Машина за знамения

Петдесет и трета глава

МЪЖЪТ ПОГЛЕДНА ТОПЛОТО МОКРО ПЕТНО отпред на панталоните на Хенрик и се подсмихна.

— Това ли е момчето? — Гласът му беше толкова дълбок и властен, че момчето насила се накара да примигне, а седемте фамулуси се скупчиха зад Джит, сякаш не осъзнаваха, че самият му глас ги беше изтикал.

Бръшлянената дева сплетница издаде кратък, стържещ звук.

— Да, това е той, епископ Арк. — Едноръкият фамулус преведе думите на господарката си от странния й език.

Епископ Ханис Арк се взря в Джит за момент. Сведе очи и огледа зашитата й уста, а след това впи отвратителния си поглед в Хенрик.

Бялото на очите му не беше бяло. Ни най-малко.

Беше като кървавочервени татуировки.

Заради тъмните ириси и зеници на кървавия фон очите му сякаш гледаха от друг свят, свят на огън и жупел — а може би от самата преизподня.

Но колкото и да бяха страшни очите му, далеч не бяха най-ужасяващото в него. Най-противното, което хипнотизираше Хенрик така, че той не можеше да откъсне поглед, нито да укроти препускащия си пулс или да успокои учестеното си дишане, беше плътта на епископа.

Всеки сантиметър от тялото на епископ Арк беше покрит с татуирани символи. И то не просто покрит, а наслоен безброй пъти, така че кожата му изглеждаше нечовешка. Хенрик не виждаше нито едно местенце без татуировка на някаква част или елемент със странна кръгла форма, застъпени един върху друг на случаен принцип, наслоени така, че никъде не се виждаше нетатуирана кожа. Нито милиметърче.

Горните слоеве бяха най-тъмни, а тези под тях — все по-изсветляващи, сякаш непрекъснато се просмукваха в плътта му и затова трябваше да се добавят нови и нови пластове върху вече съществуващите. Символите имаха безкрайна, бездънна дълбочина и бяха така сложно заплетени, сякаш непрестанно извираха от тъмнината.

Кожата му изглеждаше триизмерна заради наслоените символи. Беше много трудно да се каже къде в цялата плетеница от елементи е самата кожа, а това придаваше на епископа някак сумрачен, неясен и призрачен вид. Хенрик беше убеден, че ако поиска, мъжът би могъл да изчезне в мъглата от кипящи символи.

Тъй като по-старите слоеве бяха по-светли от горните, всеки символ беше ясен и различим, независимо от нанесените рисунки. Размерите им бяха различни, а от това, което Хенрик можеше да различи, и формите им бяха безчет. Почти всички приличаха на съчетания от по-миниатюрни символи, обединени в по-големи кръгли елементи.

Ръцете и онези части от китките на епископа, които Хенрик можеше да види изпод черната му роба, също бяха изцяло покрити със знаци. Дори ноктите сякаш бяха татуирани отдолу, символите прозираха през самия нокът.

Над тясната яка вратът и цялото му гърло също бяха татуирани. Всяка частица от лицето му бе покрита със стотици, ако не и хиляди символи. Дори клепачите, а също и ушите на мъжа, всяка гънчица, която Хенрик можеше да види, бяха застлани с припокриващи се татуирани кръгообразни символи.

Въпреки че цялата гола глава на епископа беше изрисувана със знаците, един от тях изпъкваше на фона на останалите. Беше по-голям от тях. Долният ръб на голям кръг пресичаше средата на носа му, минаваше под очите, след това се извиваше над ушите и завършваше в областта на темето. В големия кръг беше вписан още един, а между тях имаше пръстен с руни.

Във вътрешния кръг, точно над веждата на мъжа, се виждаше триъгълен символ. Двата ъгъла при слепоочията, както и третият отзад на тила, бяха оградени във вторични кръгли символи. Заради разположението си татуировката изглеждаше така, сякаш кръвясалите очи на мъжа се взират от вътрешния кръгъл символ — все едно надзърташе от преизподнята.

