Машина за знамения

Тридесет и шеста глава

ХАНИС АРК, надвесен над плетеницата от линии, свързващи съзвездията от елементи, които съставляваха езика на Сътворението, записан върху древния небесносин свитък, разгърнат сред безпорядъка на писалището му, не остана изненадан да види седемте призрачни силуета да се носят из помещението като парлив дим, довян с дъха на тягостен повей. Сякаш сонм безплътни форми, прекрачили от друг свят и понесени на крилете на вятъра, те се рееха в орляк без определена форма сред неподвижните притихнали планински мечки и зверове, изправени на задните си крака, горичката от каменни пиедестали беше пълна с масивни книги със записани пророчества и равномерно разпределени витрини с чудновати експонати, стъклото отразяваше пламъците на огъня в огромното огнище, разположено отстрани на стаята.

Тъй като седемте рядко използваха врати, кепенците на прозорците на сутерена няколко етажа по-надолу бяха подканващо открехнати. Макар те често да предпочитаха прозорците, на практика се нуждаеха от тях не повече, отколкото от вратите. Можеха да се промъкнат през всяка пролука, през всяка цепнатина, като дим, надигнал се в ранна утрин над застоял воден ръкав, прорязващ торфена пустош.

Отворените кепенци бяха един вид заявление, предназначено да бъде видяно от всички, включително от седемте, че Ханис Арк не се страхува от нищо.

Мнозина в Сааведра, престолният град на провинция Фаджин, разположен в широката долина под цитаделата, залостваха домовете си нощем.

Всички в Печалните територии го правеха.

В крайна сметка да се затвориш в дома си нощем, защото се страхуваш от онова, което дебне навън, беше мъдро решение. Макар да беше вярно за хората в града, бе дважди по-обяснимо за онези, които обитаваха отдалечените райони. Нощта беше пълна с реални опасности, същества със зъби и нокти, които дебнеха и от които човек определено би трябвало да се бои. Имаше и други страховити същества, които жертвата обикновено не забелязваше, докато не станеше твърде късно.

Ханис Арк обаче не се страхуваше от обитателите на нощта. Той подчиняваше тези същества на собствената си воля, контролираше ги и се превръщаше в източник на техния страх, а не в тяхна жертва. Нажежените въглени на страховете полагаше в сърцата на други, за да бъдат последните винаги готови да му служат.

Ханис Арк искаше хората да се страхуват от него. Страхуваха ли се от него, значи щяха да го уважават, да му се кланят. Той се стараеше да не оставя околните без основателна причина да са изпълнени със страх към него.

Не, за разлика от повечето обитатели на Печалните територии, Ханис Арк не живееше в страх. Напротив — движеше го непрестанна, кипяща ярост, която сякаш бе живо същество. Тя не даваше възможност на страха да намери в какво да се вкопчи.

Нестихващата му ярост представляваше ярка звезда, която го напътстваше безспир. Тя бе винаги там, за да привлича вниманието му, да го съветва, да го гълчи, докато го подтикваше да поправи генерално сбърканите неща. Гневът не бе просто негов постоянен спътник, но и негов доверен приятел, единственият му приятел.

Сиянието на десетките свещи на стойката в дъното на стаята потрепна, щом седемте фигури минаха покрай тях, сякаш се канеха да яхнат вихрушката, надигаща се от пламъците.

Мохлер, старият писар, приведен над масивната книга, която беше отворена на една стойка наблизо, се изправи, сякаш до слуха му беше достигнал звук. Една от седемте сияйни форми се плъзна покрай него и прокара дългата си като пипало ръка по челюстта му. Онзи се огледа, като че усетил докосването, но така и не съзря източника.

Мохлер нямаше сетива да види фамулусите.

Но застаналата на стража край вратата жена имаше.

Писарят докосна бузата си със сбръчкани артритни пръсти, но като не успя да намери обяснение какво е породило усещането за допир, отпусна ръка край тялото си и съсредоточи вниманието си обратно върху записването на последните пророчества от абатството, докато седемте се извиха спираловидно под сводестия таван и се плъзнаха край каменните арки, за да се шмугнат под масивните греди и да огледат мрачната, потопена в мъждивата светлина на свещите стая.

