Третото кралство

Четиридесет и седма глава

РИЧАРД БЕШЕ КАПНАЛ след дългия изнурителен ден на труден преход през мъчнопроходимия терен. Колкото по на север отиваха, толкова по-неравна ставаше земята, а времето — по-мрачно и навъсено. Понякога облаците бяха така ниски, че върховете на дърветата се губеха в сивотата им.

Беше уморително да изкачваш високи скалисти възвишения, само за да се спуснеш от другата страна и през дърветата да видиш следващия стръмен чукар. Още по-лошо беше, когато се случеше да попаднат на междини, обрасли с шубраци, преминаването през които беше изтощително и ги забавяше допълнително. На други места се натъкваха на така гъсто прорасли храсти, заплетени в мрежи от трънливи клони, че не можеха да ги прекосят и трябваше да заобикалят.

Ричард не беше спал добре през нощта, след като говори с мъжа без душа, когото завариха да пие от потока и който искаше да ги изяде живи. Искаше му се да можеше да го убие още веднъж.

Саманта също изглеждаше изтощена. Беше останала нетипично мълчалива предишната нощ, а после и през целия ден, докато с мъка си проправяха път през непроходимите гори на Печалните територии. Когато Ричард я беше попитал дали е добре, тя бе отвърнала, че ужасните думи на злия мъж са я разстроили… Как я беше гледал в очите и й беше казал, че иска да изяде горещата й плът, да изпие топлата й кръв и да погълне душата й.

Ричард си даваше сметка, че онова, което сигурно я разстройва най-много, е съзнанието, че други с подобни намерения са убили баща й и вероятно държат в плен майка й.

Поне се надяваше все още да държат майка й в плен и да не са я наранили. Ричард таеше надежда Зед, Ничи, Кара, Бенджамин и останалите войници също да са още живи и да не са били избити. Въпреки това разбираше колко малка е тази надежда всъщност. Сигурно беше ужасяващо да попаднеш в лапите на такива безмилостни людоеди. Не можеше да превъзмогне нестихващата тревога за тяхната безопасност. Тъкмо този страх го караше да бърза колкото може.

Освен че искаше да избави приятелите си… да спаси живота на онези, които обичаше и му бяха скъпи… от ума му не излизаше мисълта, че единственият начин да спаси живота на Калан е да я отведе обратно в защитеното поле на Народния дворец заедно със Зед и Ничи, за да могат те да отстранят смъртоносното докосване на Бръшлянената дева.

Ричард се озърна наоколо и забеляза, че гората става по-мрачна с всеки изминал миг. Следобедът едва беше започнал да преваля и далеч не беше време за мръкване. От време на време вдигаше поглед, ала разлистените корони на дърветата над главите им бяха така плътно сбити, че не виждаше дори и отрязък небе, така че не можеше да определи колко облачно е в действителност. Беше му топло, макар във въздуха все още да се стелеше мразовита мъгла.

Докато минаваха през тясна мочурлива низина, Ричард се свлече на колене. Смазан от немощ и преумора, той сякаш нямаше сили да направи нито крачка повече. Имаше нужда да спре да си отдъхне за миг.

— Господарю Рал, какво има? — попита Саманта и се втурна към него. — Лошо ли ви е?

Ричард сведе глава и си пое дълбоко въздух.

— Просто съм много уморен. — Той махна с ръка, за да пропъди тези мисли. — Няма нищо. Само че пътуването никак не е леко, а и не се наспах достатъчно добре…

Саманта допря малката си ръка до челото му.

— Имате треска.

Той изобщо не изглеждаше изненадан.

— И аз имам такова усещане.

Саманта притисна рамото му с една ръка, а с другата посочи.

— Ето, облегнете се за малко на тази скала.

Ричард се огледа назад, след което се отпусна на покрития с листа камък, към който сочеше момичето. То застана пред него, като лицето й беше почти на нивото на неговото, и допря връхчетата на пръстите си до слепоочията му. Той усети едва доловимото, но дълбоко познато гъделичкане на магията.

