Третото кралство

Четиридесет и втора глава

РИЧАРД ПОЧУВСТВА КАК ръцете на Саманта се вкопчват по-силно в него.

— Съжалявам — беше единственото, което успя да прошепне през рамо. — Толкова много съжалявам, Саманта.

Срамуваше се, че така лесно я беше оставил да го придума да дойде с него, тъй като безславно се беше провалил в задачата си да я опази, беше предал Калан, не беше оправдал усилията на Наджа, Магда и Мерит, беше предал всички, които разчитаха на него да бъде техен защитник като Господаря Рал.

Не трябваше да се съгласява да взима Саманта със себе си. Тя беше един от пазителите. Нейната задача беше да предупреди някой друг. И го беше сторила. Не беше призвана да се бие със злото, беше родена да предупреди останалите.

А той беше призван да сложи край на пророчеството и на заплахата. Това беше негова отговорност, не нейна.

Зед винаги му казваше да мисли за решението, а не за проблема. Той се опитваше, ала този път не виждаше решение. Беше се провалил. Щеше му се да вярва, че понякога проблемът просто няма решение, но това означаваше да се освободи от отговорността, която лежи на неговите плещи. Да приеме, че няма изход, би означавало да се предаде.

Въпреки това не стигаше доникъде. Колкото и да се мъчеше, не му хрумваше нищо, а не можеше и да се бие по-ожесточено, не можеше да отблъсне такова съкрушително по численост множество от полухора, които до един, без изключение, искаха да разкъсат него и Саманта и да откраднат душите им. Дори Зед, Ничи, Кара и съпругът на Кара, Бен, главнокомандващият на елитните войници от Първа гвардейска рота, не бяха успели да отблъснат смазващо многобройното нашествие.

И все пак това не беше извинение. Той беше Господарят Рал. Накрая нямаше да има особено значение, че те не са успели. Важен щеше да бъде единствено неговият провал.

Ричард гледаше навън през процепа в скалата. Виждаше всички онези ръце, които се пресягаха към него в тъмното. Пръстите им посягаха във въздуха в усилието да закачат дрехите му. Вместо тях обаче някои напипваха меча и вследствие на това оставаха без пръсти.

Виждаше очертанията на ръмжащи насреща му гладни уста, разяждани от болезнена нужда. Оголваха зъби с едничката цел, към която така отчаяно се стремяха — да вкусят човешко месо.

Спасителната мисия, на която беше поел, беше на път да приключи още преди да е започнала. Дори не бяха излезли от покрайнините на Стройза. Даже не бяха успели благополучно да прекосят полетата и да навлязат в гората.

— Не съжалявайте — прошепна в тъмното Саманта. — Не съжалявайте, Господарю Рал. Вие имахте план. Не е ваша вината. Моя е.

— Какво?

Саманта сложи ръка на главата му и я притисна надолу.

— Дръжте главата си приведена ниско — промълви сякаш от някакво отдалечено приказно място.

Ричард се смръщи и тъкмо щеше да я попита за какво говори, когато малките пръстчета върху главата му се стегнаха и я натиснаха още по-надолу.

В този миг гръмовен взрив внезапно разтресе земята.

Секунда по-късно мощна ударна вълна сякаш премаза гърдите му. Той не можеше да разбере кой е източникът.

В бърза последователност, едва ли не една през друга, последваха още три гръмки експлозии. Оглушителният пукот на взривовете звучеше така, сякаш точно до тях дърветата бяха ударени от гръм. При всеки пронизителен трясък той потреперваше. Взривовете бяха толкова наблизо, че ушите му запищяха.

За съвсем кратко настъпи тишина, след което последва нова поредица от експлозии, само че този път дори повече на брой. Цялата околност бе разтърсена, сякаш ги беше връхлетяла буря със светкавици и гръмотевици. Зашеметяващите сътресения следваха едно след друго почти без пауза и запращаха ударни вълни, които плющяха във въздуха. Разлюляха земята толкова могъщо, че го заболя главата. Върху тях се посипаха пръст и дребни скални отломки.

После между оглушителните удари за миг настъпи блажено затишие, преди гръмовните експлозии да изригнат наново, този път в такава непосредствена близост, че му напомниха за звука от разпаряне на платно.

След възможно най-късото затишие се зареди нов залп от експлозии, чиито гръмовен екот прокънтяваше равномерно, пукот след пукот, сякаш небесен ковач налагаше наковалнята на света с чутовни удари. Дори въздухът потреперваше от тяхната сила.

В следващия момент Ричард чу как по скалата над тях затрополи дъжд от отломки. Някои се блъскаха в камъка с удивителна ярост. Други по-остри сблъсъци звучаха като плющене на камшик. От някои се боеше, че мощта им ще натроши камъка над главата му.

Тогава парчета дърво започнаха да се сипят като водопад. Обстрелваха го трески, някои не по-големи от шивашки игли, а други колкото гребла. Разбиваха се в скалата и отскачаха обратно във въздуха, преди да се посипят навред по земята. Ричард видя, че много от отломките са покрити с кръв. По някои дори се бяха забили парченца разкъсана плът.

