Третото кралство

Дванадесета глава

ХЕНРИК СЕ УНЕСЕ в спомени и лицето му помръкна.

— И тъй — най-сетне подхвана наново разказа си, — пътувахме толкова бързо, колкото генерал Мейферт смееше да пришпори конете. Всички се тревожеха за двама ви с Майката Изповедник и искаха да ви измъкнат от Печалните територии и да ви върнат в Двореца.

Наложи се Зед и Ничи също да се качат отзад в каруцата, за да могат да се съсредоточат върху изцелението ви. Ала тогава Зед изруга и им каза, че ще трябва да забавим скоростта, защото Майката Изповедник е засегната лошо и трябва да затвори раната, но не може да го стори, докато колата подскача нагоре-надолу.

— Споменаха ли поне нещо за това как смятат да ги лекуват? — попита Сами и нетърпеливо се наведе към момчето. — Казаха ли как ще успеят да го извършат, щом са били докоснати от смъртта?

Хенрик поклати глава.

— Не знам нищо за лекуването, нито пък за начина, по който действа магията. Знам само, че чух Ничи да обяснява на Зед, че двамата могат да излекуват раните им, но ще трябва да оставят докосването на смъртта вътре в тях, докато не пристигнат в Двореца при специалното защитено поле.

— Това поне е добра новина — обърна се Ричард към Сами. — Потвърждава моето предположение — ти можеш да се погрижиш за останалите ни проблеми въпреки онова, което си видяла вътре в нас.

Вглъбена в разказа на Хенрик, тя само кимна отнесено.

— Беше започнало да се стъмва. Зед и Ничи се бяха надвесили над вас двамата и се опитваха да ви изцелят посредством дарбата си. — Отново се беше потопил в спомена и гласът от време на време му изневеряваше. — Докато те работеха, всички останали зорко наблюдаваха заобикалящата ни местност. Печалните територии са опасно място дори денем, а всеки знае, че освен в случаите, които не можеш да го предотвратиш, не ти трябва да замръкваш навън.

Хенрик лениво прокарваше пръсти по ръба на грубия килим, на който седяха.

— Предполагам, че ние нямаше как да го предотвратим.

— Струва ми се, че е било така — каза Ричард с чувство на вина, тъй като той беше отговорен за идването на приятелите му в Печалните територии, за да му се притекат на помощ.

— И така продължихме напред известно време, без да говорим, като се движехме доста бавно, както беше наредил Зед, за да могат двамата с Ничи да се съсредоточат в опитите си да ви излекуват. В един момент те внезапно вдигнаха поглед.

— Едновременно ли? — попита Сами.

Хенрик кимна.

— Ако и двамата са вдигнали глава в един и същ момент, трябва да е било защото са почувствали нещо чрез дарбата си — обърна се Сами към Ричард.

Той само кимна, тъй като не искаше да прекъсва разказа на Хенрик.

— Зед прошепна на генерала, който седеше на капрата на каруцата от другата страна на Кара, че някъде там, в мрака, има хора. Генералът попита колко на брой. За миг Зед замълча, след което каза: „Много хора“. Аз се огледах наоколо, но не видях никого.

Хенрик се взря някъде в далечината, сякаш отново виждаше всичко мислено.

— Макар да не ги бях забелязал, имах чувството, че мога да усетя как ни наблюдават от тъмнината на дърветата. Отвсякъде бяхме заобиколени от гора, която осигуряваше на присъствието, доловено от Зед и Ничи, чието и да беше то, предостатъчно възможности да се прикрие. Заради облаците луната не грееше много ярко. Не се виждаше почти нищо. Който и да се спотайваше в онази тъмна гора, ние не можехме да го видим.

Хенрик преглътна.

