Машина за знамения

Шестдесет и втора глава

С ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА МОРЕЩИЦАТА групичката около кралица Орнета притихна. Всички очи бяха приковани върху високата жена в червена униформа, която крачеше неумолимо към тях. С оглед сериозността на разговора участниците в него се притесниха и никой не смееше да пророни нито дума повече.

В крайна сметка се намираха в Двореца на Господаря Рал, в наследствения дом на династията Рал, средище на д’харанската власт от хилядолетия. Бе някак непочтително, ако не невъзпитано и недопустимо подобни теми да се обсъждат под този покрив.

Но освен че бе резиденцията на Господаря Рал, Народният дворец бе убежище и на самия народ. В този смисъл той принадлежеше на всички и хората имаха пълно право да обсъждат въпроси, свързани е общото им бъдеще.

Но на фона на приближаващата червена мълния всички тези разсъждения бяха някак теоретични. Господарят Рал бе върховната власт в този Дворец и в цяла Д’Хара. Войната явно бе уредила този въпрос и бе укрепила още повече властта на Господаря Рал. Освен ако, разбира се, Орнета и хората, които споделяха възгледите й, не успееха да направят нещо по въпроса с помощта на абат Драйър и епископ Арк.

Тя беше категорична — както и някои от другите представители между впрочем, че пророчеството е правилната посока, която са длъжни да следват, защото им е показана от самия Създател. За да се съобразят с него, най-напред трябваше да знаят какво гласи. Да позволят на Пазителя на мъртвите да изврати начина, по който се използва пророчеството, бе предателство спрямо живота. Беше им нужен водач, някой като епископ Арк, който да се възкачи на престола на Д’Хара и да поведе народа си, като следва повелите на пророчеството.

В тишината, възцарила се на балкона и под погледите на всички събрали се там представители, Морещицата се доближи до парапета и погледна надолу към кръстосващите коридорите хора. Който я забележеше, бързо отвръщаше поглед и продължаваше в посоката си.

Дори в Народния дворец повечето хора отбягваха да гледат Морещиците в очите. Разбира се, откакто Кара, най-близката до Господаря Рал Морещица, се бе омъжила, отношението на хората малко се бе променило. Мъничко.

Но видът на точно тази Морещица не даваше ни най-малък повод за успокоение. Русата й коса бе сплетена по обичайния начин отзад на гърба и се спускаше между силните й плещи, като стигаше чак до кръста. Изкусителната смесица от здрави мускули и женствени извивки изпълваше идеално впитата кожена униформа.

Агиелът й, висящ на тънка златна верижка около китката, се поклащаше току под пръстите й, за да й бъде винаги подръка.

След като приключи с оглеждането на коридорите долу и обиколи набързо с очи неколцината събрали се на балкона, пронизващите й сини очи се спряха върху Орнета.

— Кралице Орнета, трябва да говоря с теб. Насаме.

Орнета свъси чело.

— По какъв въпрос?

— Ще го обсъдим на четири очи.

Орнета никак не беше сигурна, че би искала да говори насаме с Морещица. Предвид последното си решение да обяви лоялност към Ханис Арк, подобна перспектива точно в момента я блазнеше по-малко отвсякога.

— Не бих казала, че точно в момента искам…

— Странно. Нямах представа, че създавам впечатлението, че имаш избор.

Орнета усети как косъмчетата по гърба й настръхват. Никога през живота си не бе долавяла толкова категорична заплаха в нечий коприненомек гласец.

Като не можа да се сети за по-удачна реакция, вдигна ръка.

— Покоите ми са насам. Не е далеч. Навярно би искала…

— Става. Да вървим.

Орнета погледна Лудвиг с надеждата, че той ще се намеси или ще намери начин да я избави.

Лицето му беше пламнало и реакцията му не закъсня.

— За какво става въпрос?

Доловила гнева в тона му, Морещицата вдигна Агиела си в ръка.

— За последното пророчество.

Всички погледи се вторачиха в нея с изненада.

— Какво пророчество? — попита Лудвиг.

— Доста хора, включително онази сляпа гадателка, бяха посетени от пророчество.

— И какво гласи това пророчество? — попита Лудвиг.

Морещицата изви вежда към него, преди да огледа останалите.

— Нямам абсолютно никаква представа какво гласи. Пророчеството не е предназначено за ушите на хора, които не притежават специална дарба. Включително за вас.

Гневът в погледа на Лудвиг вече беше повече от очевиден. Бе развил силна привързаност към Орнета, а и тя към него. На практика двамата прекарваха почти цялото си време заедно. Изглежда й харесваше, че той не може да й се насити.

— Ако дори не знаеш какво гласи пророчеството, тогава как изобщо твърдиш, че става дума за пророчество? — попита той.

— Изпълнявам заповеди. Пътьом дочух, че се касае за някакво най-скорошно пророчество. — Надвеси се над него и повдигна заплашително Агиела си. — Достатъчно време загубих. Да тръгваме!

Вместо да се дръпне, Лудвиг се опита да застане между Орнета и Морещицата.

— Струва ми се, че трябва…

Жената заби Агиела си в рамото му. Лудвиг извика от болка, изненадан от неочакваната атака. Строполи се тежко на колене. Притисна с длан рамото си и изпъшка. Вдигна глава, обзет от ярост.

— Ах, ти, кучко, как смееш…

Морещицата насочи Агиела си право в лицето му.

— Предлагам да се кротнеш сам, за да не се налага аз да те укротявам. Завинаги. Ясно ли е?

Лудвиг я стрелна с обезумял поглед, но не помръдна. Орнета простря ръце към него, ужасена от това, че му причиняват болка. Искаше да го утеши, да разбере дали е добре.

Морещицата й препречи пътя и посочи с Агиела си.

— Стига глупости. Тръгвай!