Третото кралство

Четиридесет и трета глава

— ВСИЧКО Е НАРЕД, САМАНТА — тихо я успокояваше той, докато галеше буйната й сплъстена черна коса, притиснал нежно главата й до гърдите си. — Всичко е наред. В безопасност сме.

Тя хлипаше неутешимо.

А той продължаваше нежно да я приласкава, да й шепне, че всичко е наред, че всичко е приключило, че вече е в безопасност.

— Толкова съжалявам — изхлипа тя.

Ричард вдигна вежди.

— Съжаляваш ли? Че защо?

— Защото едва не убих и двама ни.

— Какви ги приказваш?

Тя вдигна към него плувналите си в сълзи големи тъмни очи.

— Взехте ме с вас, понеже казах, че ще мога да помогна. Убедих ви, че съм ви нужна, че е важно да ме вземете, защото притежавам дарбата.

А после, като имахте най-голяма нужда от мен, когато всичко беше заложено на карта, вие ми казахте какво да направя. Даже ми обяснихте как да накарам дърветата да избухнат. Доведохте ме да ви помагам, а като ми казахте какво да направя и как, аз ви разочаровах.

Като нищо можеше да ви убият поне стотина пъти, докато се бихте с онези чудовища. А аз нищо не направих, за да помогна.

Вие сте избраникът. Разбрах го още в началото, а се провалих и не сторих онова, което бях обещала и което вие поискахте от мен. Едва не загинахте. Вие сте човекът, предопределен да спаси всички ни. Моя щеше да е вината, ако беше настъпил краят на света на живите. И всичко това, защото ми казахте какво да сторя, обяснихте ми го, а аз нищо не направих.

Ричард успокоително поклати глава.

— Саманта, това не е вярно. Ти стори всичко по силите си.

— Не, не беше така.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се поколеба, докато търсеше подходящите думи.

— Беше ме страх. Боях се да направя каквото ми казахте. Страхувах се да не объркам нещо, да не го направя погрешно или недостатъчно добре, да не ви разочаровам, вас и всички останали. Затова и не можах да го направя. Опитах се, ала се боях да не се проваля.

Ричард й се усмихна и я помилва по косата.

— Ти не се провали, Саманта. — Той махна с ръка и посочи заобикалящата ги гледка. — Ти сложи край на заплахата.

Момичето избърса очи и най-сетне се огледа наоколо, този път наистина внимателно. В мига, в който цялостното измерение на видяното проникна в съзнанието й за пръв път, тя примигна изумено.

— Аз ли сторих всичко това?

— Е, определено не бях аз — каза той.

— Беше точно както казахте — прошепна тя като че на себе си. — Щяхме да се спасим, ако бях направила както казахте.

— Ала нали каза, че си опитала, но не си успяла — обърка се Ричард. Наистина се беше опитала… Той беше свидетел… Ала не й се удаде. — Как така накрая се получи?

Саманта се загледа нанякъде за известно време, вероятно вътре в себе си, тъй като сякаш търсеше правилните думи, за да обясни по-добре.

— Като бях там, в дупката — заговори накрая, — докато треперех от ужас и страх, че ще умра, че тези полумъртви дяволски изчадия ще ме извлекат навън, ще ме разкъсат със зъби и ще ме изядат жива, изведнъж се сетих за майка ми.

— Майка ти ли? Какво имаш предвид?

— Тя е видяла същото да се случва на баща ми. Това са му сторили. Гледала е как тези чудовища разкъсват със зъби като глутница подивели животни човека, когото е обичала, човека, когото обичах и аз, и как изгълтват месата и кръвта му. Най-после разбрах колко уплашена и ужасена трябва да се е чувствала.

А след това са я отвлекли. Убили са любимия й и са я отвлекли. Представете си какво ли си е мислела! Какъв ли потрес, отчаяние и страх е изпитвала!

Ако наистина е още жива, то вие сте единствената й надежда за спасение. Аз съм нейна дъщеря, човекът, който я обича повече от всичко на света и който настояваше да ви придружи, уж за да ви помогне да я избавите от тези диваци. Вие сте единствената надежда на майка ми, нейният последен шанс, а ето че аз се бях скрила в дупка и треперех от глава до пети.

— Не бива да се срамуваш, задето си се уплашила — понечи да я утеши Ричард. — И аз се страхувах.

Тя вдигна поглед.

— Наистина ли?

— Разбира се. Кой не би се страхувал в подобна ситуация? Това е съвсем нормална реакция за всеки, който носи душа. Ала аз се боях и защото си мислех, че тъкмо аз не съм оправдал надеждите ти и съм изменил на всички, които разчитат на мен.

