Третото кралство

Четиридесет и пета глава

РИЧАРД БЕШЕ ПРАВ. Не след дълго излязоха на затънтена горска пътека. Тя представляваше изкоп от голи скали и открити корени, които си проправяха път през непристъпната растителност. От векове тук не бе минавал никой освен случайно свърнал насам пътник, ала напоследък служеше като проход за орди от полухора, които минаваха по нея, тръгнали на лов за души. Сега беше обвита в злокобна тишина.

Ричард остана на място дълго време, вслушваше се и наблюдаваше, опитвайки се да долови някакво предвестие за беда. Саманта стоеше до него безмълвна и изчакваше заключението му.

— Преди споменахте, че родените с дарбата могат да долавят чуждо присъствие — прошепна тя. Щом той кимна, тя продължи: — Ами дали можете да ми го обясните, както ми дадохте наставления как да накарам дърветата да избухнат, за да мога да ви помагам, като усещам дали някой не се крие наоколо? Мога поне да се опитам, доколкото е по силите ми, нали?

Ричард стисна устни от чувство на безсилие.

— Ще ми се да можех, но се опасявам, че си нямам никаква представа как го правят. Знам само, че е възможно. Никой никога не ми го е обяснявал като с дърветата, така че не бих могъл да ти го опиша.

Саманта се обезсърчи от неговото признание.

Ричард положи ръка на рамото й.

— Хайде, хайде. Трябва само да намерим майка ти и да я измъкнем от лапите на похитителите й. Тя ще те научи как да го правиш.

Саманта му се усмихна в отговор.

— Изглежда, умеете да ме накарате да се почувствам по-добре дори и в ужасяваща ситуация.

— Докато животът ни предоставя избор и носим глави на раменете си, винаги има начин да обърнем нещата в своя полза даже и в най-тежката ситуация.

Усмивката й стана малко по-широка. Макар да й отвърна, той се тревожеше, защото съзираше изтощението в погледа й. Явно не искаше да си признае какво й е коствало да направи онова нещо с дърветата от пролуката в скалата.

— Битката с меч с полухората ме умори до смърт. А ти как си? Навярно си капнала от усилието да впрегнеш дарбата си. Знам, че за мен е изтощително да използвам каквато и да било магия, дори тази на меча.

— Ами, да — призна тя, — май мъничко. Ала няма да ви забавя. Обещавам.

Ричард смъкна чантата от рамото си и отвори капака. Затършува вътре, извади две парчета сушено месо и подаде едното на Саманта.

— Вземи, дъвчи го, докато вървиш. Ще ти помогне да възвърнеш силите си.

Сам Ричард задъвка другото парче. Саманта също отхапа и тръгна след него по пътеката.

Неприятно му беше, че трябва да излязат на пътеката, която беше очебийно място за устройване на засада. Когато се намираше в такава видима, непосредствена опасност, беше далеч по-склонен сам да си проправя път през гората, отколкото да следва някоя тясна пътека, ограничаваща възможните изходи. Проблемът беше, че ако вървяха през девствената гора през цялото време, щяха да се забавят много. Чакаше ги дълъг път до мястото, което хората от селото на Саманта познаваха като Северната стена, а пътеката стигаше само донякъде. С всеки изминал миг заплахата за живота на близките, които бяха тръгнали да спасяват, растеше и Ричард знаеше, че нямат време за губене.

Въпреки това изборът съвсем не беше лесен. Нямаше да спасят никого, ако загинат на пътеката, причакани от полухората. От друга страна, Ричард се ужасяваше от мисълта, да не би да стигне твърде късно. Ако се забавеше дори миг, Калан щеше да загине от притаеното в нея докосване на смъртта. Скоро след нея завинаги щеше да пристъпи в тъмнината и той. Това вероятно значеше, че безчет хора, ако не и самият свят на живота, щяха да бъдат погубени.

Магда Сеарус и Мерит му бяха оставили лично послание, че той притежава силата да спаси света на живите или да го унищожи. Ако направеше погрешния избор и го убиеха от засада на тази пътека, това можеше да стане причина за настъпването на края на живота, за което говореше първият Изповедник. Ако не поемеше по пътеката, забавянето можеше да ги лиши от каквито и да било шансове и пак да предизвика края на живота.

