Машина за знамения

Седемдесет и осма глава

ДОКАТО КАЛАН ВОДЕШЕ КОНЯ СИ сред огромните борове, често поглеждаше през рамо, за да види колко са се приближили кучетата. Гигантските дървета над главата й пречеха да види небето. Под клоните им беше още по-мрачно заради оловносивите облаци и конят едва се ориентираше.

По игличките на боровете се събираше роса. Големите, неравномерни капки разсейваха Калан, когато капеха по лицето й. Беше й студено, беше мокра и нещастна. Трябваше да се концентрира и да открие едва различимата следа сред боровите иглички, които бяха нападали по земята в гъстата гора.

На много места те покриваха пътеки, които не бяха ползвани много отдавна. Другаде пък беше прораснала толкова гъста папрат, че скриваше дори и намек за просека през гъстата гора.

Израснала в Двореца на изповедниците, Калан не разбираше особено от неясни следи. За да върши задълженията си на Изповедник, винаги бе пътувала по пътища или по добре утъпкани пътеки между селищата в Средната земя. Освен това винаги я бе придружавал магьосник. Но всичко това беше толкова отдавна, сякаш в друг живот.

До известна степен хрътките й помагаха да се ориентира, защото й оставяха само една възможна пътека, която да следва. Трябваше само да намира достатъчно широки места, за да минава конят. Макар че кучетата бяха далеч зад нея, тя се страхуваше да не би животното да се подплаши и да хукне. А и не се знаеше на какво може да се натъкнат, ако загубят пътеката. Конят можеше да се заклещи в някоя дупка между скалите или при някой паднал дънер. Можеше внезапно да се озоват пред бездна, непроходима клисура или гъсталак храсти, през които да не могат да минат. Ако това се случеше, глутницата подивели кучета щяха да ги хванат в капан и всичко щеше да свърши.

Тя не искаше да умре в гората насред нищото, разкъсана от кучета и изоставена на лешоядите.

На пътеката беше в относителна безопасност, успяваше да държи преднина пред преследвачите. Ричард я беше учил да се ориентира по неясни пътеки, които се ползваха твърде рядко и затова не се различаваха. Освен че гледаше за знаци наблизо, тя не изпускаше от поглед ширналото се пространство пред себе си и търсеше издайнически следи накъде може да води пътят, който следваше.

Мисълта за Ричард я изпълни с копнеж. Не мислеше много за него напоследък. Толкова отчаяно се опитваше да се измъкне, че почти не можеше да мисли за друго, освен да бяга и да стои далеч от лаещата глутница кучета.

Ръката я болеше. Главата й пулсираше. Беше толкова изтощена, че едва се крепеше на коня. И което беше още по-зле, толкова й беше зле от треската, че се притесняваше да не припадне.

Предполагаше, че може би е най-добре да умре в безсъзнание. Можеше да се окаже благословия, ако бе припаднала, в случай че глутницата я докопа.

Калан избърса една сълза от бузата си с опакото на ръката. Толкова й липсваше Ричард. Сигурно е обезумял от тревога, задето я нямаше толкова време. Срамуваше се, че не успя някак да му даде знак какво се бе случило.

Внезапно няколко кучета изскочиха от храстите отстрани и се спуснаха към краката й. В паниката си Калан пришпори коня. Покрай нея свистяха клони. Покрити с иглички вейки я шибаха през лицето, докато препускаше през гората. Един клон така я удари през рамото, че едва не я свали от коня.

Внезапно конят замръзна на място. Пръстта пред него се изрони от ръба на скалиста пропаст. Той не можеше да направи и крачка напред, без да се хлъзне в урвата. Калан се страхуваше, че са загубили пътеката и са попаднали в капан. Погледна назад. Хрътките приближаваха.

Кучетата започнаха да скачат и да лаят от нетърпение, че са ги приклещили, конят се уплаши и рязко се изправи на задните си крака. Беше неоседлан и Калан почти нямаше за какво да се хване, за да се задържи. Тя се пресегна към гривата, докато се изплъзваше от гърба на животното. Не успя да я хване.

