гърдите му.

— Наведете се над мен и погледнете — прикани го тя.

Сетне се приведе на една страна, без да отмества ръце от плочките, а той се надвеси над нея и провря глава в кръглия отвор.

За негова изненада въздухът затрептя така, както трепка въздухът над огън, само че сега това се случваше кръгообразно, както се разстилат вълничките в езеро. Гледката го замая и леко му се догади.

Изведнъж въздушните вълнички се избистриха и далечният образ през дупката в скалата се озова много по-близо. Сякаш само за миг някой рязко го беше преместил непосредствено до планините.

Щом очите му привикнаха към светлината и образът пред него се проясни, той осъзна, че отвъд планината има някаква постройка. Прикована в центъра между двете планини, в дъното на каньона се издигаше стена, която очевидно беше направена от човешка ръка.

Ричард присви очи, за да я огледа внимателно. Беше чудовищно грамадна. Не беше виждал по-огромна конструкция, направена от човешка ръка. Величествената стена се извисяваше над гората още от основата си.

В центъра й, също изработен от камък и издигнат още по-нависоко, се виждаше някакъв звяр със зейнала паст и стърчащи зъби, сочещи надолу към масивната порта. Изглеждаше така, сякаш минеш ли през нея, пристъпваш право в дебнещата уста на уродливото каменно чудовище. Огромните врати под него бяха по-високи и от най-високите дървета. Портите бяха гигантски почти колкото самата стена, на която се крепяха.

Бяха отворени.

Ричард отстъпи от кръглия отвор. Саманта махна ръце от металните плочки, а образът през портала потрепери, след което се върна до предишния си вид.

— Северната стена — простичко обясни Саманта.

— Северната стена — повтори той. От тона му ставаше ясно, че значимостта й е непонятна за него.

— Откакто съм родена — подхвана тя, — тези порти винаги са били затворени. Откакто майка ми е била родена, те винаги са били затворени. Откакто съществува народът ни, те никога не са били отваряни.

— Знаеш ли откога народът ви живее тук?

— Не съм съвсем сигурна. Чувала съм да казват, че сме тук от хилядолетия. Но майка ми тъкмо започваше да ме учи за нашия дълг, дълга на родените с дарбата сред нас, за призванието ни да стоим на стража и да следим Северната стена. Тези уроци бяха прекратени, когато насред един от тях майка ми видя, че портите са отворени.

През целия си живот не я бях виждала така разстроена. Не спираше да мърмори, че никога не е очаквала да се случи по нейно време, че дори и по мое. Беше ядосана на себе си.

— Защо е била ядосана на себе си?

— Чух да казва, че идването на Джит е трябвало да я наведе на мисълта, че нещо не е наред. Каза, че такова същество може да се появи в Печалните територии по една-единствена причина — защото Северната стена не е издържала и някои от онези, които обитавали другата страна, са започнали да се промъкват тук. Бръшлянената дева не принадлежи към нашия свят. Сигурно е от съществата от отвъдната страна, като другите, за които чувахме да се мълви. Майка ми каза, че е знаела, че се случва нещо нередно, но не е и подозирала, че може да е свързано със Северната стена.

Като я попитах за какво говори и какво означава всичко това, тя ми каза, че означава, че животът, такъв, какъвто го познаваме, никога няма да бъде същият. Че светът никога няма да е същият.

Каза, че е твърде вероятно светът на живите да не оцелее след онова, което се задава.

Аз се ужасих и я помолих да ми го обясни, но тя отвърна, че няма време. Изфуча навън. Каза, че трябвало да тръгва, преди да е станало прекалено късно.

— Да тръгва ли? — Ричард хвърли поглед навън през отвора, след което отново се обърна към Саманта. — Къде отиде?

— Да предупреди тези, които трябва да разберат.

Погледът на момичето потъна в земята.

— Родителите ми загинаха — или поне баща ми загина, — когато заминаха за Магьосническата кула, за да говорят със Съвета и да изпълнят древното ни предопределение, да известят върховните магьосници, че в Северната стена има пробив.

Ричард я зяпна.

— Съвета на магьосниците ли? В Магьосническата кула няма Съвет.

Саманта го погледна потресено.

— Няма ли?

— Не. От дълго време не е имало Съвет на магьосниците в Кулата. Преди дядо ми и още няколко други да се преместят там наскоро, Кулата е била изоставена с години.