В центъра на триъгълника към предната част на черепа имаше обърната деветка.

Огромната татуировка, покриваща голата му глава, беше по-тъмна от останалите не само защото беше добавена последна, но и защото самите й контури бяха по-плътни. Очевидно при стотиците слоеве случайни елементи татуировката беше част от единен и много по-значим замисъл.

Въпреки разнообразните си форми, изглежда, всички знаци бяха варианти на един основен. Имаше символи, разположени във всякакви размери кръгове, дори кръгове в самите кръгове, а някои от символите в тях бяха съставени от други, по-малки форми. Общо взето, гледката на човек, до такава степен отдаден на окултните си занимания, беше изключително обезпокояваща.

Всичко това превръщаше епископ Арк в тъмна, жива, подвижна картина от символи, ясно различими дори сред безбройните пластове. Хенрик предположи, че цялото тяло на епископа навярно бе плътно покрито със същия слой от символи.

Единствената част от тялото му, която не беше запълнена със знаци, бяха очите — те пък бяха татуирани в червено.

Епископ Арк видя как няколко фамулуса нервно надничат към коридора зад него.

Усмихна се.

— Не я взех със себе си — отговори той на стаения в погледите им въпрос. — Пратих я да изпълни една задача.

Фамулусите угоднически преклониха глави, сякаш за да се извинят за любопитството си.

Един от хората, впримчени в стената зад Джит, се втренчи в епископ Арк. На вцепененото му лице се четеше ужас и той не можа да отмести погледа си, когато епископът го изгледа. Мъжът преглътна няколко пъти, сякаш се опитваше да сподави надигналия се в него писък. Хората, вплетени в стените, не можеха да издадат ни звук, а този изглеждаше сякаш всеки момент ще изкрещи.

Епископ Ханис Арк протегна ръка към него. Не бе целенасочено движение, по-скоро случаен жест, небрежно прострени пръсти, отпусната длан и повдигната ръка. И въпреки това посоката явно беше към мъжа, впримчен в стената, който не можеше да спре да зяпа новодошлия.

— Кротувай! — Гласът на епископ Арк беше нисък, почти шепот, но по-смъртоносен от всичко, което Хенрик беше чувал.

Онзи изхриптя, задиша на пресекулки. Успя жадно да си поеме последен дъх и забели очи. Разтресе се силно, но за кратко, а тялото му висна, доколкото бе възможно в плетеницата от вейки, клони и бръшлян. След последното потръпване трупът му се отпусна безпомощно. Издиша последния си дъх със свистене.

Епископът изгледа останалите двойки очи, втренчени в него откъм стената.

— Друг?

В настъпилата тишина всички погледи иззад слоевете клони и

Епископът се ухили самодоволно на Бръшлянената дева.

— Ето. Пресни мъртвешки течности, които малките ти помощнички да изсмучат, за да те нахранят.

Големите черни очи на Бръшлянената дева бяха непроницаеми. Писъкът й беше стържещ и нисък, накъсан с няколко прищраквания.

Една от фамулусите, които наблюдаваха как Джит говори на странния си език, я изчака да довърши и се наведе към епископа, за да изрази презрението на господарката си.

— Джит иска да знае защо си дошъл.

— Не е ли очевидно? — Той посочи Хенрик. — Трябва да се уверя, че ще довършиш задачата, която ти възложих.

След дълго мълчание Джит кимна.

Епископът свъси вежди и символът на челото му се изкриви — центърът се измести по-ниско, смъкна се на нивото на веждите.

— И така, достатъчно време ми загуби. Стига толкова. Момчето най-после дойде. Захващай се с него.

Джит го изгледа за момент, след това съсредоточи вниманието си върху Хенрик и го повика с жест да се приближи.