Третото кралство

Шестдесет и седма глава

КОГАТО РИЧАРД ОТНОВО започна да усеща света около себе си, в него нямаше нищо друго освен парализираща болка, която го приковаваше на място и не му позволяваше да помръдне. Помнеше умопомрачителната, единствена по рода си болка от забиването на Агиел в точно тази точка в основата на черепа, ала споменът дори не се доближаваше до реалното чувство, когато му го причиниха отново.

Осъзна, че е паднал на четири крака и трепереше от шок след стореното от Вика. Крясъците му още отекваха в иначе замлъкналата пещера. Сълзите от всепоглъщащата болка се стичаха по кървавия под.

Когато ехото от вика му заглъхна, всички шун-тук нададоха нечовешки вой, който по някакъв необясним начин беше в съзвучие с непоносимото пищене в главата му. Сякаш самият въздух забуча и затрепери.

Усети познатото старо вледеняващо чувство на безпомощност и отчаяние, усещането, че е изминал много дълъг път, ала в самия му край не е открил нищо.

Въпреки всички наобиколили го хора в този момент за Ричард съществуваше само съкрушителната болка, от която се чувстваше така, сякаш е съвсем сам на света в свое собствено пустеещо кралство, в което единствен господар е страданието. За пореден път си спомни отколешния копнеж по смъртта и избавлението, които най-сетне щяха да прогонят болката.

Той се бореше с тези чувства на безутешност, бореше се с порива да се предаде, да се отдаде напълно на завладяващото желание да приеме смъртта. Имаше усещането, че този копнеж винаги се е таял там някъде, дълбоко в него, невидим, и е чакал да излезе на повърхността.

Смъртта щеше да донесе така желания покой, ала щеше да облекчи единствено неговите страдания. Затова се вкопчи в спасителната връзка с живота с убеждението, че иначе няма да помогне на никого другиго, нито да сложи край на хорските мъки.

От друга страна, смъртта му щеше да лиши получовеците от онова, към което се стремяха… кръвта на един жив човек с душа, която щеше да върне живота на друг, загинал толкова отдавна. Ричард си даде сметка, че се мъчи да си намери оправдание да се отдаде на смъртта. И все пак по някакъв начин смъртта му наистина би защитила всички останали, затова се запита дали пък не е редно да се отпусне в прегръдките й.

Наджа обаче предупреждаваше, че само той би могъл да сложи край на лудостта, чието начало бе поставил император Сулакан, при това само ако прекрати пророчеството. Ако се предадеше на смъртта, нямаше да има възможността да го стори и тогава в крайна сметка нямаше да има надежда за никого.

Той беше избраникът.

Той беше единственият, който можеше да прекрати неминуемия ужас, който се задаваше от ходещите мъртъвци и полухората, от границата между живота и смъртта, която сега беше разрушена, и смъртта беше пусната на свобода в света на живота.

В същото време той беше избран да съживи техния крал и да пусне тези чудовища да опустошат света.

Проумя, че той въплъщаваше и двете. Беше както животът, така и смъртта. Беше както спасител, така и разрушител.

Това също беше част от предупреждението, оставено му от Магда Сеарус.

Ричард гледаше как сълзи от болка се процеждат по пода на пещерата, покрит с кръвта на толкова много хора. Кръвта на Зед. Вероятно и тази на Ничи, Кара и войниците, които го бяха защитавали толкова много пъти. Тези хора бяха дошли да му помогнат. Ако се наложеше, те биха дали живота си за него. В миналото много като тях го бяха направили.

Заради всички тези хора, а и заради останалите, той не можеше да си позволи да прояви слабост. Ако не за себе си, то поне за тях той трябваше да бъде силен и да понесе каквото и да се канеха да му сторят, за да може, когато преживееше това мъчение, да намери начин да избави всички от онова, което щеше да сполети света на живите. Само от него зависеше сега да им се отплати, като защити техния живот.

Те бяха стомана срещу стоманата. Сега той трябваше да се превърне в магия срещу магията, макар да не можеше да се опре на дарбата си.

Щом дрънченето в главата му започна да утихва, Ричард дочу, че навсякъде около него шун-тук тихичко напяват на език, който той не познаваше. Обсебващият звук отекваше в просторната пещера и като че цялото място си тананикаше.

По някакъв извратен начин това му напомняше на древните молитви, отправяни към Господаря Рал. Вероятно представляваше нещо подобно, предположи той, песен в знак на преданост към отдавна починалия им крал.

Докато полухората приглушено напяваха, Ханис Арк правеше нещо по тялото на мъртвеца. Говореше на същия мъртъв език и извикваше бог знае какви заклинания. Няколко получовеци поднесоха напред купи с мазен на вид еликсир. От време на време Ханис Арк топваше татуирания си пръст в тях и рисуваше символи по трупа.

Ричард продължаваше да наблюдава, докато се съвземе, а междувременно Ханис Арк изписа нещо върху челото на мъртвеца. Мазните очертания на символа засияха с приглушен, жълтеникавооранжев цвят сякаш отвътре. Ханис Арк вдигна високо ръце и припряно даде знак на дебнещите орди, които в миг започнаха да шептят друга песен. Когато звукът се извиси, той отново се приведе над тялото.

В следващия момент Ричард видя най-удивителното нещо. Гледката беше същевременно ужасяваща и завладяваща и той не можеше да извърне поглед.

