Машина за знамения

Осемдесет и шеста глава

— АКО ОЖИВЕЕ — изсъска Кара, — ще го убия!

Ничи се усмихна, но мисълта, че Ричард може да умре, я прониза с поредния болезнен пристъп на паника. Самата мисъл за това я хвърляше в ужас. Отпусна длан върху гърдите му, докато войниците, до един със сериозни лица, внимателно полагаха безчувственото му тяло до Калан в каруцата.

През одеялата, с които бяха опаковали Ричард и Калан, беше избила кръв. Но Ничи усещаше ударите на сърцето му, усещаше дъха на живота в дробовете му. Калан, за щастие, също беше жива. Засега и двамата бяха живи и това бе най-важното.

— Ще оживее — обяви Ничи. — И двамата ще прескочат трапа, мен ако питаш.

Ако се съди по помещението, където ги намериха, навярно беше изненадващо, че са живи, камо ли че са цели. Беше страховито да ги измъкнат от затвора им от бодливи клони и бръшлян, в който бяха впримчени.

— Какво е това? — попита намръщен Зед.

Ничи се отърси от мислите си и му подаде миниатюрния предмет. Изглеждаше като тапа от текстил.

— Не знам. Къде го намери?

— В ухото му. — Зед звучеше озадачен. Посочи с пръст. — Виж, и в другото му ухо има същото. — Извади го и й го подаде.

Ничи се наведе над каруцата и провери Калан. И тя имаше. Ничи извади малките запушалки от двете уши на Калан и ги огледа.

Усмихна се и стисна тапите в дланта си.

— Нищо чудно, че са живи.

— Какво имаш предвид? — не разбра Зед.

— Какво знаеш за Бръшлянените деви сплетници?

— Мисля, че съм чувал за тях като дете — сви рамене Зед, — но не знам много. Защо?

Кара имаше вид, като че й идеше да убие някого, без да държи особено на конкретен човек.

— Аз самата бих искала да попитам същото.

Ничи посочи обратно към хълма при гъстото мочурище, където бяха намерили комплекса, за който им каза онова момче, Хенрик. Ако не беше малкият, може би никога нямаше да намерят мястото навреме, за да ги спасят. Той ги беше завел точно там, където бяха затворени Ричард и Калан.

Зед бе използвал магьоснически огън, за да унищожи целия комплекс с все съдържанието му, включително неразличимите, кървави останки на Бръшлянената дева. От леговището й не бе останала нито клечка.

— Казано е, че звукът, издаден от Бръшлянена дева сплетница, ако й бъде позволено да си отвори устата докрай, е гласът на самия Пазител и ще запрати всеки, който го произведе, както и всеки, който го чуе, в подземния свят. Необезпокояваният писък на една Бръшлянена дева е смърт дори за самата нея, затова на съвсем млада възраст устните на тези същества биват зашивани от майките им — още преди да са съумели да оформят глас.

— И бащата просто оставя майката да зашие устата на детето? — попита Кара.

Ничи вдигна глава.

— Бръшлянените деви сплетници, подобно на някои паяци, покоряват мъжкия, съвкупяват се с него и после изпиват кръвта му.

— Чудно — изсъска едва чуто Кара.

— Откъде знаеш това? — попита Зед.

Ничи повдигна вежда към магьосника.

— Някога бях Сестра на мрака, не помниш ли? Сестрите на мрака служат на Пазителя на подземния свят. Ние знаем доста за света на мъртвите и за съществата, отдадени на него.

Зед се почеса по брадата и смени темата.

— Е, значи според теб Ричард и Калан са живи, защото са пъхнали в ушите си тези тапи?

Ничи се надвеси над ниската талига и докосна с два пръста челото на Калан.

— Ето, увери се сам.

Зед на свой ред долепи два пръста на челото й.

— Какво усещаш? — попита го Ничи, като го гледаше в очите.

— Не знам — намръщи се Зед. — Нещо като… тъмнина. — Внезапно я погледна. — Същото усетих и последния път, когато се опитах да я излекувам.

Ничи кимна. Радваше се, че магьосникът го разпозна. Така работата им щеше да се улесни.

— Това е докосването на смъртта, което носи Бръшлянената дева.

Кара изведнъж се притесни.

— Имаш предвид, че и у двамата има смърт? Че ще умрат?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Ничи. — И двамата са били докоснати не само от окултните ритуали на Бръшлянената дева, ами и от нейния вик, в който трепти самата смърт.

— Но ти можеш да ги излекуваш — прекъсна я Кара.

Не беше въпрос, но Ничи избра да го интерпретира като такъв.

— След като Бръшлянената дева е мъртва и няма връзка с тях, съм почти сигурна, че бих могла. — Пое си дълбоко дъх. — Ричард сигурно е прерязал каишите, които държат устата на Бръшлянената дева затворена. За щастие е проявил достатъчно предвидливост, че преди това да запуши ушите на Калан. Не че напълно е препречил пътя на смъртта към нея, но поне донякъде е смекчил нещата.

— Значи са били докоснати от Бръшлянената дева — заключи Зед. — И това е, което усещам у нея?