— Ти си на ход — напомни Ханис Арк на прегърбения писар.

Мохлер хвърли поглед назад и видя, че господарят му го наблюдава.

— А, да, аз съм — рече и остави перото, после загърби книгата и се затътри към каменния постамент, върху който бе разтворена дъска с гравирани алабастрови и обсидианови фигури.

Бе имал предостатъчно време да обмисли следващия си ход. Всъщност беше разполагал с почти цяла нощ. Ханис Арк не припираше. Вече беше предвидил всички възможни ходове на Мохлер. Нито един от тях не беше добър, макар да имаше такива, които можеха да се окажат не чак толкова фатални, колкото други.

Мохлер колебливо протегна ръка и премести една алабастрова фигура в друго поле, като измести от там мастиленочерния й обитател и го сложи отстрани на дъската. Навярно с часове бе обмислял този ход — благодарение на него се сдобиваше с ключова вражеска фигура и заемаше позиция, от която можеше да се надява на победа.

Ханис Арк се надигна и скръстил ръце зад гърба си, закрачи към дъската. Потърка кокалчето на показалеца си в мършавата си буза, сякаш загубата на фигура му бе дошла като гръм от ясно небе и следващият му ход изискваше обмисляне. Нямаше нищо такова.

Епископът сложи черната пешка на бялото поле пред нея. Мохлер се бе надявал противникът му да изиграе точно този ход и бе готов. Без да се замисли, припряно взе пешката и постави на нейно място алабастровия си топ така, че да застрашава противника.

Ханис Арк бе очаквал тази проява на прибързаност от страна на възрастния писар. За разлика от повечето хора, Ханис Арк не бе заразен от проказата на нетърпеливостта. Цял ден се бе упражнявал в сдържаност и търпение именно заради този момент, точно както се беше упражнявал в продължение на десетилетия за други неща. Накрая се пресегна и с елегантния си пръст подбутна обсидиановата царица към полето с противниковия топ, за да го избута. Приклещи белия топ в сгъвката на кутрето си и го отстрани от дъската. С премерен жест остави пленената фигура отстрани.

— Шах-мат.

Завладян от неочаквана паника, погледът на Мохлер се защура из дъската в търсене на спасение. Рунтавите му вежди накрая се повдигнаха и той въздъхна примирено.

— Ами това е, значи. Боя се, че за пореден път доказах, че не съм достоен противник за уменията ви, господин епископ.

— Остави ме сам.

Онзи вдигна глава.

— Господин епископ? — Ръката му посочи книгата. — Не съм довършил преписването на сведенията.

— Става късно. Скоро ще се оттегля. Останалите сведения от абатството ще препишеш заранта.

Мохлер се поклони.

— Разбира се, господин епископ. Както желаете. — Тръгна да се отдалечава, но се сепна и се обърна. — Имате ли нужда от нещо, преди да ви оставя? Нещо за ядене или пиене?

Една от фамулусите се завъртя около писаря и започна да се закача с него. Мохлер се заоглежда, беше почти сигурен, че усеща нещо, че долавя присъствието й. Накрая се отказа, навярно отдавайки всичко на старите си кокали, и върна погледа си към епископа в очакване да чуе волята на своя господар.

— Не. Утре рано сутринта ще искам да прегледам най-новите сведения от абатството.

— Разбира се, господин епископ — поклони се онзи дълбоко. Спря с длан на дръжката на вратата, сякаш се опитваше да проникне в мрачните мисли на господаря си.

— Ще получите отмъщението си, господин епископ. Последните пророчества ще ви докажат, че чакането си е струвало. Вие ще заемете полагащото ви се място като владетел на Д’Хара, напълно съм убеден. Това поне пророчеството го твърди.

Ханис Арк го стрелна с гневен поглед, опитвайки се да прецени дали онзи раболепничи, или наистина го мисли. Различи искрицата надежда в погледа на другия и разбра, че думите са били искрени. Някои хора имаха нужда от управление с желязна ръка. Мохлер беше от тях — човек, който намираше утеха в това да битува в сянката на велики хора.

Нещо повече, Мохлер бе присъствал лично. Познаваше яростта, която кипи в гърдите на господаря му, и знаеше причината за нея.