Преди да се усети, падна на земята. Зашеметена от удара, тя изскимтя от болка. Беше паднала на ранената си ръка. Стисна я със здравата и я присви към корема си.

Преди Калан да успее да хване въжето, конят успя да се изплъзне и да избяга в гората. Само след няколко секунди тя го изгуби от поглед. Но видя как кучетата тичаха към нея, а водачът им лаеше с яростно настървение.

Калан се обърна и се хвърли право в стръмната урва. На места прескачаше през скалите надолу, без да успява да овладее падането от скала на скала. Тичаше толкова бързо, че нямаше време да преценява всеки скок. Знаеше колко е опасно да се спуска така, но бе обхваната от паническия пристъп да избяга от ужаса, който я следваше по петите.

Калан се подхлъзна на чакъл и се пусна по един сипей с дребни камъчета. Заради скоростта виждаше камъните и храсталаците около себе си размазани, докато се носеше надолу.

Зад нея кучетата скачаха по скалите, сякаш бяха създадени за това. Настигаха я.

Тя стигна края на сипея и падна, просната по очи. Без да губи време в самосъжаление, напрегна сили да се изправи. Пътят пред нея изглеждаше по-равен, но и мокър. Сред гъстите дървета се носеше мъгла, така че не можеше да погледне много далеч пред себе си.

Това, което виждаше, беше гъста плетеница от растения. Отгоре висяха лиани. Пътят от двете й страни беше непроходимо обраснал.

Но все пак забеляза, че не беше изгубила пътеката. Тя криволичеше през гъстата растителност право пред нея.

Едно късокосместо кафяво куче се строполи по стръмната пътека и се превъртя зад нея. Докато драскаше, за да се изправи на лапи, челюстите му щракнаха в опит да стиснат крака на Калан.

Тя се изправи и се затича в тунела през гъстия храсталак. Проходът през растителността изглеждаше безкраен. Не виждаше края на пътеката пред себе си. Кучетата лаеха, докато я преследваха през заплетения зелен лабиринт.

Внезапно тя изскочи от гъстака и се озова насред обширно заблатено пространство. От застоялата вода стърчаха дървета с гладка сива кора и заплетени дебели коренища.

Ботушите на Калан потъваха в калта и тя падна. Докато се бореше да се освободи, се укори, задето обръщаше прекалено внимание на хрътките по петите си, заради които нехайно се беше отклонила от пътеката. Единственото добро нещо беше, че калта забавяше и кучетата. Те се лутаха зад нея, скачаха по сухите места и чимовете с трева, търсеха начин да я догонят.

Калан с мъка се изкатери обратно на пътеката и се затича напред, опитваше се да скача от корен на корен, за да стои далеч от водата и калното тресавище. Тя не смееше да стъпи във водата от страх да не затъне и да не се заплете в някое коренище отдолу. Дори можеше да счупи глезен. И двете мисли я ужасяваха.

Въпреки че пътеката от време на време потъваше в широкото блато, Калан видя как тук-там по земята бяха наслагани клонки, които ограждаха непроходимите места. Благодарение на тях преминаването през локвите беше безопасно.

Колкото повече напредваше, толкова по-ясно се очертаваше пътеката. Беше много по-лесно да се тича по утъпкания терен под краката й. Докато тичаше напред през гъстото блато, през висящите лиани и мъх, просеката става още по-широка и се издигаше над повърхността на мочурището застояла вода.

С един бърз поглед назад установи, че кучетата имат проблем. Лапите им се хлъзгаха в дупките на криволичещата пътека и понякога се препъваха. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-трудно им беше да преодоляват усуканите клони, вейки, бръшлян и лиани. Калан скоро беше с такава преднина, че не можеше да ги вижда през непрогледната мъгла.

Пътят стана здрав и утъпкан. На места имаше парапет, направен от дебели клони. Не след дълго и самият парапет стана по-укрепен.

На Калан й се зави свят от облекчение. Приближаваше населено място. Беше уверена, че така добре устроен и толкова грижливо укрепен път ще я доведе до спасението й.