Тя опря върховете на малките си пръстчета в гърдите му.

— Ала вие ме взехте с вас да ви помагам. Дадохте ми шанс. А после, като ни нападнаха, вие се сетихте как да ни измъкнете от невъзможната ситуация и ми казахте какво да направя. Знаехте какво е нужно, защото вие сте избраникът. Даже ми обяснихте как става. Аз съм тази, която се провали.

Ричард огледа опустошението.

— Изобщо не смятам, че си се провалила, Саманта. В крайна сметка ти не се отказа. Напротив, удвои усилията си и сполучи. Защити ме. Сложи край на заплахата. Само това има значение.

Тя се усмихна ако не гордо, то поне с известно облекчение, и също се огледа.

— Когато ми казахте за това, не знаех, че ще нанесе толкова големи щети. Не съм си и представяла, че е възможно.

Ричард обиколи с поглед пометената шир и лицето му доби по-сериозно изражение.

— Ако трябва да бъда честен, досега не съм виждал друга чародейка да причинява чак такива поразии. Ала ти стори онова, което беше необходимо. Мисля си, че ако беше вложила дори частица по-малко усилие, енергията нямаше да е достатъчна да ни избави.

Тя проследи погледа му към изравнената със земята гора.

— Никога не съм си представяла, че съм способна да предизвикам подобно нещо. Не знаех, че дарбата има такава разрушителна сила.

— Разрухата в името на доброто е нещо прекрасно.

Тази толкова чудата представа я накара да се усмихне.

— Е — попита я той накрая, — при положение че се опита, ала не успя да го направиш, какво се случи? Как така изведнъж стана?

— Ядосах се — почти безгласно каза тя, като че ли се срамуваше.

— Ядоса се?

Тя кимна.

— Седях свита в дупката и си мислех как скоро ще умра, а после, както ви казах, се сетих за майка и за случилото се с нея. Това ме разгневи, ядосах си се, задето бях разочаровала себе си, нея, вас, както и всички останали. Ама така се ядосах!

Но макар да ме беше яд на мен самата, много повече бях бясна на полухората; бях бясна, че с лекота нараняват такива добри хора като баща ми, като толкова много други, като вас. Бях бясна заради онова, което правят, и заради онова, което се канят да причинят на всички. Нашите души са си наши. Какво им дава право да ги присвояват?

— Не вярвам наистина да могат да ни откраднат душите, Саманта. И Наджа смята така.

— Да, но ги искат. Възнамеряват да ги вземат. Опитват се. Няма голямо значение, че не могат, ако сме мъртви. Те убиват невинни хора с желанието да отнемат душите им и само това е важното. Какво ги кара да си мислят, че имат правото да отнемат нечия душа, нечий живот?

Ричард само поклати глава.

— Бях толкова ядосана — продължи тя, — че просто ми прекипя. Повече от всичко останало исках да ги затрия от лицето на света на живота. И така, вече ужасно разгневена, се помъчих да измисля как да ги накажа за онова, което вършат, и се хванах за съвета ви какво да направя с дърветата.

Оставих гнева да се насъбере и да се насочи срещу онези, които причиняваха толкова много страдание и смърт. Щом го сторих, си дадох сметка, че започвам да усещам дърветата навсякъде около нас.

— Да усещаш дърветата ли? — попита Ричард.

— Да, точно така. Пресягах се мислено към тях и чувствах къде се намират, а след това съсредоточих целия този кипнал в мен гняв и вложих много силна топлина в определена точка в онези дървета, които усещах, точно както вие ми казахте да направя. Сигурно първия път не съм се справила, понеже бях много уплашена. Не можех, докато наистина не се ядосах.

Ричард се вгледа в големите й очи за миг.

— Така действа и моята дарба… посредством гнева.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Понякога ми се иска да владеех дарбата си по-добре, за да можех да я насочвам по посока на належащия проблем, да я контролирам съзнателно, ала, опасявам се, като магьосник воин моята дарба действа различно от тази на останалите. Призовава я или гняв, или неотложна нужда; те й вдъхват сила. Твоята явно работи и по двата начина… посредством умисъл, но и чрез гнева.

Саманта отново се огледа.

— Дори да е така, никога не съм си представяла, че съм способна на нещо такова. Не съм си представяла, че мога да извикам толкова голяма сила, да причиня такава разруха. Някак е, знам ли… плашещо.

