Тери Гудкайнд Третото кралство (книга 13 от " Мечът на истината")

Първа глава

— НАЙ-ДОБРЕ ДА ГИ ИЗЯДЕМ веднага, преди да умрат и да се скапят — чу се нечий дрезгав глас.

Ричард едва долавяше долитащите отдалече гласове. Все още не беше дошъл напълно в съзнание и не можеше да разбере кой говори, камо ли да проумее за какво става дума, но се беше свестил достатъчно, за да се разтревожи от кръвожадния тон, с който бяха изречени думите.

— Аз мисля, че трябва да ги продадем — обади се друг мъж, докато затягаше възела на въжето, с което беше омотал глезените на Ричард.

— Да ги продадем ли? — разпали се първият. — Я погледни окървавените одеяла, в които бяха увити, и кръвта долу в каруцата. Сигурно ще умрат, преди да успеем да ги продадем, и ще отидат на халос. А и как ще ги пренесем и двамата? Някой е взел бойните коне и коня от тази каруца, както и всичко по-ценно.

Вторият мъж въздъхна недоволно.

— Тогава да изядем едрия, преди да се появи някой. Дребната по-лесно можем да пренесем, а после ще я изтъргуваме.

— Или пък да си я запазим и да я изядем по-късно.

— По-добре да я продадем. Кога друг път ще ни излезе късметът да изкараме толкова, колкото ще ни дадат за нея?

Докато двамата мъже спореха, Ричард се опита да се протегне настрани и да докосне Калан, която лежеше близо до него, ала не успя. Осъзна, че китките му са стегнати здраво с грубо въже. Вместо това я смушка с лакът. Тя не помръдна.

Ричард знаеше, че трябва да предприеме нещо, ала преди това трябваше не просто да дойде на себе си, а да си възвърне силите, защото иначе нямаше да има никакъв шанс. Той не просто чувстваше слабост. Незнайна болест, стаена дълбоко в него, беше изпила всичките му сили и забулваше ума му във вцепеняваща мъгла.

Надигна леко глава и примижа на мъждивата светлина в усилие да види нещо и да се ориентира, но не успя да различи кой знае какво. Когато главата му опря в нещо, той разбра, че двамата с Калан бяха покрити с грубо платно от зебло. Навън, изпод долния му край, различи два неясни, тъмни силуета, които стояха до каруцата откъм краката му. Единият се приближи и повдигна края на платното, за да може другият да стегне здраво с въже глезените на Калан, както бяха сторили с него.

През открилия се процеп Ричард успя да види, че е нощ. Имаше пълнолуние, но светлината беше някак приглушена, по което разбра, че небето е покрито с облаци. Ръмеше ситен дъжд, който разхлаждаше душния въздух. Зад двете фигури беше надвиснала тъмна стена от смърчове.

Калан не помръдна, когато Ричард отново я смушка в ребрата, този път по-грубичко. Ръцете й, подобно на неговите, бяха свити отпред на корема. Разтревожи се какво ли може да не е наред с нея и се напрегна още по-силно да се съвземе. Видя, че все още диша, макар и съвсем повърхностно.

Докато постепенно идваше на себе си, Ричард си даде сметка, че беше не просто слаб и трескав, но усещаше и болки в цялото тяло от стотици малки рани. Някои от тях все още кървяха. Видя, че и Калан е покрита със същите белези от порязване и пробождане. Дрехите й бяха пропити с кръв.

Ала не само това го тревожеше. Под покривалото откъм влажния въздух зад мъжете долиташе още по-тежка миризма на кръв. Преди с тях имаше други хора; хора, които бяха дошли да им помогнат. Тревогата взе надмощие въпреки опитите да напрегне сили.

Ричард усещаше остатъчното действие от изцелението и разпозна смътно намесата на жената, която го беше лекувала, но тъй като все още изпитваше болка от раните и натъртванията, осъзна, че макар да е било започнато, лечението не е продължило дълго след това, камо ли да бъде завършено.

