Третото кралство

Осемдесет и четвърта глава

КАЛАН ТЪКМО ЗАВИВАШЕ с пълна скорост зад обраслата с бръшлян каменна пристройка, където шубраци бръснеха лицето и шибаха ръцете й, а диваци я гонеха по петите, когато с всичка сила се заби в грамаден като канара мъж.

Беше Ричард.

В първия момент, за една безкрайно малка част от секундата, тя си помисли, че сигурно греши. Не беше възможно да е Ричард. Помисли си, че вероятно е умряла и това е някаква послесмъртна илюзия. През този времеви отрязък тя се почувства съкрушена, с разбито сърце, тъй като повярва, че наистина се е объркала.

В следващия също толкова безкрайно малък отрязък от време тя осъзна, че е истина. Макар и невероятно, това беше самата истина.

Ричард беше извадил меча си. Тя разпозна магическия гняв в сивите му очи.

Без да спира нито за миг, след като Калан се блъсна в него, той плавно обгърна кръста й с мощната си ръка, вдигна я, прехвърли я зад себе си, пусна я долу, обърна се напред и обезглави първия мъж, който му се нахвърли.

Тя сякаш замръзна в онзи момент от времето, когато го видя и разбра, че той наистина стои пред очите й.

Всичко, което се случваше, беше абсолютно необяснимо за нея. Сякаш целият свят се беше побъркал. В това, че я бяха нападнали подивели канибали, нямаше никаква логика. Ала в онази част от секундата, в онзи отрязък от време, погледите им се срещнаха и тя почувства, че всичко друго е без значение.

Ричард беше там.

Останалата част от ордата го връхлетя още преди отсечената глава да докосне земята.

И тогава започна същинското клане.

Калан много добре знаеше, че трябва да стои настрана от острието му, извади ли го веднъж от ножницата. Затова се обърна на другата страна и посече изникналия там боядисан в бяло дивак… Оказа се жена. Когато полуголите хора с почернени очи се хвърляха към нея, тя замахваше и посичаше част от тях, а с обратното движение поразяваше други.

В един момент, докато нанасяше удар и забиваше меча си в някакъв човек, ръката на Кара обви кръста й и я отмести от пътя на устремените кръволоци. С ножове в ръце Морещицата се обърна да посрещне диваците, като си служеше и с двете оръжия всеки път, щом някоя от натритите с пепел фигури се приближеше достатъчно. На фона на боядисаните им в бяло тела кръвта изглеждаше още по-потресаващо.

Калан имаше чувството, че се е сблъскала с Ричард преди цяла вечност, ала си даваше сметка, че са изминали едва няколко секунди. В тези секунди изведнъж войниците от Първа гвардейска рота я наобиколиха и образуваха щит, за да я предпазят от яростната атака на намазаните с бяло мъже. Кара също се притисна близо до нея, за да я защитава от тези странни зверове.

В следващия миг земята се разтресе от гръмовния рев на магьоснически огън. Калан видя как бушуващият ад се разплисква по склона, течният огън залива десетки побелели фигури и ослепителният бяло-оранжев пожар ги превръща в черна пепел.

В същото време десетина мъже от Първа гвардейска рота, предвождани от Ничи, нахлуха в каменната сграда, за да сразят останалите вътре канибали. Абатството беше на три етажа, а от онова, което Калан беше видяла, докато беше още вътре, то беше пълно с нашественици. Звуците от битката, която кипеше зад каменните стени, отекваха навън.

Тези идилични на вид, обрасли с бръшлян стени, разположени насред дъбова гора, изглеждаха древни. Ако не знаеше що за място е или пък какво се случва вътре под предводителството на Лудвиг Драйър и неговата Морещица, Калан би си помислила, че е необикновено живописно място.

Ала сега беше всичко друго, но не и това. Беше кланица.

От вътрешността на Абатството долиташе тътенът на сблъсъка с подгонените боядисани мъже, а извън него онези, които нападаха Ричард и останалите войници, биваха посрещани от сеещата смърт стомана на техните мечове. В същото време Зед стоварваше смъртоносния ад на магьосническия огън по склона, изпепелявайки чудатите фигури, които продължаваха да се хвърлят към тях, сякаш не си даваха сметка за опасността.

И тогава, макар и едва започнала, изведнъж битката сякаш приключи. Не бяха останали пепеляви фигури на крака. Труповете им се търкаляха навред, с кървави, ужасяващи, зейнали рани, без крайници или глави.

Задъхан от ожесточената борба, здраво стиснал окървавения меч в десницата си, Ричард прегърна Калан, притисна я до себе си и отпусна глава върху нейната със смирена, безмълвна благодарност, че е в безопасност при него.

Тя не помнеше някога да е изпитвала подобно облекчение. Чак сега, след като всичко бе свършило, след като бе спряла да се бори за живота си и бе престанала да бяга, за да се спаси, усети как ръцете й се разтреперват.

Всичко беше свършило. Изпълваше я чувство на лекота. Беше в безопасност. Ричард беше в безопасност.

В момента, в който започна да се свлича на земята, Зед се спусна към нея. Ричард й помогна да полегне. Макар да се опита да му се усмихне, Зед не й отвърна. Вместо това допря пръсти до челото й. Тя разбра какво искаше да провери. Усети как я изпълва гъделичкането на дарбата.

Някакво чернокосо момиче дотича при тях и се наведе до Зед, взирайки се в нея.

— Майко Изповедник! Вие сте добре! Толкова се уплашихме. Втурнахме се насам по най-бързия възможен начин, щом Хенрик ни каза кой ви е отвел. Умирахме от страх, че няма да стигнем навреме.

Главата на Калан бучеше от гъделичкащото усещане, предизвикано от магията, която Зед беше приложил, за да й влее сили, ала въпреки всичко се почувства по-добре. Седна и объркано изгледа слабичката млада жена.

— Познаваме ли се?

Момичето засия от гордост. Гъстата й черна коса заподскача, когато тя кимна.

— Аз съм Саманта. Аз ви лекувах преди в нашето село.

Вече поукрепнала, Калан се подпря на ръката на Ричард и успя да се изправи на крака. Спомняше си селото, където се беше събудила, ала не й беше до още въпроси. Напротив, искаше да се наслади на утехата, която й носеше чувството да усеща ръката на Ричард около себе си.

— Благодаря ти, Саманта — каза тя.

— Съжалявам, че не успях да отстраня отровата на Бръшлянената дева сплетница. Не съм способна да лекувам смъртта.

Калан не го и очакваше.

Видя, че Ничи излиза на бегом от портите на Абатството. Щом зърна къде са всички останали, тя хукна нагоре по възвишението. Най-накрая с въздишка на облекчение магьосницата взе ръката на Калан и я задържа така за момент.

— Добри духове — с искрено облекчение простена тя. — Не вярвах, че ще успеем да стигнем навреме.

Калан вдигна поглед към Ричард.

— Ти си имал вяра. Ала ще ви бъда признателна, ако следващия път не чакате до последния момент.

Ричард се усмихна. Дори с меча в ръка, той успя да се усмихне.

— Ще го имам предвид.

Тя беше забравила как усмивката му докосваше душата й, а от гласа му сърцето й затуптяваше.