Машина за знамения

Осемдесета глава

KAЛAH ПРЕВЪРТЯ ДУМИТЕ В ГЛАВАТА СИ, без да е сигурна, че е чула добре.

Скоро ще бъде сред ходещите мъртъвци.

С това фигурата изчезна като дим през стените. Докато Калан я гледаше как се отдалечава, за пръв път забеляза, че в стените има втъкани и други хора, точно както бе намерила и Хенрик. Някои бяха близо до повърхността на стената, но други потъваха толкова надълбоко, че едва се виждаха. Всички бяха голи. Голяма част очевидно бяха мъртви.

Дребната жена с кожените ремъци през устата се обърна и хвърли шепа песъчлива субстанция в плитката купа, където се топяха малки пръчици. Издигна се спираловидна светлина. Стаята се изпълни с още фигури, разкривени и гротескни, едва видими.

Усещането беше като да е сред сборище на духове, само дето тези не приличаха на призраци на хора. Бяха едри, човекоподобни същества със скелет. Дългите им ръце и крака имаха огромни възлести стави. Плътта им, изопната на крехките крайници, сякаш нямаха мускули, блестеше, опръскана на петна в слизеста плесен. Демоничните им глави пазеха само далечна прилика с хора. Щом я видяха, започнаха да ръмжат, устните им се дръпнаха встрани да разкрият огромни уста със заострени като игли зъби.

Жената със зашитите устни простря мръсната си черна ръка и сграбчи Калан за китката.

През тялото на Калан тутакси се стрелна парализираща болка. Но не беше просто болка. Освен пристъпа докосването й донесе усещане за ужасна, потресаваща безнадеждност.

Беше като да си докоснат от смъртта.

Всички сияещи същества в закачулени наметала се скупчиха около нея и Калан най-сетне успя да види страховитите им лица. Все едно гледаше разлагащи се трупове. Възлестите им длани драпаха да докопат дрехите й и Калан знаеше, че трябва да направи нещо, при това бързо. Не можеше да допусне да осъществят намеренията си.

Жената със зашитите устни я докосваше.

Това бе всичко, от което се нуждаеше Калан. Повече, отколкото се нуждаеше.

Светът сякаш спря да се върти. Времето принадлежеше на Калан. Изтощение, страх, болка, гадене, окаяност, безнадеждност — всичко това бе забравено.

Милост не съществуваше.

Мигът й принадлежеше.

В това лишено от време място вътре в нея, в ядрото на съществуването й, обитавано от неродената й изповедническа сила, Калан освободи юздите на своите способности.

Във въздуха изтрещя гръмотевица без гръм.

Силата на съприкосновението разтърси цялата сграда.

От всички страни закрещяха вплетени в стените хора, замятаха се бясно, започнаха да се тресат неистово, доколкото им позволяваше затворът на трънените стени. Въздухът се преизпълни с вой.

Щом всичко утихна, жената със зашитата уста само се усмихна.

Силата на Калан не й бе въздействала.

Силата на Калан въздействаше на всеки. Е, поне на всяко човешко същество. Нямаше власт над някои магически създания, над твари със специална магия или други особености.

Думите на Ничи, че нямат защита срещу Бръшлянената дева сплетница, прокънтяха в мислите на Калан. Пред нея би могла да стои единствено Бръшлянена дева сплетница.

Възлести пръсти пропълзяха към дрехите й.

Калан нямаше как да противостои, с какво да се бори. Беше болна и слаба, а отгоре на всичко току-що бе изразходвала последните искрици останала й сила, благодарение на която бе освободила изповедническата си магия.

Възлести ръце задърпаха дрехите й. Кокалестите създания ръмжаха през отворени уста, пълни с остри зъби. Калан стоеше права само защото всичките тези ръце, които я дърпаха, притискаха тялото й, не му даваха да мръдне, теглеха и блъскаха.

Докато продължаваха да дерат дрехите й, Бръшлянената дева се обърна към бурканите и бутилките си, отваряше различни контейнери, добавяше разни неща към тлеещия огън в плитката, плоска купа в центъра на стаята. Щом се разгоряха искри, с помощта на тънка клечка тя се зае да рисува символи върху табли с пепел отстрани.

Калан усети как по бузите й се стичат сълзи, капят от брадичката й, докато сияйните фигури я теглят нанякъде. Демоничните, кокалести твари съскаха и се зъбеха насреща й.

Калан имаше чувството, че зли духове я водят из мъчилищата на подземния свят.

Помисли си, че навярно точно това й се случва.

Оголили зъби, съществата започнаха да я увиват в трънест жилав бръшлян. Пристягаха ги около китките и глезените й, като заканваха краищата им на стената зад нея и я привързваха здраво.

Калан бе изпаднала почти в безсъзнание, докато смеещи се, лудуващи фигури танцуваха, размахващи бръшлян и трънести клони, които оплитаха в подобната на стобор стена.

Тя изкрещя от болка, осъзнала, че я хапят по корема. Усещаше как острите им като игли зъби пробиват плътта й. Знаеше, че потъват дълбоко в тялото й. Само като си помисли, че никога повече няма да види Ричард, закрещя от отчаяние и мъка.

Гледаше в ужас, докато сияйните фигури притискаха бурканчета към корема й и като ги въртяха, изцеждаха в тях кръв.

Калан не можеше да спре тази лудост по никакъв начин. С всяко нейно движение тръните се забиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в тялото й.

Сияйните фигури и кокалестите създания, които танцуваха из цялата стая, се хилеха и клопаха на странния си писукащ и припукващ език.

Други, които вече бяха напълнили съдинките си с кръвта на Калан, ги отнасяха на Бръшлянената дева. Жената с кожените каиши, пришити върху устните, пиеше жадно. Съществата около нея, размахали ефирните си ръце във въздуха, танцуваха, като повдигаха високо нозе. Стаята завибрира от монотонен тътен, докато кокалестите им стъпала се пляскаха в изплетения от клони под.

Кръвта на Калан се процеждаше по брадичката на дребната жена и увисваше на тлъсти лиги. Там, където капки кръв докосваха пода, изневиделица се появяваха хлебарки и се втурваха да споделят пиршеството на Бръшлянената дева.

Калан усети как тъмнината милостиво я обгръща и я скрива от вилнеещата наоколо й вакханалия.