Зачуди се защо.

Чу как нещо се влачи по пода на каруцата от другата страна на тялото му.

— Виж това — каза онзи с дрезгавия глас, докато го теглеше.

За пръв път Ричард успя да види огромните мускули на ръцете му, когато мъжът се пресегна навътре и вдигна предмета, който беше придърпал.

Другият тихо подсвирна.

— Как са могли да пропуснат нещо такова? И като стана дума, как са могли да пропуснат тези двамата?

По-едрият се огледа.

— Като гледам тази бъркотия, това трябва да е работа на шун-тук.

Внезапно вторият глас се сниши разтревожено:

— Шун-тук ли? Наистина ли смяташ така?

— Ако съдя по чутото за начина им на действие, няма кой друг да е бил.

— Ама какво ще търсят шун-тук чак тук?

Големият се приведе към другаря си.

— Същото като нас. Излезли са на лов за души.

— Толкова далеч от дома си? Не ми се вярва.

— След като в Предела вече има пробив, какво по-подходящо място да ловуваш за хора с души? Шун-тук биха отишли навсякъде, биха направили всичко, само и само да ги открият. Също като нас. — И той посочи околността с отривист жест. — Ние дойдохме да ловуваме по тези непознати земи, нали? Защо да не го сторят и шун-тук?

— Да, ама шун-тук владеят огромни територии. Сигурен ли си, че ще се осмелят да излязат навън?

— Може териториите им да са огромни и те самите да са могъщи, но нямат онова, което искат най-много от всичко. Щом като в стената има дупка, вече могат да излязат на лов също като нас и като много други.

Вторият мъж се огледа.

— И все пак техните земи са далече оттук. Наистина ли смяташ, че може да са били те? Толкова далече от дома им?

— Никога не съм се сблъсквал с шун-тук и се надявам да не ми се случи. — Едрият мъж прокара дебели пръсти през мократа си твърда коса, докато оглеждаше тъмната редица дървета. — Но съм чувал, че ловуват и други получовеци, само за идеята, докато не открият онези с души. Това тук изглежда като тяхна работа. Обикновено ловуват нощем. При такава открита плячка те нападат бързо и жестоко, със съкрушително превъзходство. Всичко свършва още преди хората да успеят да ги видят и да реагират. Обикновено изяждат онези, на които се натъкнат случайно, но повечето прибират за по-късно.

— Ами тези двамата тогава? Защо са ги оставили?

— Не са ги оставили. Докато са бързали да изядат някои от заловените и да вземат останалите, трябва да са пропуснали тези тук, както са били скрити под покривалото.

Дребосъкът в миг посегна към цепеница в края на каруцата, докато внимателно оглеждаше околността.

— Чувал съм да казват, че шун-тук нерядко се връщат да проверяват за изостанали от групата воини.

— Правилно си чул.

— Тогава по-добре да се махаме оттук, в случай че се върнат. Обземе ли ги жажда за кръв, няма да се поколебаят да ни разкъсат.

Ричард усети как нечии пръсти здраво го сграбчват за глезена.

— Мислех си, че искаш да изядем този, преди да умре и да го напусне душата.

Вторият мъж стисна другия му глезен.

— Може би е по-добре първо да го преместим на някое по-сигурно място, където е по-малко вероятно шун-тук да ни налетят и да ни попречат. Ще е ужасно да ни изненадат, след като започнем. А за нея можем да вземем добри пари. Някои биха дали всичко за човек с душа. Даже шун-тук ще се пазарят.

— Това си е опасно — отвърна другият, след като обмисли набързо идеята. — Но все пак си прав, шун-тук биха платили цяло състояние. — В гласа на по-едрия мъж отново се долавяше вълчи глад. — Този обаче е мой.

— Има предостатъчно и за двамата.

Другият изсумтя. Изглежда, вече беше потънал в собствения си ненаситен копнеж.

