Третото кралство

Четиридесет и девета глава

РИЧАРД ПРОТЕГНА РЪКА встрани, за да възпре Саманта да не излезе твърде далеч от укритието на дърветата, от страх да не бъдат забелязани. Тя застана до него и безмълвно се вторачи в панорамата.

От ръба на полегатото било се откриваше хубава гледка през пролука между дърветата. Озоваха се взрени надолу в стена, която се извисяваше високо над най-грамадните дървета, така че трябваше да надигнат глави, за да успеят да зърнат връхната й точка. В сравнение с нея вековните исполини изглеждаха като нищо и никакви фиданки.

— Знаех, че е голяма, още като я наблюдавах през портала — обади се Саманта, — но не съм си давала сметка колко огромна е всъщност. Докато не застанеш пред нея, не осъзнаваш действителните й размери.

Ричард добре я разбираше. Понякога, когато мащабът на нещо е до такава степен извън рамките на нормалното или е толкова далеч от личната ти база за сравнение, толкова по-голям от всичко, което си виждал до този момент, или пък си го зърнал от такова далечно разстояние, е трудно да проумееш истинския му размер. Отблизо подобни величествени гледки често изглеждат още по-невъобразими.

Дори на Ричард каменната стена му изглеждаше невъзможно висока, а той беше виждал не една величествена гледка, дело както на природата, така и на човешка ръка. Леко му се завиваше свят от величината на надвисналата каменна фасада на стената.

Простираше се встрани в двете посоки и свършваше в далечината, прилепена до огромни скали, които се извисяваха по-високо от всички планини, които беше виждал през живота си. Там, горе, над разпилените облаци, видя снежни преспи, навети по стръмните възвишения. Още по-нагоре друг кат облаци над накъсаните ивици, които се носеха по-долу, скриваше планинските върхове, така че той дори не можеше да види докъде достигат и съответно да прецени действителната им височина.

Стената, която се извисяваше пред тях, беше изградена от различни по форма и размер камъни, наместени идеално като наредена мозайка. Всички ръбове изглеждаха плътно долепени до всеки каменен блок в съседство. Ричард не забеляза дори едно местенце между сбитите камъни, където би могъл да се провре къс хартия. Стената сякаш беше изградена без хоросан, а единствено прецизното прилягане и неимоверната тежест държаха всичко в едно компактно цяло. Това беше най-съвършено съградената стена, с която той някога се бе сблъсквал. Беше виждал немалко създадени от човешка ръка конструкции, ала тази тук беше забележителна заради изключителната си простота и самия си мащаб.

Вдясно надолу по хълма Ричард видя пролуката в стената при портите. Над тях имаше постройка, която си спомни, че беше видял през портала.

Не забеляза никого наоколо. В пространството пред стената долу нямаше хора, никой не наблюдаваше от върха й и никой не преминаваше през отворените порти. Стори му се странно, че след хиляди години, през които стената се е извисявала като непробиваема бариера, след като портите вече бяха отворени, районът около тях беше така пуст.

За миг се зачуди дали всички полухора от Третото кралство вече не са се изсипали навън през тези порти и не са плъзнали на юг в света на живота, в търсене на душите, които вярваха, че могат да отнемат. Дори не подозираше какви биха могли да бъдат техните подбуди… Да останат близо до дома си или, след като вече бяха свободни, да се развилнеят из света, за да утолят глада си за плът и кръв.

Известно време Ричард наблюдава безмълвно, а студените пръски мъгла мокреха лицето му. Проследи с поглед горния ръб на стената по цялото й протежение, за да провери дали някой не ги следи, дали от време на време не се появяват стражи. Нямаше как да бъде сигурен, разбира се, ала поне не забеляза никого. Не знаеше дали не разполагат с малки пролуки, през които да дебнат. Макар че защо им беше да го правят? Стената беше издигната, за да ги държи вътре, а не да ги защитава.

Помисли си, че е възможно всички онези, които са искали да излязат, вече да са го направили, а онези, които не са искали, да са останали на север, там, където са живели в продължение на хилядолетия. Възможно беше също така да излизат само в определени моменти, за да ловуват, след което да се връщат обратно на сигурно място в своето кралство, подобно на прилепи, които излизат нощем да се хранят с кръв.

Най-много се чудеше обаче как двамата със Саманта ще влязат вътре, без да ги забележат, веднъж напуснали укритието си. Безспорно нямаше никакъв шанс да се изкатерят по стената. Външната фасада изглеждаше прекалено гладка, та да могат да се захванат или да стъпят някъде. Естествено, ако се приближеше, може би щеше да намери малки пролуки между камъните, за които да се задържи, ала не му се вярваше. По-важното беше, че дори да успееха да се покатерят горе, щяха да бъдат на открито и да са изложени на опасност за дълго, и лесно можеше да бъдат обстреляни с лъкове. Възможно или не, Ричард се отнасяше подозрително към целесъобразността на изкачването на стената.

Планините от двете й страни изглеждаха още по-недостъпни. Те сякаш предоставяха повече възможности за катерене от гладката стена, ала въпреки това му се струваха невероятно мъчни за изкачване, ако не и непреодолими, особено както беше мокро. Освен това на скалите също щяха да бъдат изложени на открито твърде дълго.

Беше сигурен също така, че хората от времето на Наджа не биха изградили Предела тук, ако имаше лесен начин да прехвърлиш или да заобиколиш планината. Безспорно преградната магия е била основното средство, с което са задържали заплахата вътре, ала както и стената, планината сама по себе си представляваше трудно преодолима бариера, веднъж щом силата на заклинанието бе започнала да отслабва. Изкачването по тези скали беше не по-разумна възможност от катеренето по стената.

Освен това причината да търси друг начин да влязат вътре, вместо да минат през портите, беше да не се озоват на открито, за да не бъдат забелязани.

Изненадата беше най-силното им оръжие. Ако нямаше наистина основателна причина, той не искаше да се отказва от него.

Щеше му се да разполага с дракон, който да ги пренесе над внушителната стена, запълваща отрязъка между планините, ала не беше зървал дракони от много дълго време.

И така, единственият възможен път към Третото кралство оставаха портите.

Застанал там, вторачен в стената, Ричард осъзна, че това, което всъщност вижда, е физическото проявление на страха на хората от времето на Наджа от онова, което се крие зад нея. Тази мисъл далеч не му подейства успокоително. Разбираше, че друг избор няма, затова умишлено я изхвърли от ума си и насочи вниманието си към намирането на изход.

— Хайде да слезем по-близо до портите — каза накрая тихичко, така че гласът му да не отекне надалеч. — Трябва да огледаме по-добре.