— Страхувах се. Ужасно се страхувах. Мисля, че всички донякъде усещахме, че може би се намираме в опасност, но никой не знаеше какво да очаква. Видях как някои от гвардейците стисват по-здраво копията си, а други хващат мечовете, но до един се увериха, че оръжията им са в готовност. И тогава изневиделица видяхме раздвижване откъм дърветата от дясната ни страна. Колкото и да беше тъмно, имаше достатъчно светлина, за да успеем да различим цели орди от хора, които изникваха от гората. Докато прииждаха иззад дърветата, никой от тях не издаваше звук. Нито надаваха бойни викове, нито нищо. Безмълвието на тези хора правеше гледката на настъплението им още по-ужасяваща. Бяха толкова много, че изглеждаше така, сякаш самата земя се движи. Изплаших се до смърт.

Кара попита съпруга си дали не е най-добре да се опитаме да им избягаме с каруцата. Преди генералът да успее да отговори, Зед взе думата и заяви, че не можем да им се изплъзнем. Каза, че пътят не само зад нас, но и пред нас е препречен. Каза, че сме обградени.

Гвардейците образуваха жив щит с конете около каруцата. Конниците сформираха кръг около тях и насочиха копията си към настъпващото пълчище. Трудно беше човек да си представи как някой ще се опита да се хвърли срещу тези остриета.

В същото време други войници направиха вътрешен кръг зад конниците и извадиха мечовете си. Трети измъкнаха бойни брадви от куките на коланите си. С нас нямаше голям брой войници и като гледах колко много хора се спускат към нас, ми се прииска да бяха повече, но в края на краищата те бяха воини от Д’Хара. Щом видях всички тези грамадни мъже да вадят оръжията, си помислих, че може би имаме някакъв шанс.

Това надали са били обикновени Д’Харански войници. Ричард знаеше, че мъжете, дошли от Двореца заедно със Зед, Ничи и Кара, трябва да са били част от Първа гвардейска рота. Предвождани от генерал Мейферт, те бяха личната охрана на Господаря Рал в Народния дворец. Не бяха просто най-многобройната и най-добрата Д’Харанска войска, а елитът на бойците. Бяха дисциплинирани, опитни в сраженията и готови за битка. Живееха само за да изпълняват своя воински дълг. През целия си живот се бяха борили, за да заслужат мястото си на върха.

— Зед се изправи в каруцата, за да се помъчи да огледа по-добре — продължи Хенрик. — Ничи също стана, като ръмжеше от яд, че се е наложило да прекъсне лечението ви, Господарю Рал. Каза, че има нужда от повече време. Докато хората продължаваха да прииждат от гората и да търчат към нас, Зед й рече, че му се струва, че времето им е изтекло.

Генерал Мейферт каза на хората си, че не му се иска да остават да се бият, но явно нямат друг избор. Кара предложи да ви качат с Майката Изповедник на конете. Каза, че тя и още няколко войници могат да избягат на безопасно място, докато останалите задържат ордата на разстояние. Зед прошепна, че това не е добра идея. Щом го попита защо, той й отговори, че най-лошото, което човек може да направи, е да се опитва да бяга от хищниците, защото това ги надъхвало да се впуснат в преследване. Каза също, че онези ни нападат от всички страни и ще пресрещнат всеки, който се опита да им се изплъзне.

В стаята се възцари мъртвешка тишина, нарушавана единствено от мекия пукот на пламъците на свещите. Сами седеше вцепенена с широко отворени очи, в очакване да разбере какво се е случило след това. Дори Естер беше преустановила работата си. Ръката й беше замряла над Калан, както беше стиснала кърпата.

— Тогава Зед протегна ръка към небето и изстреля нагоре кълбо от светлина — поднови историята Хенрик. — Отначало, докато се извисяваше високо в небето, приличаше просто на искра, но после избухна с ярък, сияен огън, който освети цялата околност.

Очите на момчето се наляха със сълзи.

— На светлината най-сетне успяхме да видим хилядите хора, спуснали се към нас. Забелязах, че сред прииждащата тълпа има не само мъже, но и жени. Повечето от мъжете не носеха горни дрехи и бяха босоноги. Не видях никой от тях да държи меч, копие или щит. Мнозина обаче имаха ножове. Жените също. Нашите воини бяха на коне и разполагаха с много по-добри оръжия. Това щеше да ме накара да се чувствам по-добре, стига численото им превъзходство да не беше толкова съкрушително.