Татуировките на Ханис Арк бяха започнали да сияят.

Докато изричаше магическите думи на мъртвия език, линиите, очертаващи различните символи по тялото му, засияха в същия ярък жълто-оранжев цвят като светещия на челото на мъртвия крал знак. Първо една, после друга татуировка просветваше за миг, след което угасваше, а на нейно място отвътре засилваше друга в неспирна, непрестанно меняща се поредица.

Ханис Арк се обърна към наблюдаващите полухора, вдигна ръка и на висок глас извика поредица от думи, които Ричард не разбра.

Съгласуваните крясъци на свещени думи в отговор на командите на мъжа, застанал в центъра, зазвучаха из пещерата с тътен като от гръм.

Докато Ханис Арк работеше и полагаше символи със светещи линии по мъртвото тяло, а същевременно с това символите по неговата собствена плът засияваха един след друг, сякаш в отговор на знаците, които рисуваше, шун-тук започнаха да напяват друго песнопение, някакъв последователен ритъм, който се повтаряше отново и отново. Всеки един такт сякаш възпламеняваше различен символ. Монотонното пеене не спираше, а звукът постепенно се наслагваше и дори Ричард усети, че се е увлякъл от неговата мощ и извратената му величественост.

Символите по цялото тяло на Ханис Арк засияваха в съзвучие с песните, първо един, после друг, проблясваха методично, после замираха, а на тяхно място изникваше още един в бърза последователност, сякаш различните символи означаваха различни неща, които отговарят на съответните изпети слова.

Ричард никога не си бе представял, че е възможно да съществува толкова сложно заклинание, нито дори такова, което да включва толкова много други хора.

Накрая татуираният мъж се обърна към Морещицата с непреклонен поглед, който тя явно очакваше.

— Стани — нареди Вика иззад Ричард.

Гласът й, повече от всичко друго, му се стори нереален, по-скоро като спомен от най-мрачните моменти в живота му. Ричард не помръдна. Не беше сигурен, че е способен да го направи.

Тя се наведе и изръмжа в ухото му.

— Казах да станеш.

Той успя само да кимне немощно, докато се мъчеше да се изправи на крака. Усети как ръката й го подхваща под рамото и му помага да се надигне и изправи.

С нейна помощ той извървя останалото разстояние до положения на каменната маса труп.

Ханис Арк се обърна, а черното му наметало изплющя. Приличаше на страховито привидение от друг свят. Червените му очи се приковаха в Ричард със стихийна напрегнатост.

Вика притисна Агиела си в задната част на главата на Ричард и го обездвижи на място. Зрението му се замъгли и изопачи. Отвори уста да извика, ала не успя да произведе нито звук.

Вика издърпа ръката му напред. Ханис Арк го сграбчи за китката и я придърпа по-близо над съсухрения труп. Ричард беше безпомощен и не можеше да направи нищо, за да се противопостави. Наблюдаваше сцената сякаш от някакъв друг свят.

Ханис Арк извади каменен нож, чието острие беше по-черно и от най-черните дебри на отвъдното.

После направи разрез през ръката на Ричард.

Той дори не усети порязването. Болката от Агиела заглушаваше всичко останало.

Във всеки случай всичко физическо.

Не заглушаваше внезапната, разкъсваща го отвътре агония. Имаше чувството, че ножът е ранил самата смърт вътре в него, а заедно с нея с кръвта му изтичат животът и душата му.

Кръвта от дълбоката рана на ръката му струеше върху тялото на краля. Цели ручеи се стичаха по вдлъбнатините между ребрата му.

Ханис Арк дръпна ръката му още по-напред и я задържа над повехналата уста на краля.

Когато се задоволи с количеството кръв, полято върху трупа, Ханис Арк изблъска Ричард настрани да не му се пречка. Ричард гледаше как кръвта му попива в одеждите и съсухрената плът на мъртвия мъж. Яркочервени ручейчета се стичаха по заоблените ръбове на олтара и се смесваха с вече потъмнялата кръв по целия под.

След като Ханис Арк го отблъсна, Вика дръпна Ричард настрани. Той беше твърде слаб, за да се противопостави. Нямаше смисъл дори да се опитва. Щяха да направят каквото бяха намислили и в този момент Ричард нямаше какво да стори.

Той се свлече на колене, прекалено изтощен да остане изправен. Вниманието на Ханис Арк, както и това на всички полухора, беше насочено към положеното върху каменната маса тяло. Беше твърде вглъбен в заниманията си, за да се интересува от Ричард.

Вика се приведе над него и приближи уста до ухото му.

— Притиснете раната с другата си ръка.

Ричард чуваше, че тя говори, ала не успяваше напълно да вникне в думите й. Нестихващата болка, която му беше причинил Агиелът, макар и отдавна оттеглен, все още разбъркваше мислите му.

Тя сграбчи лявата му длан и я положи върху кървящата зейнала рана на дясната му ръка.

— Натискайте — каза тя тихо и заговорнически. — Натискайте мястото силно с ръката си.

Ричард кимна.

— Благодаря…

Не беше съвсем сигурен защо й благодари. Просто му се стори редно.

Ричард забеляза, че цялото тяло на краля засиява, сякаш символите бяха възпламенили нещо вътре в него и сега някакъв призрак изникваше от безжизнената черупка на тялото му.