При тази мисъл Ханис Арк бе навестен от спомен, който го спохождаше вече безчет пъти — разтърсващо, разпокъсано, нащърбено видение как влачат баща му из двора в тъмна доба, а той се мята яростно и се съпротивлява, кълне се във вярност на династията Рал, въпреки че огромните войници започват да го пронизват с копия; Ханис Арк вижда себе си, вкопчен в майка си, която трескаво откъсва тънките му ръчички от тялото си и го блъска под една пейка, за да тръшне бързо капака й над него и да не позволи на онези да дойдат и да измъкнат и сина й; спомен за убийственото, пронизително свистене на тежкия боздуган с остри шипове, който лети устремно към главата на по-голямата му сестра, застанала на входа, застинала от ужас; за виковете и стенанията на пребитата му до смърт майка; за всичката онази кръв пред входа и по паважа в двора; за примрялата фигура на сестра му, просната на камъните; за труповете на родителите му до нея; за писъците на слугите, станали свидетели на клането; за заглъхващите им викове, докато се отдалечават с бяг, за да спасят собствената си кожа.

За надзъртане изпод капака на пейката, за да види въоръжените до зъби войници да се мятат обратно на седлата и да потъват в галоп в нощта, изпълнили кървавата си задача.

За спотайване в мрака цяла нощ, треперещ от ужас, че ще се върнат да го търсят.

За часовете по-късно, малко преди зазоряване, когато Мохлер, един от младите, току-що постъпили на работа служители се върна от града в цитаделата и го завари да се крие в пейката и го измъкна от там.

Всичко това, защото Панис Рал искаше да стъпче всяка потенциална съпротива срещу династията Рал още преди изобщо да се е породила. Беше разпоредил на войниците си да колят наред — всяка, реална или въображаема, заплаха за неговия престол. Дори второразредният владетел на провинция Фаджин в далечните Печални територии, който не хранеше никакви лоши помисли към династията Рал и винаги бе заявявал своята лоялност, бе намерен за виновен, задето един ден може да представлява потенциална заплаха, поради което той и семейството му трябваше да загинат, защото бяха извършили греха да съществуват.

Но с лукавите селяци, както ги наричаха, шега не бива. Дори хората с дарбата с право се страхуваха от окултните им сили. Панис Рал знаеше, че такива сили и способности, каквито се крият в Печалните територии, могат да представляват заплаха, но с щурма срещу владетеля на провинция Фаджин допусна грешка. Нанесе удара си едно поколение по-рано.

Докато вътре в него бушуваха пламъците на яростта, Ханис Арк знаеше, че заплахата за владичеството на династията Рал този път е реална. Той щеше да се погрижи за това. Никога повече нямаше да трепери от страх пред един Рал. Злото щеше да бъде поправено.

Той щеше да получи своята мъст.

Говореше се, че новият владетел Рал, Ричард Рал, бил различен от Панис Рал и нямал нищо общо с Мрачния Рал, който успя да надскочи баща си по коварство и злосторничество, но това за Ханис Арк нямаше никакво значение.

Освен че бе зъл и коварен, Мрачният Рал беше и човек, отдаден на една своя страст. Тъй като Ханис Арк все още не бе готов да нанесе своя удар, отклони вниманието на Мрачния Рал с един дар, подхранващ страстта му — подари на Мрачния Рал онова, което той копнееше да притежава най-много на този свят. Даде му една от кутиите на Орден, която отдавна лежеше скрита в Печалните територии. На Ханис Арк не му трябваше кутия на Орден, а Мрачният Рал копнееше да я притежава и ето че този дар откупи автономността на Ханис Арк, наред с някои други полезни услуги.

Доколкото Ханис Арк беше чул, страстта на Мрачния Рал в крайна сметка се бе превърнала в негова гибел и той бил погубен от ръката на собствения си син — Ричард Рал. За Ханис Арк не беше изненадващо един Рал да посегне на баща си.

Това, че Ричард Рал не се бе намесил в управлението на Печалните територии и не бе изявил никакво желание да го направи, не променяше нещата от гледна точка на Ханис Арк. След като бе владетел на Д’Хара, той би могъл да промени мнението си във всеки един момент, както бяха правили неговите предци.