— Но душата е само една.

— Тя принадлежи на онзи, който я погълне.

— Стига приказки — изръмжа големият. — Аз си го заплюх.

Докато го извлачваха вън от каруцата, Ричард се мъчеше да си събере ума, за да проумее странните неща, които чуваше. Добре си спомняше предупрежденията за опасностите, дебнещи из Печалните територии. Мисълта му беше достатъчно ясна, за да осъзнае, че в този момент животът му зависи от едно — да не позволи на двамата мъже да разберат, че започва да се съвзема.

Набързо го издърпаха за глезените, а горната част на тялото му се строполи на земята. Макар да се опита да присвие рамене с овързани за китките длани, той не успя да се подпре на тях или на цели ръце, за да предпази главата си от удара в каменистата земя. Прониза го чудовищно остра болка, след което започна да го обгръща примамлива чернота, която не прогонеше ли, без съмнение щеше да се окаже гибелна.

Насочи вниманието си към околността в опит да открие път за бягство и да се съсредоточи върху нещо. Доколкото успя да види на сумрачната лунна светлина, каруцата беше изоставена насред пустошта. Конете ги нямаше.

Макар да не видя никого наоколо, наблизо различи кости. Те не бяха избелели от времето, а чернееха от засъхнала кръв и парчета месо. Забеляза вдлъбнатини от зъби, опитали се да оглозгат всеки къс от плътта.

Костите бяха човешки.

Разпозна също и разкъсани парчета от униформи. Униформите на Първа гвардейска рота, неговата лична охрана. Явно поне неколцина от тях бяха дали живота си, за да защитят него и Калан.

По-дребният мъж все още държеше глезена му и очевидно не искаше да изпусне плячката си. Другият стоеше встрани и разглеждаше предмета, който беше издърпал от пода на каруцата и изнесъл навън.

Ричард се досети, че това е неговият меч.

Мъжът, който го държеше, измъкна Калан наполовина изпод покривалото. Краката й се сгънаха в коленете и се залюляха безжизнено от ръба на каруцата.

Когато човекът се разсея и се зазяпа в нея, Ричард се възползва от възможността да се надигне и да се хвърли напред, за да се опита да сграбчи меча си. Мъжът рязко го издърпа, преди Ричард да успее да докопа дръжката. Ръцете и краката му бяха вързани и движенията му не бяха достатъчно свободни, за да го сграбчи навреме.

И двамата мъже отстъпиха крачка назад. Не им беше хрумвало, че той може да е в съзнание. Ричард беше изгубил предимството си, без да спечели нищо в замяна.

Щом видяха, че е буден, двамата мъже решиха да не губят повече време. Ръмжейки като гладни вълци, те се спуснаха към него като освирепели животни. Ситуацията беше толкова странна, че чак му беше трудно да повярва, че наистина се случва.

По-дребният разкъса ризата на Ричард. Очите му блестяха с варварска жестокост. Едрият, оголил зъби в диво настървение, се хвърли право към врата му. Ричард инстинктивно надигна рамо и отби удара в последния момент. Макар да защити оголената си шия, с този ход той изложи рамото си на атаката.

Ричард изкрещя от болка, когато зъбите се впиха в ръката му. Разбра, че трябва да направи нещо, при това бързо.

Хрумна му само едно — неговата дарба. Мислено се вглъби дълбоко в себе си и отчаяно призова смъртоносни сили, настойчиво извиквайки способностите, които беше наследил по рождение.

Нищо не последва.

Гневът и отчаянието, допълнени от страха му за Калан, трябваше да послужат за основа на проявлението на неговата дарба. В миналото тя се беше отзовавала при такава неотложна нужда. Мощта й трябваше да изригне с рев.

Сега обаче сякаш не съществуваше никаква дарба, която да призове.

Неспособен да я извика, със завързани китки и глезени, той не разполагаше с друго средство, с което да отблъсне двамата мъже.

Загрузка...