Третото кралство

Двадесет и осма глава

САМАНТА ЗАКРАЧИ НЕРВНО от вълнение, а Ричард продължи да чете разказа на Наджа. Можеше да почувства болката в думите й заради усилията, които живялата толкова отдавна тайнствена жена беше положила, за да се увери, че идните поколения ще разберат причините за страховете на нейните съвременници и ужаса, който ги беше връхлетял заради онзи зъл човек.

Било е известно, че ако полухората не бъдат спрени или по някакъв начин удържани, животът на хората от Новия свят ще се превърне в една безкрайна черна нощ на кошмари. Беше очевидно, че е искала да бъде сигурна, че онези, които дойдат след нея, също няма да подценят заключената зад Предела опасност.

— Добри духове — измърмори под нос той по някое време.

— Какво? — попита Саманта, чула думите му, при все че той не беше осъзнал, че ги е произнесъл на глас.

Ричард си пое дълбоко дъх при мисълта за зловещите подробности.

— Ами, тук Наджа разказва как полухората започнали да ловуват души, за да заменят тези, които са им били отнети.

Саманта застина насред крачката си и се извърна към него.

— Да ловуват души ли? Какво иска да каже с това?

Ричард присви очи и се съсредоточи в текста, да не би да беше сбъркал в превода, след което продължи да обяснява:

— Според написаното тук изглежда, че липсата на душа е причинила на полухората някакво умопомрачение, което ги карало да преследват онези, които все още имали душа, с надеждата, че като ги убият, тя ще премине в тях.

Внезапно Ричард млъкна от изненада.

— И какво още? — попита Саманта, щом той се умълча.

— И… са изяждали жив всеки човек, когото са успявали да хванат в опит да си присвоят душата му. Тези опити били безплодни, казва Наджа, но това не ги обезсърчавало.

Саманта се втурна към него.

— Изяждали са хората живи? Сигурен ли сте, че тъкмо това се казва?

Ричард кимна.

— Било е непредвидена последица от процеса, чрез който са ги създавали. Неочакваният модел на поведение се е развил внезапно, обяснява Наджа, скоро след като душите им са били изтръгнати, за да бъдат превърнати в живи оръжия в ръцете на Сулакан. Изненадващо те били дотолкова обзети от влудяващата потребност да намерят душа, която да заеме мястото на изгубената, че това засенчило всичко останало. Макар че били създадени, с цел да послужат за оръжия, те станали неконтролируеми. И въпреки всички усилия от страна на магьосниците, ръководили процеса, полухората са били движени от неистовата нужда да намерят душа.

Тласкани от този налудничав копнеж да погълнат живите, те не разбирали, че жаждата за душите им никога не може да бъде утолена. Наджа казва, че се случвало да ловуват сами, но по-често се събирали на групи, за да устроят по-ефикасно нападение над живите.

— Имате предвид, че са започнали да ловуват на глутници? Като вълци?

— Така изглежда — отвърна Ричард. — Наджа твърди, че отначало така са буйствали, че не са успявали да ги усмирят. В самото начало са нападали създателите си, а после и воините, заедно с които били зачислени да служат, след което избягали на свобода навън, сред народа. Полухората разкъсвали съсловието на сътворителите, които ги били създали. Онези от тях, които не били изядени, се ужасили от собственото си творение. Мнозина избягали.

Имало период, през който не е имало никаква възможност да ги спрат. За известно време полухората били господари на нощта. Хората бързо се научили да се залостват вътре след залез-слънце и да се надяват, че създанията без души няма да заприиждат на талази.

С изпълнен със страх шепот наричали тези демонични ловци на души полумъртвите дяволски изчадия.

— Полумъртвите дяволски изчадия. Звучи ми като доста сполучливо определение за тях — вметна Саманта.

Ричард беше съгласен.

— Наджа казва, че сътворителите на Сулакан най-накрая успели да намерят изход. Изменили магията, която използвали, за да ги създадат, и насочили потребността им да убиват срещу техните врагове… хората тук, в Новия свят.

— Срещу нас? — разтревожено попита Саманта.

Ричард кимна.

— Опасявам се, че е така. Тя казва, че полухората, макар и не по-силни от нормален човек и далеч не толкова силни като вдигнатите от гроба мъртъвци, са много опасни, защото са по-бързи и най-вече защото все още притежават способността да разсъждават като хищници и да преследват хората с души.

Въпреки че били лишени от висшите си мисловни способности, те се научили да се обединяват в групи и да нападат със съкрушително числено превъзходство. След като сътворителите си възвърнали контрола над тях и успели да видоизменят магията, с която са ги създали, свирепата им природа и способността им да мислят най-сетне били насочени срещу враговете на Сулакан.

Ричард се чувстваше изтощен от усилието да превежда толкова сложни символи, но не можеше да си позволи да пропусне нещо или да спре. Затова разтърка очите си и продължи да чете.

Беше се умълчал за малко, когато Саманта го дръпна за ръкава.

— Какво пише? Какво разбрахте? Говорете.

Ричард въздъхна дълбоко и се поизправи. После махна с ръка неопределено и някак пренебрежително към стената.

— Тази част не предоставя нова информация. Просто се описва как полухората са избивали своите жертви.

— Искам да знам — промълви Саманта, когато той отново замълча. — Те ще погнат моя народ, ще погнат мен. Не се опитвайте да ме предпазите, като ме държите в неведение. Непознаването на истината не помага. Трябва да знам.