Освен другото той беше Рал, а това само по себе си бе повече от достатъчно, за да определи съдбата му.

Новият Господар Рал беше извел Д’Харанската империя до велика победа, потъпквайки тираничната заплаха за самото съществуване на живота. С това той неразумно бе спасил живота и на Ханис Арк — човекът, който сега се канеше да го унищожи.

Новият Господар Рал, подобно на баща си преди това, изобщо не подозираше какви способности притежава Ханис Арк. Епископът би могъл да нанесе своя удар и по-рано, още докато Ричард Рал създаваше Д’Харанската империя и се биеше във войната за нейното оцеляване, но тогава това би означавало война. Би било трудно да оцелее срещу невероятното могъщество на Императорския орден.

Затова той бе решил да се сниши, да запази силите си за точния момент, да развива способностите си и да остави Ричард Рал да води сам тази дълга и трудна война. Ханис Арк нито веднъж не изпрати подкрепление, както би постъпил всеки верен поданик на Д’Харанската империя. Той остана невидим и продължи да работи върху плановете си. Сега, когато войната бе приключила, дойде моментът да въздаде отмъщението си над династията Рал.

Говореше се, че новият Господар Рал бил уважаван, почитан и дори обичан от мнозина. Беше мъж в разцвета на могъществото си, завоевател и герой.

Ханис Арк беше доволен, че има насреща си достоен противник. Така падението на Рал щеше да е още по-пагубно, още по-болезнено, а триумфът на Ханис Арк още по-забележителен и удовлетворяващ.

Въпреки всичко Ханис Арк беше наясно, че едното убийство не би постигнало нищо друго, освен да превърне Ричард Рал в светец. А това на свой ред нямаше да спечели на Ханис Арк престола на Д’Харанската империя.

Той съзнаваше, че не може просто ей така да убие любимия Господар Рал и да очаква да се нанесе в Народния дворец и да управлява Д’Харанската империя. Нямаше да е толкова лесно. В крайна сметка като владетел на далечна провинция Ханис Арк бе непознат за повечето хора.

Никой не би се съобразявал с неговото управление. Поне все още не.

На първо време Ханис Арк трябваше да направи така, че хората да престанат да вярват на Господаря Рал, на човека, на способността му да ги закриля от справедливите им страхове. Веднъж загубил уважението на народа си, Ричард Рал лесно щеше да бъде изместен от престола.

И тогава, в този момент на хаос и паника, Д’Хара щеше да бъде готова да скъса оковите на династията Рал и най-сетне да приветства човека, готов да се погрижи за страховете им от бъдещето.

Докато Мрачният Рал бе отдаден на манията си по кутиите на Орден, а Ричард Рал водеше дълга война за Д’Харанската империя, Ханис Арк работеше върху средствата за постигането на дългосрочната си цел — изместването на династията Рал от властта. Търпението му най-сетне щеше да бъде възнаградено.

Сега целта бе обозрима. Средствата бяха налице.

— Не се тревожи, Мохлер, аз ще управлявам Д’Хара — рече тихо той. — Този ден ще настъпи по-скоро, отколкото сме си представяли. Великите механизми на промяната са задвижени. Компонентите вече се движат, при това в моя полза. Няма връщане назад. Скоро ще дам на династията Рал шах и мат.

— Пророчеството е на ваша страна — кимна Мохлер. — Разбира се, господин епископ, Създателят също е на ваша страна. Винаги съм вярвал, че той ви закриля от онзи злощастен ден, в който родителите ви бяха убити, защото той има по-велики планове за вас. Той ви помогна да пораснете и да преодолеете всички препятствия по пътя си. Създателят ще се погрижи да се справите и с това, последното.

— В такъв случай очаквам с нетърпение деня на новото пробуждане от мрака, както казва пророчеството.

Човекът не знаеше, че пробуждането от мрака вече е факт.

Човекът не знаеше, че седемте фамулуси, сбутани една в друга горе при тавана, наблюдават, слушат. Ханис Арк бе наясно, че безплътните фигури ще докладват всяка дума на Бръшлянената дева.

— Скоро, господин епископ, вие ще управлявате Д’Хара. Вие ще управлявате империята.