В крайна сметка прецени, че най-вероятно всички преследващи ги полухора са били заедно. Не му се вярваше част от тях да са се въздържали да не настъпят заедно с останалите. Бяха водени от глада за души, така че не без основание прие, че всички трябва да са загинали при взривовете в гората.

Взел предвид всичко това, Ричард избра пътеката, за да стигнат възможно най-бързо. Изгарящото го чувство за неотложност беше твърде основателно, за да го пренебрегне. Разбира се, беше му пределно ясно, че още полухора, други видове полухора от най-различни части на Третото кралство, като нищо може да се зададат по пътеката или да ги причакват в засада. Още една причина да бъде нащрек.

Взел окончателно решение, той се спусна напред с твърдото намерение да се възползва от времето, което пътеката ще им спести. Проходът между дърветата приличаше на добре познатите на Ричард второстепенни пътища от Сърцевинната земя. Не беше добре поддържана пътека, която да улеснява бързия преход, ала въпреки това беше много по-лесно да се придвижваш по нея, отколкото сам да си проправяш път през девствената гора. Освен това не беше достатъчно широка, та двамата да могат да вървят рамо до рамо, така че се налагаше той да води, а Саманта да го следва и понякога даже да подтичва, за да го догони. Ричард не спираше да проверява околността пред тях и встрани, докато напредваха възможно най-тихо.

Тук-там се натъкваха на повалени от вятъра дървета, паднали напряко на пътеката, и се налагаше да ги прескачат. На места покрай прохода растяха млади дървета, които образуваха тесни зелени тунели, чиито клони и тръни непрекъснато шибаха ръцете и краката им.

Оловносивите облаци се съюзяваха с гъстата горска растителност и превръщаха подобната на тунел пътека в още по-тъмно и мрачно място. От време на време в далечината Ричард чуваше птичи крясъци или писукане на катерички, ала през повечето време гората беше мъртвешки тиха. Боровите иглички поемаха от въздуха мъгла и роса и ги задържаха, докато капчиците не натежаваха дотолкова, че да се стекат надолу.

По обяд Ричард направи съвсем кратка почивка, за да хапнат нещичко. След като по-рано беше изяла сушеното месо, сега Саманта изглеждаше по-добре, така че той не отдели повече от необходимото време да си поемат дъх за миг, докато вадят храна и вода от чантите си.

След това бързо поеха отново на път и продължиха да вървят през целия следобед, без да зърнат някого или нещо извън обичайното. Прекосяването на гората по някакъв начин му действаше успокояващо. Напомняше му за детството му в Еленовата гора и за годините, прекарани като горски водач. Беше време на спокойствие и доволство, преди да познае тревогите на широкия свят.

Улови се, че се заглежда в различните видове мъх по камънаците, от който приличаха на зелени възглавници, и местата, където плъзваха по земята и се прокрадваха нагоре по стволовете на дърветата. Тук-там виждаше красиви и нежни малки бели цветя. По някакъв начин те изглеждаха странно, понеже пътуването беше изпълнено с толкова опасности и страхове, че красотата сякаш нямаше място там. Мина му през ум мисълта, че тя уравновесяваше безпокойството, което чувстваше.

Саманта беше сложила качулката си, за да не се мокри косата й от ситния дъждец и случайните капки, падащи от надвисналите клони. Вървеше с наведена глава и бързаше да не изостава. Позата й издаваше колко уморена се чувства, ала не се оплакваше. Ричард съжаляваше, че налага толкова бърз ход, ала нямаше друг начин. Предполагаше, че тя мисли за майка си и няма нищо против бързото им придвижване.

Щом започна да се стъмва, той излезе от пътеката, за да намерят място за пренощуване. Не искаше да се озовава някъде, където хора… или полухора… биха могли да се натъкнат на тях. Отклони се от пътеката на няколко пъти, като нарочно избираше най-труднопроходимите места, обрасли с най-гъстата растителност. Хората, които се отклоняваха от горските пътеки, почти винаги избираха най-лесния маршрут, затова той искаше да отиде там, където е най-малко вероятно да се появи някой.

Най-сетне намери подходящо уединено местенце в пролука в скала, която се издигаше на метър, метър и нещо от земята. Огледа района за следи от опасни животни, включително и хора. Не видя признаци някой някога да е идвал на мястото. Не забеляза пещери, в които можеха да живеят мечки или вълци, нито пък змии.

