Машина за знамения

Седемдесет и седма глава

KAЛAH СЕ СЪБУДИ СТРЕСНАТА. Присви очи на слабата светлина на изгрева и огледа гората. Не видя хрътките наблизо, поне още не.

Те винаги се връщаха.

Знаеше, че е само въпрос на време.

Беше спала само няколко часа, при това лошо. Поне не беше паднала от дървото. Клоните, които бе струпала, й осигуриха неудобно, но безопасно място за почивка.

Ужасяващите дни се нижеха протяжни и се сливаха, докато не загуби представа за времето. Силите й бяха изцедени от безкрайната гонитба. Заспиваше единствено заради непоносимото изтощение.

Нощем, когато ставаше достатъчно тъмно, хрътките сякаш изчезваха. Калан мислеше, че вероятно тогава си търсят храна и почиват. Когато не ги видя първата нощ, помисли, че са се уморили от преследването и са се отказали.

През първите няколко нощи след като напусна Двореца, докато все още беше в равнината Азрит и хрътките изчезваха нощем, Калан си помисли, че това е шансът й за бягство, да спечели преднина пред преследвачите си, но независимо колко дълго и бързо бягаше или яздеше безспир цялата нощ, хрътките неизменно се появяваха при изгрев и отново я подгонваха.

Тъй като слънцето изгряваше вдясно пред нея и залязваше зад гърба й, тя знаеше, че се движи на североизток. По това се ориентираше къде е Дворецът. Няколко пъти през нощта, докато хрътките ги нямаше, се опитваше да обърне посоката, но кучетата я причакваха в засада. Едва успя да им се изплъзне. Докато я гонеха, трябваше да тича на североизток с единствената мисъл да им избяга и да спечели преднина пред убийците.

Понякога й идваше да се откаже, просто да спре и всичко да свърши. Но споменът за мъчителния край на Катрин бе твърде ужасяващ, за да й позволи да се предаде. Непрекъснато си повтаряше, че ако оживее, ако запази преднината си, все още има шанс. Стига да беше пред тях, щеше да оцелее. А докато бе жива, имаше надежда.

Мисълта за Ричард също не й позволяваше да им се остави. Представата, че ще я открие, разкъсана от кучетата, бе толкова сърцераздирателна, че й даваше стимул да се бори още по-отчаяно за живота си.

След като напусна равнината Азрит и навлезе в планински терен, стана почти невъзможно да язди нощем. Страхуваше се да не би животното да си счупи крак в тъмното. А без коня хрътките лесно щяха да я хванат.

Оцеляваше единствено благодарение на коня. Затова се грижеше добре за него. Поне доколкото бе възможно. Знаеше, че ако загуби него, е обречена. От друга страна, ако не пришпорваше коня до предела на силите му, хрътките щяха да я съборят.

Калан надникна през вейките. Жребецът беше вързан за един дебел клон наблизо на достатъчно дълго въже, така че да може да пасе тревата наоколо. Ако спешно й потрябваше, тя можеше да дръпне другия край на въжето и да сe метне на гърба му.

По някакви причини хрътките не обръщаха внимание на коня. Те искаха Калан, а не него, затова нe го и нападаха. Тя не можеше да разбере защо. Но жребецът нямаше нищо против, че не го нападат. Дори само присъствието им го паникьосваше.

Калан погледна към земята, за да разбере къде е конят. Независимо че бе капнала от умора, тя знаеше, че трябва скоро да тръгва, или кучетата щяха да дойдат и да уплашат коня. А в паниката си той можеше да се нарани. Ако счупеше крак, с нея щеше да е свършено.

В случай че кучетата успееха да я приклещят в капан горе на дървото, щеше да й е много трудно да привика коня достатъчно близо до ръмжащите, лаещи и хапещи зверове. Не й харесваше мисълта да е приклещена и да рискува конят да се освободи и да избяга без нея. Само да просветлееше достатъчно, за да вижда, и щеше да тръгне.

Не беше яла много, само някакви бисквити, по няколко ядки от време на време и малко сушено месо, които носеше в раницата си. Все още й прилошаваше и всъщност нищо не й се ядеше, но знаеше, че трябва да пази силите си, и затова все пак хапваше по малко.

Имаше треска и ръката й пулсираше болезнено. Виеше й се свят и непрекъснато се страхуваше, че ще повърне. Спомни си как се събуди в Градината на живота с ужасяващо главоболие и неконтролируемо гадене. Тъй като знаеше, че трябва да яде, за да не й стане още по-зле, ядеше само колкото да не й призлее повече.

Докато претърсваше околностите за следи от хрътките, видя нещо странно сред дърветата.

Приличаше на човек.

Тъкмо се канеше да повика за помощ, когато забеляза как се движи фигурата. Не вървеше. По-скоро се носеше през сенките.

Тя се наведе през клоните и се опита да го огледа по-добре. Точно в този момент първите слънчеви лъчи проникнаха през клоните на дърветата.

Тогава Калан видя, че онова, което бе помислила за човек, всъщност беше куче — голямо черно куче. То беше водачът на глутницата, която я дебнеше сред дърветата.

Майката Изповедник не разбираше как е могла да го вземе за човек. От ужаса при вида на хрътката я обзе паника и всичко, за което можеше да мисли, беше как да се измъкне.

Калан се наведе, дръпна въжето възможно най-бързо и придърпа коня под дървото, преди кучетата да са се приближили да го изплашат.

Когато той беше вече под нея, тя слезе на един по-нисък клон на дъбовото дърво и скочи от него на гърба на коня.

Калан погледна зад себе си и видя как кучетата от глутницата излизат от прикритията на дърветата едно по едно. Тя се наведе напред и пришпори коня.

Гонитбата започваше отново.