Огънят, който Зед запрати в небето, започна да замира и ни беше по-трудно да виждаме всички онези хора, които тичаха към нас. Когато се приближиха още повече, той се опита да изстреля друго кълбо, което да заеме мястото на догарящото, но не се случи нищо. Ничи попита какво не е наред. Зед изглеждаше объркан. Започна да заеква и промълви, че няма представа. Тогава Ничи също се пробва, но и при нея не се получи.

Хенрик отново преглътна и сведе поглед за момент. Ричард отпусна ръка на рамото му, без да казва нищо, като така му даде време да намери правилните думи.

Момчето прочисти гърлото си.

— Когато те наближиха достатъчно, че да могат да го чуят, главнокомандващият конницата се изправи на стремената и викна към хората, които прииждаха към нас, като ги предупреди да спрат и да останат назад или инак ще умрат. Думите му нямаха никакъв ефект.

До този момент всички хора бяха безмълвни, но след като генералът им каза да отстъпят, ако не искат да умрат, те започнаха да надават бойни викове, сякаш нямаха търпение да се впуснат в подобна битка. Това не бяха бойните викове на воини, а някакви пронизителни крясъци. На мен ми звучеше така, все едно бяха зли духове, наизскочили от света на мъртвите. Писъците им се сливаха в зловещ вой, от който ми се изправиха косите.

Когато генерал Мейферт видя, че те не възнамеряват да спрат, а ние вече виждахме вдигнатите остриета на ножовете им и нямаше съмнение, че се канят да ни нападнат, той заповяда на кавалерията да ги съсече, преди да успеят да се доближат твърде много. Близо половината от мъжете се спуснаха през откритото поле, а останалите наобиколиха каруцата.

Конниците се врязаха в първата редица на тълпата, посичайки хората като житни класове. Макар да беше тъмно, лунната светлина беше достатъчна, за да видя как мнозина от тях падат на талази.

Успокоих се, тъй като си помислих, че тази могъща кавалерия ще накара нападателите да се пречупят и да се разбягат от страх. Но тогава видях, че врагът не се е уплашил от конниците. Повечето дори не простенваха, когато ги посичаха. И макар че кавалерията избиваше стотици от тях, сякаш на мястото на всеки един паднал откъм дърветата изскачаха още десетима.

В следващия момент видях първия паднал конник. Беше огромен мъж, който яздеше безпощадно и посичаше десетки нападатели, докато препускаше през първата редица на врага. Без да изпитват страх, хората не обръщаха внимание на опасността и се тълпяха около него, докато ги връхлиташе. Той ги разсичаше на парчета, както настъпваха. Конят му също прегази неколцина. Ала тяхната невъобразима численост го смазваше и накрая го надви.

Толкова много хора се струпаха, че нямаше място за всички онези, които се опитваха да го достигнат. Те налитаха, катереха се по гърбовете както на живите, така и на мъртвите и се мъчеха да се доберат до него първи. Тъпчеха и прегазваха сами своите. Като че никой от тях не се интересуваше от мъртвите или от умиращите. Единствената им грижа беше да докопат мъжа на коня.

Колкото и ожесточено да се бориха и съпротивляваха войникът и едрият му кон, тежестта на всички онези хора най-накрая принуди голямото животно да спре. И макар други войници да се спуснаха към него да му помогнат, посичайки враговете, за да се доберат до него, видях как няколко десетки ръце политат напред и пронизват коня с остриетата си, докато не го повалиха.

Хенрик отново преглътна и избърса сълзите от очите си.

— После всички се скупчиха върху войника като глутница вълци. Само че, работата е там, че те не го пробождаха с ножовете, както бяха сторили с коня.

Хенрик се смълча за известно време и Сами се намръщи.

— Какво правеха тогава?

Ричард знаеше какъв ще бъде отговорът. За малко да се случи и с него.

— Тълпата го сграбчи за ръцете, краката, дори косата, и доколкото видях, изглеждаше, сякаш всички те впиваха зъби в него. Разкъсваха го, както глутница вълци разкъсва агне.