Машина за знамения

Двадесет и шеста глава

ВИСОКО В СЪРЦЕТО НА НАРОДНИЯ ДВОРЕЦ, Ричард и Калан, придружавани от отряд гвардейци, се отправиха сред лабиринт от кръстосващи се коридори, които оформяха рамената на централната фигура от заклинанието, опасващо комплекса на Двореца. Тези рамена, следващи извивките на сложна формула, даваха допълнителна сила на Градината на живота.

Стъпките на войниците отекваха от излъсканите гранитни подове и огласяха огромните пространства между черните гранитни колони, разположени по дължина на широките галерии. Между всеки две колони имаше по една лъсната до блясък плоча, чиито разноцветни прозирни жилки я превръщаха в истинско произведение на изкуството.

Въпреки придружаващата Ричард и Калан процесия из коридорите бяха позиционирани още войници. Тази част на Двореца винаги бе строго охранявана и с ограничен достъп.

Ричард спря пред величествения портал и плъзна поглед по издяланите в дървената плоскост плавни хълмове и гори. Изящните картини върху вратите бяха запечатани със злато.

Градината на живота бе създадена като специално поле, задържащо в себе си евентуална опасна магия, която можеше да стане наложително да бъде освободена. Освен това то защитаваше хората, владеещи тази магия, от нечестива намеса. Зад обкованите със злато порти бе освобождавана магическа енергия, родена от способностите на наистина опасни хора. Великолепните врати, подобно на много други предмети в Двореца, служеха, за да напомнят — при боравенето с такава потенциално опасна материя — за красотата и значимостта на самия живот.

Също така Градината играеше ключова роля в някои от най-важните събития в живота на Ричард. При първото си посещение тук той се бе намирал в най-тежкия си период. Но на същото място бе постигнал и най-величавите си победи.

По нежното докосване на ръката на Калан разбра, че тя се е досетила какви мисли му се въртят в главата.

Накрая отвори едно от крилата на масивната врата. Гвардейците заеха позиции нагоре и надолу по коридора, докато Ричард и Калан влязоха сами в Градината на живота.

Озовали се вътре, те бяха облъхнати от замайващия аромат на цветя, чието великолепие се изливаше от двете страни на алеята, водеща към центъра на залата. Отвъд цветята група фиданки оформяха горичка край покрит с бръшлян каменен зид. Зад него започваше централната част на огромното помещение — поляна, оформена в идеален кръг. Обръчът от трева беше прекъснат от ниска оградка от бял камък, върху която имаше гранитна плоча, въздигната на два ниски резбовани постамента.

Високо горе таванът с прозорци от оловно стъкло пропускаше дневна светлина. Нощем през тези прозорци се виждаха звездите и гледката винаги бе карала Ричард да се чувства малък и самотен.

Тази нощ през стъкления покрив не се виждаше нищо. Прозорците бяха покрити с дебела пелена от сняг. Щом проблесна светкавицата, той забеляза, че наслоеният от вятъра сняг е отънял до тънко одеяло, през което светлина все пак проникваше, но на други места, откъм подветрената страна, пряспата бе тъй дебела, че дори светлината от мълнията не успяваше да пробие солидната завивка. В залата отекна продължителен гръм, от който земята под краката им потрепери.

След като запали няколко от факлите, забити около зелената трева, Ричард седна при Калан на ниската ограда в края на горичката. Двамата се загледаха в пейзажа, все едно се намираха на планинска ливада.

Щом ръката му намери нейната, Калан трепна.

— Какво има?

Тя повдигна дланта си и я огледа за кратко.

— Малко е болезнено, няма нищо.

Той забеляза, че драскотините по опакото на дланта й са подпухнали и искряха в гневно червено. Драскотините по собствената му ръка също бяха червени, но не изглеждаха толкова зле като при Калан.

Той пое пръстите й и обърна дланта й, за да я огледа по-подробно на светлината на факлите.

— Изглежда по-зле.

Тя дръпна ръката си.

— Скоро ще е по-добре.

Потърка ръце, за да се стопли, и смени темата.

— Не усещам някой да ни наблюдава. Ти?

Известно време Ричард остана заслушан в съскането на факлите, погледът му обиколи просторната зала.

— И аз не усещам.

Той забеляза, че толкова й се спи, че едва си държи очите отворени. Напрежението от това да са под нечие наблюдение не само ги беше държало будни, но и беше накъсало на неспокойни откъслеци малкото сън, който успяваха да си откраднат. Той я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. Калан се сгуши в него и отпусна глава на рамото му.

Ричард си каза, че трябва да проснат завивките си и да поспят. Беше му приятно да е сред дървета. Напомняше му за времето, когато спеше почти изцяло под звездите. Напомняше му за Еленовата гора, където за пръв път срещна Калан.

— Обратно в гората — отрони тя със замечтан глас.

Ричард се усмихна.

— Да, обратно в гората.

— Поне малко удоволствие.

И за него беше така. Навън бурята продължаваше да вилнее, но под снежния покров всичко беше спокойно. От мястото си Ричард различи струйки вода, които се прокрадваха през стъклото, и разбра, че скоро снежната виелица ще обърне на градушка или дори на дъжд. Обърнеше ли на дъжд, това обикновено означаваше край на пролетната буря. Но не беше изключено и да е апогеят на бурята — време на унищожителни ветрове и мълнии.

— Мислиш ли, че сме в безопасност? — попита Калан.

Той се огледа пак и видя, че погледът й е фиксиран върху покрива. На места преспите бяха огромни, дъждът сплъстяваше снега и го превръщаше в огромен товар.

— Не знам. Нямам представа каква тежест е предвиден да издържи.

— И аз това си помислих… — прошепна тя сякаш на себе си. — Дали някога досега е поддавал. Може да се окаже доста опасно, ако се пропука, а отдолу има хора.

Ако покривът се срине.

Оловното стъкло бе покривът на тази зала.

Ако небето се срине.

В тази зала стъкленият покрив бе небето.

Ричард стана. Изведнъж разбра двете пророчества. На практика казваха едно и също.

— Мисля, че трябва да се махаме от тук.

— Май си прав. Няма да е много приятно, ако цялото това стъкло се стовари отгоре ни.

В този момент удари мълния, залата бе окъпана в ярка светлина, чу се оглушителен гръм. Докато Ричард закриваше лицето на Калан и я извръщаше от ослепителната светлина, забеляза как мълнията насича на зигзаг тежката метална конструкция, която държеше стъклото над центъра на помещението.

Чу се дрънчене на стъкло, навсякъде се разхвърчаха отломки. Едно парче уцели Калан по рамото, друго се заби в бедрото на Ричард.

Веднъж пропукал се от мълнията, ударила металната решетка, стъкленият покрив, притиснат от огромния си товар от сняг, не издържа и полетя надолу. Светкавицата се стрелна директно към пода на залата.

Щом невероятната тежест, понесла се шеметно надолу, се удари в пода със сила, от която цялото помещение се разтресе, през отвора в тавана се стрелна втора мълния и тутакси стигна до пода.

Натискът на цялата тази маса от мокър сняг и мощната светкавица изпратиха през стаята ударна вълна, която изгаси всички факли.

Във внезапно настъпилата тъмнина Ричард чу оглушително пращене от пропукването на камък.