Третото кралство

Седемдесет и девета глава

ХАНИС АРК СЕ ОБЪРНА, когато забеляза високата, облечена в червена кожа жена да си проправя решително път през натритите с белило шун-тук, пръснати сред горския пейзаж зад тях. Огромната армия от злокобни полухора приличаше на бяла лавина, която помиташе дърветата по полегатия склон.

Настроението му помръкна, щом видя, че Морещицата е сама.

Питаше се къде ли се е загубила и какво ли я задържа. Пътуването през безлюдните земи на Третото кралство се беше оказало много по-лесно от мъчното преброждане на девствените гори в Печалните територии. Не би било така, ако се движеха с малка армия, ала множеството, което влачеха със себе си, беше неизброимо и затова напредваха бавно. Следваха ги толкова много полухора, че им отнемаше цял ден да прекосят един участък.

Морещицата не изглеждаше никак доволна. Като видя, че пристига сама, той изобщо не се зарадва. Вика заби лакът в една безмълвна жена шун-тук, която не се беше отместила от пътя й. Ханис Арк чу как челюстта й изпуква, след което тя се свлече на земята, където беше прегазена от ордите.

— Е, къде е Ричард Рал? — попита Ханис Арк, когато тя най-сетне ги настигна и застана до него. — Имай късмета да си го оставила да умре, докато си го измъчвала. Искам аз да го убия.

Тя стисна зъби за миг, при което мускулите на челюстта й се изопнаха.

— Господарю Арк, опасявам се, че явно е избягал.

Двамата със Сулакан се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш с това „явно е избягал“? — попита я духът на император Сулакан, застинал на място.

Зад тях народът на шун-тук също спря своя ход.

Вика хвърли мимолетен поглед на призрака на Сулакан, след което стоманеносините й очи се насочиха към Ханис Арк и тя отговори:

— Изглежда, някак е успял да избяга. Всички запечатани килии бяха празни. Земята пред пещерите представляваше море от трупове на шун-тук. Било е касапница. Никога не бях виждала нещо подобно. Вонята беше невъобразима. Небето беше почерняло от лешояди. Сякаш самата земя се движеше, когато черните им тела прелитаха от място на място и пируваха с труповете. Мъртвите бяха привлекли какви ли не хищници — вълци, койоти, гарвани, лешояди, лисици, — всяко животно, което можете да си представите, беше дошло да оглозга останките. Мършоядите бяха надошли от близо и далеч на угощение.

Ханис Арк повиши глас, а в очите на Вика се четеше опасността, която се криеше в това.

— Ами пещерите долу? Какво е станало с пленниците, които оставихме там?

Вика преглътна мъчително.

— Господарю Арк, всички са изчезнали. До един. Войниците, притежаващите дарбата, Господарят Рал… Всички те са изчезнали.

Той така свъси вежди, че Вика отстъпи крачка назад.

— Ричард Рал. Вече не е Господарят Рал. Тази титла му беше отнета. Аз съм Господарят Арк, владетел на Д‘Харанската империя, а не Ричард Рал.

Тя отново преглътна.

— Простете ми, Господарю Арк.

Живият труп на краля дух махна с ръка.

— Или поне някой ден ще станете такъв.

Ханис Арк изгледа сияйния силует на Сулакан, обгърнал отдавна мъртвата му телесна обвивка. Не му допадаше да му говорят по този начин, ако ще да го правеше възкръсналият Сулакан.

— Нима намеквате, че е възможно да не се случи? Че вие и вашето войнство може да ме предадете?

Сулакан гледаше Ханис Арк с непроницаемо изражение, ала накрая го удостои с усмивка.

— Разбира се, че не, Господарю Арк. Съвсем не. Казвам само, че аз ви предупредих да не оставяте Ричард Рал жив.

Ханис Арк сви юмруци.

— Не съм го оставял жив! Пъхнахме го в затвор, запечатан от самия Отвъден свят, с цяла армия от полухора да пази него и останалите! А после изпратих нея да ми доведе Ричард Рал!

Той се извъртя и удари Вика през устата с опакото на ръката си.

— Ала тя се провали!

От силата на удара Вика се олюля три крачки назад. Веднага щом дойде на себе си, тя побърза да пристъпи отново напред със сведена глава.

— Простете ми, Господарю Арк. Разочаровах ви. Отидох да го доведа, точно както ми наредихте, ала той и останалите бяха изчезнали… Някак са успели да избягат. Онези от полухората, които останаха там, явно са се опитали да ги спрат, ала те също не са оправдали надеждите на двама ви.

— Защо не го потърси? — настоя Ханис Арк. — Защо не тръгна след него, защо не го намери и не ми го доведе?

Тя продължаваше да стои с наведена глава.