— Предполагам, че си вложила толкова сила, колкото е изисквала задачата ти, а тя беше справедлива. Лесно е да повдигнеш нещо леко. Ала за по-тежките неща трябват повече мускули.

Сигурно в този случай всяко по-малко усилие от твоя страна не би свършило работа и злото щеше да победи. Умът ти е направлявал дарбата ти така, че тя да стори необходимото, точно както би напрегнала повече мускули да вдигнеш нещо тежко. Не се изисква мисъл, умът и тялото ти просто се нагаждат към тежестта на задачата.

Предполагам, че в случая тъкмо това се е случило, когато си прибягнала до дарбата си. — Ричард се взря в открилото се пространство. — И тъкмо това беше необходимо.

При все това мащабът на опустошението беше поразителен и той разбираше страховете, породили се у нея при вида на стореното. Беше ставал свидетел на немалко извършени от родени с дарбата неща, ала не помнеше досега да е виждал подобно нещо.

Спомни си, че беше забелязал у Естер да се прокрадва сянка на страх за Саманта. Самото момиче дори беше споменало, че хората се бояли от нея и роднините й, задето притежавали дарбата. Това несъмнено важеше в някаква степен за родените с дарбата навсякъде. Повечето хора, които не владееха магията, се плашеха от тези, които я владеят. Страхуваха се от неизвестното, бояха се какво могат да сторят хората с дарбата.

Ричард си припомни първата си среща с Калан и колко изненадан бе, когато осъзна колко се страхуват хората от нея. Беше виждал някои от тях, сред които дори кралици, да треперят в нейно присъствие. В много отношения за обикновените хора Изповедникът беше далеч по-плашещ от човек, който просто притежава дарбата.

Роденият с дарбата може да отнеме живота ти. Изповедникът може да завладее ума ти.

Помисли си, че в известен смисъл Изповедникът може да отнеме душата ти.

По много сходен начин обикновените хора се плашеха от пророците. Страх ги беше, че Пророкът може да види бъдещето им. Бояха се от тайното познание за предстоящи събития, с което може би разполагат. Ето защо, макар да се страхуваха, същевременно с това копнееха да узнаят какви бъднини им вещае пророчеството.

Малко преди да дойде в Печалните територии, за да избави Калан от лапите на Джит, Ричард бе имал големи разправии в двореца, тъй като гостуващи управници, пристигнали за сватбата на Кара и Бенджамин, искаха да разберат повече за пророчествата. Смятаха, че Ричард укрива предсказания от тях и не иска да им ги довери. Поради тази причина част от въпросните управници се бяха отлъчили от него и Д‘Харанската империя и бяха поверили участта на земите и народите си в ръцете на Ханис Арк, владетеля на провинция Фаджин, единствено заради обещаното им управление, напътствано от пророчеството.

Макар Ханис Арк да господстваше над Печалните територии, които бяха част от провинция Фаджин, Ричард беше владетел на Д‘Харанската империя, а тя включваше провинция Фаджин. Ханис Арк и последователите му, изглежда, искаха да се отлъчат от съюза и вместо това да следват знаменията на пророчеството.

Той хвърли поглед към Саманта, осветена от вече разкрилото се облачно небе. Започваше да я вижда в нова светлина.

Беше я приемал за неопитна чародейка, която тепърва поема в търсене на своя път. Гледайки опустошението наоколо, се зачуди дали не е нещо повече от това.

Замисли се за ролята на Стройза и родените с дарбата там. Запита се дали Наджа Мун и хората от онези времена не са ги оставили с по-висша цел от тази просто да пазят и да следят за рухването на Предела. Зачуди се дали нямат по-възвишено предназначение от това да предупредят останалите, както си бе помислил първоначално.

Докато оглеждаше колосалното опустошение, причинено от това дребничко, крехко на вид момиче, взе да се пита дали онези хора от древните времена, притежаващи такива тайнствени способности, не са завещали повече на родените с дарбата в Стройза, отколкото пишеше по стените на селото им на езика на Сътворението.

Зачуди се дали не са им дали способности да се бият. Наджа казваше, че не разполагали със средства да отблъснат заплахата, така че не биха могли да завещаят подобни сили на притежаващите дарбата в Стройза, ала може би бяха успели да им дадат способности да се борят.

Саманта несъмнено беше показала по-голяма решимост и сила, отколкото той беше очаквал.

Запита се дали не е била предопределена за нещо повече от обикновен пазител.

Запита се дали тя всъщност не е оръжие, завещано от древните.

В този ден тя определено се беше доказала като такова.