Третото кралство

Петдесет и трета глава

КАЛАН СЕ СЕПНА и се събуди.

До слуха й достигаше непонятна суматоха. Мъчейки се да се съсредоточи, тя малко по малко започна да различава приглушените звуци на далечни гласове. Не можеше да разбере какво казват, ала долавяше тревогата в тона им.

Примига невиждащо на сумрачната светлина от свещите. Устата й беше толкова пресъхнала, че усещаше езика си набъбнал и сякаш залепнал за небцето. Тя преглътна, за да насъбере малко слюнка. Чувстваше се толкова слаба, че едва успяваше да повдигне пръста на ръката си.

Въпреки че стаята вероятно беше меко осветена от свещите, на Калан все пак й се налагаше да примижава, защото пламъчетата й се струваха ужасно ярки. След цяла вечност на необяснима тъма, както й изглеждаше, сега светлината бодеше очите й.

Осъзна, че лежи на постлана на пода рогозка в малка скромна стая. Мястото не й беше познато. Нямаше представа къде може да се намира. Дори не смееше да изкаже предположение.

Дебелите свещи бяха разположени една до друга върху лавици, които, изглежда, бяха издълбани в прости, измазани с хоросан стени. Подът беше застлан с дебели пъстроцветни килими. Видя още няколко стола и маса, които, макар да не бяха луксозни, бяха добре изработени. В отсрещния край на стаята имаше затворена дървена врата. Щом зрението й започна да се прояснява, тя си даде сметка, че помещението няма прозорци, така че по никакъв начин не можеше да определи дали е ден, или нощ.

С крайчеца на окото си Калан забеляза жена на средна възраст с къса коса, облечена в обикновена сива рокля, да седи на ниска ракла близо до нея от едната й страна. Главата й беше извърната по посока на долитащите от далечината приглушени гласове. Тъй като те отвличаха вниманието й, жената не беше осъзнала, че Калан е отворила очи.

Калан се зарадва да види, че нейното внимание също е привлечено от гласовете, които сама беше чула. Помисли си, че това най-вероятно означава, че не си ги е въобразила и че не са част от тъмния свят, в който сякаш беше хваната в капан толкова дълго. Там също беше чувала плашещия шепот на нечии гласове. Привикваха я от някакво място отвъд мрака.

Тя размърда изтръпналите си пръсти, за да ги почувства отново. После развъртя скованата си китка. На втория опит успя да поседне или поне да се надигне на лакти. Трябваше да се подпре на ръце, за да си почине за миг, преди най-сетне да успее наистина да се изправи и да седне.

Приведе се напред, като продължаваше да се подпира с една ръка, а с другата опипа корема си, там, където я беше порязала Джит. Очакваше да я боли. Очакваше да намери ужасяваща кървава рана. Вместо това напипа спретнат шев, съшиващ ризата й. Не откри рана. Огледа се наоколо, но не видя Ричард.

Завъртя глава да го потърси и различи още една врата в другия край на стаята. Покрай външния й ръб беше издълбана простичка украса, ала в центъра на дървената повърхност старателно бе изобразена Милостта. Гледката на символа й подейства някак успокояващо. Тревогата й поотслабна при вида на познатата форма, обрисуваща природата на вселенския порядък.

Главата на Калан се пръскаше от болки. Още по-лошото обаче беше, че се чувстваше объркана и не проумяваше нищо от случващото се. Ядосваше се, че не можеше да нареди парченцата от мозайката в някакъв ред; ядосваше се, че очевидно липсват много моменти между онези, които си спомняше; ядосваше се, че няма ни най-малка представа защо липсват. Разни откъслеци… гласове, образи… се лутаха из ума й в пълен безпорядък.

Имаше чувството, че е била на дълго и мъчно пътуване, ала не можеше да си спомни нищо от него. Сякаш в продължение на цяла вечност бе сънувала кошмари и бе лежала, неспособна да се събуди от безмерното страдание. Беше й трудно да различи кое е истина и кое е част от онзи странен, ехтящ, мъгляв тайнствен свят, който така и не искаше да я пусне.

— Моля ви — с пресипнал глас успя да пророни накрая, — вода…

Седналата на пейката жена подскочи. Притисна ръка към гърдите си, задъхана от изненада.

— Стреснахте ме.

— Съжалявам — беше единственото, което успя да промълви Калан. Езикът й като че ли беше надебелял и не се движеше съгласно нейната воля.

— Най-после — каза жената, като се спусна към Калан и приклекна до нея. — Така се притеснявах, докато ви чаках да се събудите. Ала Сами… Сега се нарича Саманта, де… Ами тя беше убедена, че ще се събудите. И наистина така стана. Права беше.

Калан немощно вдигна ръка и положи длан върху ръката на жената.

— Моля ви… Вода… Моля ви.

Другата вдигна ръце във въздуха.

— Ах! Съжалявам! Да, вода. Ето тук. Имам малко вода тъкмо тук. Само да я взема.

Калан я видя как се втурна към масата и наля вода от стомна в чаша. После с две ръце бързо отнесе скъпоценната течност до Калан.