— Опитах се да го намеря, Господарю Арк, ала те вече бяха изчезнали. За всеки случай проверих всички каверни. В тях нямаше абсолютно нищо освен купища овъглени останки. Вън от пещерите по земята имаше толкова много следи от стъпки, оставени от… — тя махна с ръка зад себе си — от всички полухора от народа шун-тук, които напуснаха мястото, че нямаше как дори да се опитам да проследя Ричард Рал и малката група, която го придружава. Търсих ги в продължение на дни, ала без резултат. Постарах се, ала въпреки всичко нямам никаква представа къде е отишъл.

— Изглежда — обади се Сулакан, — че Ричард Рал е успял да се изплъзне от хватката ви. Бях ви предупредил, че е опасен.

Ханис Арк изгледа мрачно духа, ала не му отговори.

— Аз предадох доверието ви, Господарю Арк — каза Вика. — Заслужавам и с благодарност ще приема всяко наказание, което ми определите. Ако повелите, може да вземете главата ми.

Той въздъхна тежко, замислен.

— Значи, когато си се върнала, вече го е нямало? И не си видяла или говорила с никого от полухората, които оставихме там да утолят глада си с войниците? Не си станала свидетел на битката? Вече е бил заминал?

Тя не отместваше поглед от земята.

— Да, Господарю Арк. В мига, в който ми заповядахте да отида да го взема и да ви го доведа, аз се отправих нататък. Там заварих онова, което ви описах. Единствените останали шун-тук отдавна бяха мъртви. Слязох долу в пещерите и разбрах, че всички затворници са избягали. В продължение на няколко дни прекарвах всяка минута от часовете на деня в търсене на някаква следа, за да установя накъде може да са тръгнали, ала не открих нищо.

Той мълчаливо обмисли думите й за миг. Шун-тук го наблюдаваха с каменни изражения. Сулакан също го наблюдаваше. Искаше му се да убие жената на място, задето го беше провалила. Ала тя му бе служила вярно в продължение на много години. Никога не го беше разочаровала до този момент.

— Е, добре — каза по-спокойно, — предполагам, че едва ли мога да виня теб, задето не си ми довела човек, който вече е изчезнал.

— Значи, всички останали килии, в които държахте хората му, също са били празни? — попита духът на Сулакан.

Вика очевидно се чувстваше неловко да гледа към духа и вместо това заговори на Ханис Арк.

— Да. Не знам как са успели да преодолеят воалите, които запречваха изходите, ала всяко було, издигнато пред отворите на килиите им, се беше изпарило. Предполагам, че е възможно полухората, които оставихте да ги изядат, да са извели затворниците и в този момент те по някакъв начин да са успели да ги надвият и да се измъкнат.

— В такъв случай — каза Ханис Арк, вторачен в Сулакан — изглежда, че всъщност вашите полухора, онези, които оставихте да се справят със ситуацията, са се провалили.

— Това няма значение — преспокойно отвърна кралят дух. — Ще се погрижим да го издирят и да го върнат обратно.

Ханис Арк се приведе към сияещия дух.

— Ала как? — настоя той. — Та ние не знаем дори къде са отишли.

Духът се усмихна по онзи начин, който не се харесваше на Ханис Арк. После кралят вдигна мъртвешка ръка и даде знак на полухората зад него. Няколко шун-тук бързо се втурнаха напред и се скупчиха наблизо да чуят заповедите му.

— Доведете ми неколцина търсачи на души.

С рязко махване на ръката той ги отпрати да хукнат сред редиците, за да изпълнят нареждането.

— Търсачи на души ли? — попита Ханис Арк.

— Създал съм не един вид бездушни оръжия за целите си — покровителствено заяви Сулакан. — Някои ядат. Някои притежават сили. Някои издирват души. Ще изпратя неколцина от последните на мястото, от където са избягали затворниците, за да доловят същината на душите им. После ще издирят и убият хората, които са с Ричард Рал. Него ще доведат тук, при вас, за да направите онова, което трябваше да направите в самото начало.

— Тогава може би сме претърпели само временно поражение. — Ханис Арк срещна погледа на Вика. — Изглежда, съвсем скоро ще получиш своя шанс да накараш Ричард Рал да страда. А после аз ще прережа гърлото му и ще оставя кръвта му да изтече в краката ми.

Вика сведе глава.

— Да, Господарю Арк. Очаквам с нетърпение деня, в който ще имам възможност да изкупя вината си пред вас.

Той остана загледан в нея за момент, докато обмисли и претегли думите й, след което се обърна към Сулакан.

— Колкото по-скоро пристигнем там, толкова по-бързо ще завзема престола от ръцете на династия Рал и ще застана начело на Д‘Харанската империя.

— Съгласен съм. Търсачите ще тръгнат по петите на Ричард Рал, а ние ще се заемем с по-важните дела. — Сулакан подканящо протегна съсухрената си ръка пред тях. — Нека тръгваме към Народния дворец тогава, Господарю Арк. Чака ни дълъг път.