Светлината помръкваше, а мъглата се сгъстяваше, затова той побърза да отсече няколко млади дървета, които облегна на скалата. Изградил рамката, натрупа отгоре борови и елхови клонки, а върху тях нахвърля съчки, за да прикрие свидетелствата за човешка намеса. Докато приключи, вече почти беше паднал мрак.

— Не бих разбрала, че я има, даже да мина точно покрай нея — заяви Саманта.

— Това е целта — обясни Ричард. — По принцип на такова място бих предпочел да се редуваме да стоим на пост, ала ми се струва, че ще се скрием достатъчно добре. Не се виждат следи някой да е идвал насам, така че според мен е по-важно и двамата да се наспим добре. Утре трябва да сме отпочинали.

Тя кимна.

— Аз наистина съм много изморена. Идеята за сън ми звучи добре.

Ричард посочи към едната страна на подобната на навес постройка.

— Хайде тогава, мини оттам и влез вътре.

Саманта изглеждаше объркана.

— Няма ли да запалим огън да се стоплим?

— Огънят привлича хората. Дори да не го виждаш, можеш да подушиш пушека от много далеч. Ако става въпрос за скривалището, човек едва ли не трябва да падне отгоре му, за да разбере за него. Ала огънят би издал местоположението ни на други хора и най-вече на полухората.

Тя огледа заобикалящите ги от всички страни дървета.

— Ах. Сигурно имате право — каза и пак се озърна. — Ами дивите животни?

— Изобщо не ме е страх от тях. Та нали водя със себе си даровита чародейка?

Тя се усмихна.

— Навярно сте прав.

— Няма да е толкова лошо, ще видиш. Хайде, влизай вътре.

Трябваше да застане на четири крака, за да успее да се промуши под килнатия покрив на заслона. Ричард я последва, след което затули входа с борови клонки. Вътре беше уютно, сравнително сухо и кажи-речи тъмно като в рог. Той зарови слепешком в торбата си и извади отвътре калаен пътнически свещник.

Поднесе го напред и сложи ръката й над него.

— Можеш ли да използваш дарбата си, за да го запалиш?

Видя как в тъмното пламна искра, която възпламени фитила на свещта.

След това той закачи свещника пред тях.

— Ако ти е студено, сложи ръце над него, да ги стоплиш. Довечера сигурно ще се захлади.

Тя вдигна вежди.

— Защо просто не затопля няколко камъка? Така ще можем да ги държим в скута си и да ни топлят.

— Ах! — възкликна Ричард. Не се беше сетил за това. — Е, и така става.

Разрови с пръсти земята до тях, измъкна камък с размера на самун хляб и й го подаде. Саманта го хвана за миг с две ръце. Ричард видя как за кратко затваря очи, за да се съсредоточи, след което му го върна. Беше приятно загрят.

— Като гледам, за някои неща не е никак лошо, че си наблизо — каза й, докато измъкваше втори камък, който да нагрее за себе си.

Тя се изкиска тихо.

Хапнаха по няколко сухара и парчета чироз с малко сурови ядки и си спретнаха простичка, но по-вкусна от очакваното вечеря, може би защото той беше толкова гладен, че би излапал едва ли не всичко.

След като се нахраниха, Ричард си свали пелерината и я преметна връз двама им като одеяло.

— Така ще се стоплим. Съжалявам, но гората не е най-приятното място за спане, особено при такива условия.

— Няма значение — тихо отвърна тя. — Интересува ме само да стигнем там навреме. Мога да проспя целия си живот, веднъж щом измъкна майка ми от лапите на тези бездушни полумъртви дяволски чудовища.

Ричард напълно споделяше тази гледна точка.

Придърпа наметалото до брадичките им. Саманта се сгуши в него, за да се стопли, и обгърна мишницата му с мъничките си длани, сключвайки пръсти около него. После положи глава на рамото му.

Ричард отпусна дясната ръка в скута си, за да може да държи ефеса на меча на разположение. Така щеше да е много по-лесно да реагира, ако се наложи.

Чуваше тихото равномерно дишане на Саманта, както и шептящия ромон на дъжда по листата. Беше толкова изтощен, че почти мигновено потъна в сън.

Последните му мисли бяха за Калан.