Третото кралство

Шеста глава

РИЧАРД СЕ ИЗВЪРНА ОТ КАЛАН, щом чу, че по коридорите приближават стъпки. Първата жена, която се приведе да мине под овнешката кожа, затулваща входа, носеше кофа с вода. Други подире й носеха още кофи, превръзки и други принадлежности.

Той се изненада да види след тях да влизат няколко по-възрастни жени, които съпровождаха дребничко момиче с едва напъпила женственост. Буйна дълга черна коса обрамчваше малкото й лице. Тъмните й очи бяха ококорени от почуда и тя стоеше скована, прикрита от струпаните край нея жени. Гладката кожа на продълговатото й лице, засенчено от тъмното изобилие от къдрици, изглеждаше бледа на светлината на свещите.

Естер се изправи и посочи с ръка Ричард.

— Сами, това е Господарят Рал. А жената, която лежи там, е неговата съпруга, Майката Изповедник. И двамата са били ранени тежко и се нуждаят от помощта ти.

Тъмните очи на момичето за момент се насочиха към Калан, преди отново да се върнат към Естер. Подканена от нея, девойката колебливо пристъпи напред. Надигна краищата на дългата си пола и направи непохватен реверанс пред Ричард.

Не му беше трудно да разбере, че момичето не просто се срамува от него, а се ужасява. Родена на толкова малко и отдалечено място, вероятно рядко срещаше непознати, камо ли такива като тях. Въпреки болката и притеснението си за Калан той се насили да й се усмихне топло, за да я успокои.

— Сами, благодаря ти, че дойде.

Тя кимна и обви тънките си ръце около тялото си. После, без да го удостои с отговор, се приюти обратно при възрастните жени.

— Сами, би ли ни извинила за минутка, ако обичаш?

Той вдигна поглед към Естер.

— Може ли да говоря с теб насаме?

Естер явно се беше досетила защо иска да се обърне към нея насаме. Насили се да му се усмихне набързо в отговор, преди да отпрати малката групичка към изхода. Очевидно объркани, жените се забавиха, но накрая се подчиниха, щом Естер внимателно ги отпрати навън и спусна овчата кожа на входа.

— Господарю Рал, знам, че…

— Та тя е дете.

Жената изпъна гръб, плесна с ръце и си пое дълбоко въздух. След това се приближи към него и каза, като внимателно подбираше думите си:

— Да, Господарю Рал, и макар да е само на петнайсет, тя е дете с дарба. А в момента вие двамата се нуждаете тъкмо от това. Аз бих могла да се погрижа за разрезите и драскотините, да успокоя треската с билки, дори да наместя счупена кост — тук тя махна към Калан, — но не знам как да помогна на нея. Дори нямам представа какво й е. Да, Сами е млада, но не й липсват познания и умения.

Ричард си спомни времето, когато беше на възрастта на Сами.

Тогава си мислеше, че е напълно пораснал и че светът му е, общо взето, ясен. Макар да знаеше повече, отколкото повечето възрастни допускаха, с годините беше осъзнал, че въпреки всичките си знания е разбирал много по-малко, отколкото си е мислел, главно защото никога не си беше давал сметка колко много неща има още да учи. Сега, от гледната точка на възрастен, изправен пред такива деца, той беше наясно колко ограничена е всъщност представата на младежите за света, независимо от познанията им.

Този период на подранила самонадеяност приличаше на измамна зора. Истинското нещо беше на път, но макар да беше само на ръка разстояние, не беше съвсем налице. А дори и да започнеше да се приближава, винаги имаше какво още да се научи. Спомни си как Зед му казваше, че старостта означава просто, че единственото нещо, което е разбрал със сигурност, е, че никога няма да разбере всичко, още по-малко да узнае достатъчно.

Да повери живота на Калан в ръцете на човек с толкова малко опит, го притесняваше не по-малко.

— Но тя е едва дете — каза Ричард тихо, така че хората отвън да не могат да го чуят. — Това е трудна и сложна задача дори за човек с опит в подобни неща.

Естер почтително сведе глава.

— Господарю Рал, ако не желаете Сами да се опита, това, разбира се, си е ваше решение и аз ще се съобразя с него. Ще направя всичко по силите си да зашия най-тежките ви рани и ще се погрижа за останалите наранявания, доколкото мога. Мога да се опитам и да отгатна от какво се нуждае Майката Изповедник и да приготвя някакви билки и други подобни, които да й се отразят добре.

Жената надигна глава, за да го погледне в очите.

— Но мисля, че знаете не по-зле от мен, че това няма да бъде достатъчно. И двамата се нуждаете от лечение чрез дарбата. Ако не желаете Сами да се опита да се справи с тази по-трудна задача, единственото, което мога да ви предложа, е да отидете някъде другаде с надеждата да намерите човек, който ще ви се хареса повече. Пътуването ще бъде тежко. Не се знае колко далеч трябва да отидете из Печалните територии, за да намерите такъв човек. Мога да ви уверя, че няма много хора със способностите, от които се нуждаете. Поне не и такива, на които бих се доверила.

Тъкмо затова Джит успяваше да плени онези, които отчаяно търсеха помощ. От време на време наистина помагаше на някого, за да вдъхне надежда у други обезверени хора, и така да привлече още повече жертви.