Чуваше как един след друг клоните стремително се пречупват под непосилна тежест, а след тях как масивните стволове се пропукват, когато дърветата рухват и ломят листака. От удара на исполинските дървета земята се разтрисаше. Тътенът на сгромолясващите се дървета отекваше навсякъде около тях.

Едно гигантско дърво се разби с огромна сила и раздруса скалата, в която се бяха свили Ричард и Саманта. Той си помисли, че ударът ще строши камъка. Вместо това от сблъсъка с неимоверната тежест стволът на дървото се пречупи на две току над мястото, където клечаха те двамата. Навсякъде в гората се прекатурваха дървета и в полета си надолу прекършваха огромни клони. Земята се тресеше от оглушителни, гръмки експлозии.

Докато шумните експлозии продължаваха да бучат с неукротима сила, взривовете започнаха да проехтяват все по-далеч и по-далеч нататък в гората, а всеки мощен тътен разтърсваше земята, докато накрая всички те не се обединиха и не заприличаха на земетресение. Беше така могъщо, че сякаш можеше да срине планината.

Това като че ли продължи цяла вечност, ала Ричард си даваше сметка, че всичко се е случило само за миг, един буреносен, стихиен, смъртоносен миг, наситен с невъобразимо свирепа мощ и безмилостна ярост.

Съвсем малко след като бяха започнали, експлозиите рязко секнаха.

Въпреки това обаче дърветата продължиха да падат, като всеки гигантски властелин прекършваше по пътя си клоните на други дървета, а дори понякога разцепваше ствола на някой съсед, който на свой ред се прекатурваше на земята. Ричард чуваше приглушения звук от корени, изтръгвани под непосилното напрежение на съборени и удрящи се едно в друго дървета. Земята потреперваше всеки път, щом някое от тях най-сетне рухнеше долу.

В продължение на още един безкраен миг продължиха да се сипят грамадни трески. Дълги пукнатини разцепваха стволовете на дърветата, преди да се сгромолясат на земята. Постепенно звукът от цялата тази разруха заглъхна след свличането с тътен на едно последно дърво недалеч от тях.

Когато светът най-сетне замлъкна, Ричард замря на място. Не беше сигурен дали може да помръдне, дали наистина е свършило. Саманта продължаваше да държи покровителствено ръката си над главата му и да я притиска надолу.

Сега бавно я отдръпна.

— Господарю Рал? — попита тихо със сподавен от сълзи глас. — Жив ли сте още? Добре ли сте? Добри духове, моля ви се, дано да сте жив.

Ричард надигна глава и примигна. Налагаше се да отметне купчини кървави трески от себе си. Толкова много частици бяха проникнали през тесния процеп в скалата, където се криеха двамата със Саманта, че едва ли не ги бяха затрупали.

— Жив съм. — Той се обърна и изви ръце. — Мисля, че съм добре. А ти?

Той размърда рамене напред-назад, за да се промуши напред в пролуката достатъчно, че да има място да се обърне и да погледне назад. По лицето на Саманта се стичаха сълзи. Изглеждаше не просто окаяна, а напълно изцедена.

Все пак успя да кимне.

— И аз май съм добре.

Ричард потупа меча си и изтръска покрилите го отломки, след което се протегна и се изправи, за да огледа набързо наоколо и да провери дали не ги дебнат полухора, макар искрено да се съмняваше някой да е оживял. И не беше.

Изглеждаше така, сякаш светът на живота е бил тотално заличен.

Непрогледната гора, която преди ги прихлупваше под гъстата си листна маса, скриваща небето и слънчевите лъчи, сега беше оголена. Над тях сияеше голям, открит отрязък небе, плътно забулено от оловносиви облаци. Долавяше миризмата на прясно отсечено мокро дърво. Тя беше примесена с противната воня на кръв.

Накъдето и да се обърнеше човек, надлъж и нашир не се виждаше нито едно изправено дърво. Всички бяха изкоренени.

Тук-там няколко сцепени стъбла гротесково стърчаха от останките от дънерите си. Другаде повалените дървета бяха изтръгнали големи буци пръст с изскубнатите си корени.

Ричард не можеше да повярва на очите си при вида на такъв погром. Навсякъде се виждаха пръснати дървени трупи, сякаш някой великан беше нахвърлял по земята стотици изпочупени клечки. Парчетата земя, които се виждаха сред падналите дървета, бяха покрити с дебел слой раздробени трески, които стърчаха накъде ли не, целите в пръски и човешки останки.

Под стволовете, огромните клони, клончетата и цепениците с човешки размер се стелеше килим от кървави, разкъсани на парчета тела. Никой не би могъл да оцелее след тази свирепа буря от трески, предизвикана от толкова много мощни експлозии.

Ричард се взря съсредоточено в ширналата се пред погледа му разруха, ала не забеляза нещо да помръдва.

Полухората, попаднали насред яростния вихър от експлозии, бяха разкъсани на парчета. Късовете окървавена плът, които виждаше, бяха неузнаваеми. Повечето приличаха по-скоро на кайма.

Ричард се обърна към Саманта. Тя го гледаше от тъмното в скалния процеп, сякаш се колебаеше дали да излезе, или не.

Той протегна подканящо ръце. Още в същия миг тя изскочи от тясната пролука, хвърли се в обятията му и най-сетне се предаде на сълзите.