Машина за знамения

Петдесет и първа глава

ДОКАТО ХЕНРИК СЕ ПРИДВИЖВАШЕ ПО ПЪТЕКАТА, направена от сплетени лиани, бръшлян, съчки и клони, която го водеше напред през безкрайното, потънало в мрак мочурище, структурата на моста стана по-солидна, укрепена от жилави треви и мъх. Пътеката стана по-широка, стените — по-масивни, а на доста места се сливаха в сводест таван, сякаш израстваха сами и следваха някакъв свой вътрешен ритъм.

Не след дълго стените, които в началото бяха започнали като най-обикновен парапет, се превърнаха в тежка, солидна структура, която обединяваше всичко в една цялост, и първоначалната тясна пътечка, която постепенно бе преминала в мост, сега представляваше тунел. Тунелът преминаваше в по-широка галерия, която всмука Хенрик в лабиринт от килии, досущ еднакви, изваяни от едни и същи материали, преплетени здраво един в друг. Стените, подовете и таванът бяха оплетени от същото. По стените и през тях се извиваше жив бръшлян с крехки листа и нежни жълти цветове, който придаваше на мястото зеленикав оттенък и изместваше мъртвокафявото.

Вътре в притихналата утроба на оплетеното от растения пространство външният свят изглеждаше далечен и недостижим. Това тук беше свят в света, особена страна, където нищо не бе плоско или право. Преобладаваха естествени извивки без остри ъгли, природни материи, никоя от които не изглеждаше сътворена от човешка ръка, и при все това всички бяха майсторски изваяни. В резултат се бяха получили помещения със заоблени форми и вдлъбнати подове, напълно откъснати от външния свят.

Хенрик се запита дали би било възможно да раздалечи клоните и бръшляна, изграждащи стените, и да избяга при нужда. Всичко му се виждаше доста здраво, но въпреки това представляваше просто преплетени клони, клечки и бръшлян.

Докато Хенрик, съпътстван от фамулуса, реещ се някъде зад него, си проправяше път през една от тумбестите стаи, се приближи към стената, за да огледа по-добре. Погледна встрани и забеляза, че много от клоните, които съставляваха по-тежката част на матрицата, са набити с коварни остри тръни. Като се приближи до стената, успя да види, че тя до голяма степен прилича на ограда от бодлива тел.

Дори да бе принуден да се втурне да бяга, за да спаси кожата си, едва ли би могъл да премине през тези остри шипове. Не бяха просто незначителни бодилчета като на розов храст, които биха го надраскали по краката и ръцете. Тук ставаше дума за дълги, твърди като стомана и остри като шипове бодли, които биха разкъсали човешкото тяло безмилостно и биха набучили на шиш всеки.

Надзираван зорко от реещия се фамулус, чиято задача явно беше да не позволи на Хенрик да се обърне и да избяга, момчето премина през поредица стаи с различни размери, всичките осветени от стотици свещи. Някои бяха просто свързващи тунели, където той трябваше да се наведе, за да мине. Нещо като коридори в сграда с по-малки странични коридорчета, които се разрояваха в различни посоки.

Една от по-големите зали, през която минаха, съдържаше хиляди ивици плат, шнурове и тънки лиани, увесени от тавана, на края на всяка имаше закачено по нещо — от монети и черупки до разлагащи се гущери. Висяха напълно неподвижни в мъртвешки неподвижния въздух. Хенрик се наведе, за да мине под странната сбирка от вещи, като почти през цялото време сдържаше дъха си.

Цялата конструкция се движеше и скърцаше, докато той си проправяше път през лабиринта, пътят му бе осветен от свещи, сякаш запалени, за да приветстват посетителите. Имаше чувството, че се движи из гигантска цилиндрична паяжина, от онези, които бе виждал в основата на дървета, предвидени да примамват жертвите към тяхната смърт.

Той обаче съзнаваше, че тук е още по-страшно. Това бе бърлогата на Бръшлянената дева сплетница.

Мястото бе осветено от стотици, ако не и от хиляди свещи, но при все това тъмнината, която те се опитваха да изтласкат, изглеждаше потискаща. Звуците, достигащи от мочурището отвън, бяха толкова приглушени, че едва се чуваха през плътната плетена стена, ала влажното зловоние на гнилоч с лекота изпълваше задушния въздух. Свещите правеха обстановката поне мъничко по-поносима.

Докато се придвижваше все по-навътре в леговището на Бръшлянената дева, през стените се процедиха още няколко фамулуса, дошли да го съпроводят до мястото, където трябваше да отиде. Или по-скоро да не му позволят да се върне. Щом ги погледнеше, странните същества впиваха в него мъждивите си жълтеникави очи и той мигновено отвръщаше поглед. Всяка от седемте фамулуса, погледната отблизо, изглеждаше грозна като смъртта.

Щом тръгнаха по един по-широк коридор, Хенрик забеляза, че по оплетените от клони стени са окачени още повече свещи. Коридорът, осветен от златистото сияние на пламъците, ги изведе в зловещо мрачно помещение.

По всичко личеше, че тук няма нито място, нито необходимост от много свещи. Навсякъде беше претъпкано с бурканчета и съдинки. Част от тях бяха от жълтеникава глина. Бурканчетата бяха в богата палитра от цветове — от светложълто до зелено и от яркосиньо до рубиненочервено. На стотици места клоните бяха отстранени, за да може бурканчетата да бъдат наместени дълбоко в стената.

Хенрик не смееше дори да гадае какво има в бурканите. Доколкото можеше да види през цветното стъкло, повечето бяха пълни с тъмна, мръсна течност, вероятно кална вода. Вътре сред мръсотия и отломки плаваше какво ли не. Момчето се постара да не гледа отблизо съдържанието на съдовете. В единия като че ли мярна човешки зъби.

Ала не бурканите бяха най-стряскащото тук.

А това, което бе вплетено в самите стени от клони зад бурканите. От тази гледка по бузите му рукнаха сълзи от ужас.

В стените бяха вплетени хора.

Виждаше ги по коридорите, които тръгваха в различни посоки. В първия момент различи десетки хора, опаковани като в пашкули в клонестата материя. Колкото повече се вглеждаше обаче, толкова повече тела виждаше по-надълбоко в стените.

Част от тях представляваха разложени трупове със зяпнала уста и кухи очни орбити, кожата по голите им ръце и крака висеше сбръчкана. Други трупове, подпухнали, изглеждаха доскорошни. От задушливата миризма на смъртта дъхът му секна.

Но част от хората, вплетени в стените, не бяха мъртви.

Изглеждаха сякаш в транс, едва дишаха, едва осъзнаваха какво им се случва. Бяха голи, но заклещени между бодливите вейки и клони, така че не се виждаха ясно.

Хенрик забеляза как очите на нещастниците от време на време се озъртат, сякаш се опитваха да осъзнаят къде се намират, какво им се случва. Сегиз-тогиз се чуваше по някой приглушен стон.

Когато отвърна поглед от труповете и полуживите хора, вплетени в стените, се озова лице в лице с Бръшлянената дева сплетница.