Най-накрая тя отдръпна ръцете си.

— Това е тъмнината вътре във вас — промълви. — Докосването на смъртта. Същото, което се таи и в Майката Изповедник. Същото черно зло, което се опитва да ви обсеби. Състоянието ви се влошава, както ви предупредих, че ще стане.

— Вярно е — кимна Ричард. — Мога ли да сторя нещо?

Тя дълго се колеба как да отговори.

— Съжалявам, Господарю Рал. Вече приложих лечението, което е по силите ми. Иска ми се да знаех повече за изцеряването. Иска ми се да знаех някоя хитрост или нещо друго, което да е от помощ, ала не знам. За да оздравеете напълно, сега ви е нужен единствено дядо ви.

— А ако се опиташ вместо да ме лекуваш, да използваш дарбата, за да ми вдъхнеш сили?

Тя помисли над предложението му, след което положи пръсти на слепоочията му. Той отново почувства топлия гъдел, предизвикан от дарбата й. В далечината чуваше птичи песни, а по лицето си усещаше приятен влажен полъх. Вътре в себе си чувстваше топлината на магическия плам. Долови познатото прекъсване на времето, което този тип магия предизвикваше.

Тя отдръпна ръцете си.

— Получи ли се?

Ричард се изправи и разкърши рамене, за да прецени дали се чувства по-силен. Поне можеше да се задържи на крака.

— Мисля, че ми помогна. Наистина се чувствам малко по-добре. Благодаря ти.

— Ще ми се да беше подействало в по-голяма степен, но се опасявам, че това не е същинското решение на проблема ви, а просто временен живителен тласък. Една хубава почивка би свършила по-добра работа, докато не получите истинско лечение, както си му е редът.

Той кимна и дори успя да й хвърли бегла, окуражителна усмивка.

— Струва ми се, че вече мога да вървя. Хайде да тръгваме. Почивката ще трябва да почака.

Ричард се насили да продължи, въпреки че онова, което искаше най-много, бе да забави крачка и да спре да си отдъхне. Някъде дълбоко в себе си осъзнаваше, че ако се предаде и легне на земята, ще умре, така както уморени до смърт хора, сполетени от снежна буря, полягат, заспиват и никога повече не се събуждат.

Каза си, че ще разполага с цяла вечност да си почива, веднъж щом умре. Ако искаше да оживее, ако искаше другите да живеят, трябваше да положи усилия.

С изкачването на всеки нов хълм той копнееше да прозре през гъстата маса от зелени листа, през клоните на боровете и през тъмните сенки на безконечните стволове на дърветата и да види какво лежи отвъд. Надяваше се да се добере до удобна позиция, от която да успее да прецени колко път им остава, ала такава не изникваше в безкрайната мрачна негостоприемна гора.

Както си вървеше, вдигна поглед към едно дърво и му хрумна, че ако се покатери нависоко, може би ще успее да види по-далеч. Ала нямаше достатъчно сили за пилеене, камо ли време да се катери по дърветата. Вярваше, че знае накъде отиват и че се движат в правилната посока, затова просто си наложи да мести крак пред крак, докато най-накрая не стигнат там. Даже да погледнеше от някоя висока точка, нямаше да стигнат по-бързо.

С превалянето на деня той си даде сметка, че започва леко да просветлява. В първия момент си помисли, че облаците най-сетне се разпръскват, ала после, щом се изкачиха на поредния хълм, през процеп в плътните слоеве най-накрая видя ивица ярка светлина.

Затича се напред към тясна пролука сред дърветата и забулената в мъгла далечина го възнагради с първото мимолетно зърване на Предела. От дни очакваше с нетърпение да го достигне, и видял го неочаквано сега, остана поразен. Закова се на място и зяпна. Саманта застана до него и също се ококори.