Ричард й хвърли бърз поглед и съзря решителността в очите й. Сигурно беше права. Посочи към описанието.

— Раздират хората, понеже вярват, че душата, която жадуват, се крие вътре. Полухората често пъти изяждат най-напред вътрешностите им, защото си мислят, че душата пребивава в тях. Пият кръвта от страх душата да не изтече заедно с нея. Когато остават незадоволени, защото все още не са успели да получат желаното, те оглозгват плътта от костите им, като поглъщат всичкото месо, за да открият и да поемат душата, която смятат, че се крие някъде из неизстиналите меса.

Цели шайки ще се сборичкат за остатъците с надеждата да докопат душата за себе си. Изяждат всичко… мускулите, кръвта, органите, дори лицето. Изсмукват мозъка от черепа или го разбиват с камъни, за да измъкнат веществото. Оставят единствено някои от червата и костите, ала често разпукват дори по-големите от тях и изсмукват костния мозък, отново в опит да открият неизменно изплъзващата им се душа.

Саманта остана втрещена.

— Как е възможно да вярват, че могат да извлекат душата на човек, като го изядат?

— Тласкани са от лудостта. За нас в това няма смисъл, но за тях има. Вярват, че душата пребивава в самия човек или се крие в тялото му. Стремят се да уцелят онзи момент, в който духът напуска умиращото тяло. Мислят си, че в този миг те могат да го погълнат и да го притеглят в себе си. Затова изяждат абсолютно всичко, надяват се да го уловят, както се крие в тялото, преди да е успял да се изплъзне от неизстиналата плът.

Очите на Саманта се навлажниха.

— Те наистина са полумъртви дяволски изчадия.

— Бездушни демони — съгласи се Ричард. Отново махна към символите и продължи: — Неуспехът им да се доберат до душата, която жадуват, ги кара единствено да обезумеят и да се разярят още повече. Колкото повече убиват, толкова по-трудно се засищат и желанието да се сдобият с душа ги обсебва още по-силно.

Наджа твърди, че полухората притежават способност да долавят присъствието на душа, така както хищникът надушва кръвта.

Саманта го сграбчи за ръкава и се приведе към него.

— Искате да кажете, че използват тази си способност да проследяват и да залавят хора?

Ричард кимна.

— Според Наджа полухората представляват самата смърт, оголила зъби и домогваща се до живите.

Замълча за миг, за да си поеме дъх. Разказът беше изключително натуралистичен и му се повдигаше. Беше й преразказал само най-съществената част, за да добие тя представа с какво си имат работа. Беше преценил, че това й е достатъчно.

Саманта, която изглеждаше сякаш всеки момент ще се разридае, поклати ужасено глава.

— Оголила зъбите си смърт, която се домогва до живите — промълви сама на себе си. — Значи, това се е случило с баща ми. А може би и с майка ми. Ако не са я изяли жива, още щом са я хванали, досега несъмнено са го направили.

— Не сме сигурни в това. — Ричард обгърна с ръка крехките рамене на момичето и го притисна към себе си. — Съжалявам, че се наложи да ти прочета всичко това, Саманта.

Тя избърса сълзите си с ръкава на ризата.

— Милостивата лъжа надали би била особено полезна за мен. Аз съм единственият човек, роден с дарбата, останал тук. Трябва да знам истината за това срещу какво се изправя народът ми. Може и да съм прекалено млада, за да съм в състояние да ги защитя, но аз съм всичко, което имат.

Ричард прекрасно разбираше как се чувства. Той самият беше ужасен за участта на Зед, Ничи, Кара и останалите. Наложи си да се съсредоточи върху превода на хрониката. Каквото и време да му оставаше, то бързо изтичаше. Ала първо трябваше да разбере с какво си имат работа, преди да тръгне да ги търси.

Ричард знаеше, че дарбата му е накърнена и не му служи заради докосването на смъртта вътре в него, което означаваше, че връзката му с хората от Д‘Хара също няма да проработи. А ако тази връзка не работеше, значи и Агиелът на Кара и дарбата на Зед и Ничи също не действаха. Както всички тях, и Саманта беше на практика беззащитна.

— Това е обезпокоително — каза той на Саманта. — Наджа твърди, че когато сътворителите на императора създали полухората, след като веднъж изтръгнали духа от жертвите си, те не им позволявали да се оттеглят в света на духовете. Заради начина, по който заклинанията съживявали мъртвите, духовете им не можели да заемат своето място в Отвъдния свят. Така духовете както на мъртвите, така и на полухората, били приклещвани в капан между двете кралства.

Неспособни да се върнат в тялото, от което били изтръгнати, нито да преминат през воала и да пристъпят в Отвъдния свят, тези изгубени духове понякога се завръщали насам и продължавали да витаят в измерението на нашето битие. — Ричард погледна Саманта. — Наджа казва, че не всички от онези, които се завръщат в света на живите, са приятелски настроени.

Тя направи гримаса.

— Прекрасно.

Ричард можеше само да си представя отмъстителния гняв, който такива изгубени духове биха могли да таят.

Разказът стана по-сложен, включваше термини относно магията — както субстрактивна, така и адитивна, — които Ричард не разбираше. Ала макар да имаше откъси, описващи заклинания, които той никога не беше виждал, успя да улови същината в думите на Наджа. Онова, което описваше обаче, беше зловещо.

Огледа повторно следващия ред от текста, за да се увери, че правилно е разбрал смисъла му. Искаше му се да е сгрешил, но знаеше, че е прав.