Смятате ли, че имате сили да предприемете пътуване, за да намерите някой, заслужаващ доверие човек, който ще е в състояние да ви помогне? Смятате ли, че Майката Изповедник ще има сили? Склонен ли сте да рискувате живота й, като я накарате да чака, докато вие търсите друг? Ако изпаднете в отчаяние, готов ли сте да рискувате живота й при някого с прикрити мотиви и накрая да попаднете в ръцете на същество като Джит? Вече видяхте, че ние искаме да ви помогнем, даже с риск самите ние да се изложим на опасност.

— А защо го правите? — попита Ричард.

Естер сви рамене.

— Ние помагаме, защото бихме искали да получим помощ, ако изпаднем в беда. Такива са обичаите ни. Винаги е било така, поколение след поколение, от незапомнени времена. Учим децата си да помагат на нуждаещите се, защото някой ден може ние да изпаднем в нужда и тогава можем само да се надяваме, че ще получим помощта, за която сме достойни, щом ние също я раздаваме, а не чакаме на други. Вярваме, че трябва да се отнасяме към хората така, както искаме те да се отнасят с нас.

— Е, струва ми се, че и аз винаги съм се опитвал да живея така — каза Ричард.

— Господарю Рал, уверявам ви, че макар да е само на петнайсет, Сами притежава дарба и има добро сърце. Това е всичко, което можем да ви предложим. Нима сте толкова сигурен, че искате да отхвърлите нашата помощ, пък била тя и такава?

Ричард съзнаваше, че не е в състояние да излекува Калан сам. Още по-лошото беше, че му се струваше, че дори не е способен. Там, в каруцата, той се беше помъчил да извика дарбата си, за да я спаси, но тя не се беше отзовала. Ясно е, че нещо наистина не беше наред с нея. Щом не откликваше, за да предпази Калан от възможността да бъде убита, нямаше да се прояви и за да я излекува. Той нямаше представа какво може да се е случило. Знаеше само, че дарбата не действа. И двамата се нуждаеха от помощ. Знаеше също, че в сегашното си състояние няма да стигне далеч. Спомни си, че Зед и Ничи бяха започнали да ги лекуват още в движение в каруцата. Не биха го направили, ако не беше спешно.

И все пак той не се доверяваше напълно на подбудите на тези хора.

Ако откажеше помощта на момичето с дарбата, оставаше единствено възможността Естер да зашие раните им с игла и конец и да ги наложи с билки и лапи. Даваше си сметка, че жената е права, че тази помощ далеч няма да е достатъчна, особено за Калан.

Ричард беше раняван и преди. Този път обаче усещаше нещо различно, нещо повече от обикновени травми. Щеше му се да не обръща внимание на начина, по който се чувства, но знаеше, че не може да го стори, във всеки случай не задълго. Разбираше също, че на каквото и да се дължеше усещането за надвиснала вътре в него беда. Калан беше засегната много по-дълбоко.

Зед и Ничи се бяха опитали да излекуват него и Калан, но не бяха успели да довършат започнатото. А сега бяха изчезнали. Ричард знаеше, че от неговото решение зависи не само животът на съпругата му, но и този на приятелите му. Струваше му се, че няма време за губене.

С дарба или не обаче, той не беше сигурен дали ще посмее да повери живота на Калан в ръцете на това толкова младо и неопитно момиче. Когато ставаше дума за дарбата, всяка грешка можеше да се окаже фатална.

— Ти вярваш ли в способностите й?

Естер надигна краищата на сивата си пола и коленичи до него отново.

— Сами е добро момиче. Майка й беше магьосница. Може би това е причината да е по-зряла за възрастта си. Тъй като самата аз нямам дарба, не разбирам много от тези неща, но знам, че нейната майка й предаде уменията си. За това поне няма съмнение.

— А къде е майка й?

Естер сведе поглед.

— Неотдавна открихме останките на бащата на Сами, но не и тези на майка й. Смятаме, че е била заловена и отвлечена. Макар Сами да продължава да таи надежда, аз лично не смятам, че е още жива.

— Как така отвлечена?

Естер отново срещна погледа му.

— Точно както и вашите хора. Както почти се случи и с Майката Изповедник.

Печалните територии винаги са били опасно място. Ние отдавна живеем с тези заплахи и, общо взето, знаем как да се пазим. Ала сега стават ужасни неща, които не разбираме и на които не можем да противостоим. Имаме нужда от помощ.

Ричард избърса устата си с ръка. Както беше предположил, именно това имаха предвид мъжете, помогнали за спасяването му при каруцата. Даже винаги да бяха живели съгласно принципа да помагат на останалите така, както биха искали на тях да им се помогне, ако изпаднат в нужда, в този случай те търсеха помощ, каквато смятаха, че само някой като Господаря Рал може да им предостави. След страховитите неща, които беше видял, не му беше трудно да разбере защо са толкова отчаяни. Не можеше да ги вини за скритите мотиви. Погледът му се премести върху Калан. За момент се загледа колко кратки бяха вдишванията й. Смееше ли да рискува живота й с такова неопитно момиче?

Имаше ли избор?

— Така да бъде — каза накрая и въздъхна примирено.