Нежно подпря гърба й, за да я поизправи, и поднесе чашата към устните й.

— Леко, леко. Не отпивайте прекалено бързо в началото. Спахте доста дълго. Сами… Така де, Саманта… Успя да ви накара да пийнете малко, докато още бяхте в несвяст, ала се опасявам, че съвсем не стига за цялото време…

— Кой? — попита Калан, объркана от несвързаното бръщолевене на жената.

— Извинете. Не е важно сега. Пийнете си. Хайде, само че бавничко.

Водата беше по-вкусна от всичко, което беше опитвала досега. Успя да поеме няколко глътки, преди жената да издърпа чашата, за да я накара да забави темпото.

— Полека. По-полека.

Калан кимна само за да я умилостиви да й върне чашата. Втория път преглъщаше по-бавно, като плакнеше уста с водата и се наслаждаваше на влагата. Сега успя да утоли жаждата си.

Забеляза, че погледът на жената неизменно се извръщаше към вратата всеки път, когато дочуеше гласове някъде в далечината.

Като се обърна, тя видя, че Калан я наблюдава.

— Ох, извинете ме, Майко Изповедник. Аз съм Естер. Ричард ме помоли да ви наглеждам, докато се събудите.

— Ричард ли? — попита Калан с внезапно обзело я облекчение и въодушевление. Озърна се наоколо за вещите му. — Той тук ли е? Къде е?

— Съжалявам, но не. Двамата със Сами…

— Саманта.

Жената се изкиска тихичко.

— Да, Саманта.

— И коя е Саманта?

Калан с облекчение установи, че благодарение на водата гласът й най-сетне бе заработил. Помисли си, че звучи почти като себе си.

— Саманта е нашата магьосница. Имахме повече. Ала сега тя е единствената останала, откакто баща й беше убит, а майка й изчезна.

Калан объркано постави ръка на лицето си и затвори очи за миг, за да отпочинат от болезнената светлина. Имаше чувството, че все още се намира в онзи тайнствен свят, където нищо от водовъртежа от неща, които чуваше, нямаше смисъл.

— Простете ми, Майко Изповедник, говоря прекалено бързо и май само ви обърквам.

Калан кимна.

— А Ричард?

— Двамата със Саманта трябваше да заминат.

Сърцето на Калан се сви.

— Да заминат ли? Къде да заминат?

Естер си пое дълбоко дъх.

— Е, ами това е дълга история, Майко Изповедник. Вие тъкмо се събудихте. Не искам да ви натоварвам с всичко наведнъж. Изпийте си водата. Ще ви донеса малко супа. Станали сте кожа и кости. Трябва да хапнете.

Калан се огледа. Наистина като че беше отслабнала малко, ала не чак толкова.

— Бръшлянената дева сплетница ме беше… — понечи да каже, опитвайки се да се ориентира в този свят и да разбере как се е озовала в тази странна каменна стая.

— Джит — поясни Естер.

Калан вдигна поглед.

— Да, точно така, Джит. — Примигна в опит да си спомни. — Ричард… Струва ми се, че Ричард беше там…

Естер кимаше.

— Да, той ни каза, че е отишъл там, за да ви измъкне от лапите на онази ужасна жена. Бръшлянената дева беше зло същество. За нещастие, тя заловила и него, ала после той я убил…

— Ричард е убил Джит? — Калан постави ръка на челото си и се опита да възстанови спомена за това така важно събитие, ала не успя.

— Да, само че… Само че е имало проблем с това.

Калан поклати глава.

— Какъв проблем? Не разбирам. — Всичко сякаш се бе случило толкова отдавна. — Съжалявам, Естер, но не разбирам за какво говориш. Не разбирам какво се случва. Не знам нито коя си, нито къде се намирам, нито как съм се озовала тук.

Естер погледна притеснено към вратата. Гласовете се приближаваха. Калан също долавяше, че не звучат приятелски настроени. Стори й се, че чува как мъжки глас настоява за нещо.

Естер най-сетне се обърна.

— Господарят Рал… Заедно с Хенрик…

— Хенрик. — Спомняше си момчето. — Той тук ли е? Значи е добре, така ли?

— Да, да — кимна Естер. — Господарят Рал и Хенрик ни разказаха какво се е случило в общи линии. Сигурно не съвсем всичко, ала повечето неща. Господарят Рал трябваше да замине обаче, затова ме помоли да ви обясня… Да ви разкажа какво се е случило.

— Да замине ли? Къде е отишъл? — Не беше типично за Ричард да я изостави някъде, докато лежи в безсъзнание. — Защо Ричард ще ме оставя тук?

Естер положи ръка на рамото на Калан, като видя колко е разстроена, задето не успява да проумее нищо.

— Майко Изповедник, ще ви обясня всичко най-подробно, веднъж щом хапнете и дойдете на себе си. Става ли? Засега онова, което трябва да знаете, е, че Ричард е тръгнал да ви спасява и е убил Джит. Ала докато е умирала, тя е белязала и двама ви със смъртоносния си допир.