Ничи накрая кимна.

— Боя се, че да.

— Но би могла да ги излекуваш. — Сега Зед звучеше като Кара.

— Да, струва ми се. Нали бях Сестра на мрака. Разбирам от тези неща. Но не мога да го направя тук. Трябва да отидем в защитено поле.

— Градината на живота — веднага каза Кара. — Там е защитено поле.

Ничи се усмихна на Кара и направи знак на Бенджамин. Каруцата тръгна.

— Затова бързам да ги закараме там възможно най-скоро. Двамата със Зед можем да поддържаме живота у тях известно време, но трябва да ги отведем в Градината на живота, за да ги излекуваме напълно и да махнем от тях докосването на смъртта.

Направи знак на Хенрик, който седеше на капрата до войника, който караше каруцата.

— Той също е бил докоснат от силата на Бръшлянената дева и ще му е нужна помощ, но при него не е толкова сериозно. Той не е чул мъртвешкия зов.

Конниците от кавалерията се разположиха в защитен обръч около каруцата, докато се придвижваха в сумрака под високите дървета. Стоманеносивите облаци бяха виснали тъй ниско, че се прокрадваха между короните на дърветата, сякаш изпращаха натрапниците от Печалните територии.

Колкото и да обмисляше нещата, Кара все не беше доволна.

— Защо не можеш да ги излекуваш веднага? — попита тя. — Защо трябва да чакаме, докато се върнем в Градината на живота?

— Докоснати са от смъртта. Трябва ни защитено поле, докато извършвам нужните процедури. Трябва да ги излекуваме, но за да стане това, е нужно да премахнем белега от докосването на смъртта, оставен вътре в тях. Ако се опитаме да го направим тук, този белег ще призове Пазителя на мъртвите при тях и те ще умрат. Затова трябва да изчакаме, докато се озовем в защитено поле — в Градината на живота.

— О, сигурно си права — съгласи се Кара.

— Машината за знамения също се намира в защитено поле — напомни й Зед.

— Да имаш по-добра идея? — попита Ничи.

— Май не — избоботи недоволно.

— Тази машина ни спаси живота — обясни Ничи. — Спомнете си последното, което тя каза на Ричард. „Единственият ти шанс е да пуснеш истината на свобода.“ Машината каза на Ричард как да унищожи Бръшлянената дева. Изобщо не бих се сетила. Добре, че Ричард се е сетил.

— Мислиш ли? — повдигна рунтавите си вежди Зед.

Ничи се усмихна към двете безчувствени тела в каруцата.

— А ти как мислиш, защо е запушил ушите на двамата?

— Момчето се е досетило — усмихна се бавно магьосникът, но веднага след това пак се намръщи. — Как мислиш, защо машината му е казала това… защо му спаси живота?

— Нима не е очевидно? — попита Ничи.

— Очевидно ли?

Докато вървяха от двете страни на каруцата, Ничи изгледа косо магьосника.

— Машината се нуждае от него.

— Нуждае се, казваш — повтори недоволен Зед.

— За да изпълни предназначението си — обясни Ничи.

— Спомням си — избоботи той. — Каквото и да е това предназначение — додаде накрая едва чуто.

Ничи отпусна ръка върху гърдите на Ричард, докато вървяха редом с каруцата, за да го изпълни с успокояващото въздействие на струя адитивна магия, с чиято помощ да му покаже, че не е сам с шепота на смъртта вътре в себе си. От другата страна на каруцата Зед направи същото с Калан.

Ничи усети как Ричард си поема дълбоко дъх. Бе доловил присъствието й. Дори да не можеше да отвърне, дълбоко в себе си той знаеше, че тя е там.

Ничи дръзна да си позволи да се освободи от паниката си. Най-сстне и двамата бяха в безопасност. Какво ужасяващо пътуване. Като знаеше накъде е тръгнал Ричард, Ничи не очакваше да го види някога пак. Поне сега бяха в добри ръце и стигнат ли в Двореца, Зед и Натан ще могат да се погрижат подобаващо за тях.

Ничи изпита такова облекчение, че не й достигаха думи да го изрази. В същото време изпитваше и гняв към Ричард, задето бе тръгнал по следите на Бръшлянената дева сплетница. Беше го предупредила. Беше му казала колко опасни са тези същества. Но той не я чу.

Вероятно е нямал избор, рече си Ничи. Трябвало е да спаси Калан. Кой друг, ако не Ричард би влязъл в бърлогата на Бръшлянена дева, за да спаси любимата си.

Кой друг, ако не Ричард.

— Сладки са, както си лежат така — обади се Кара, като не откъсваше очи от каруцата.

Лицето на Морещицата изведнъж пламна.

— Няма да им казвате, че съм го казала. — И това не беше въпрос.

Ничи се усмихна. За пръв път от много дни насам се усмихваше истински.

— Нито думичка.

— Добре — измърмори Кара. Погледна първата редица от войници. — Генерале, би ли задал малко по-бързо темпо. Трябва да ги върнем в Двореца!

Бенджамин погледна през рамо с усмивка и поздрави жена си с юмрук в сърцето. После пришпори коня си да ускори ход.