Машина за знамения

Шестдесет и седма глава

КАЛАН БАВНО ПОЕ ДЪЛБОКО ДЪХ, докато се подготвяше. Кучето усети нещо. Ръмженето стана по-силно. Внезапно с цялата си сила, колкото можеше по-бързо, Калан надигна одеялото с дясната си ръка и го омота около кучето. То започна да се мята. За секунди, преди животното да може да реагира и зъбите му да достигнат лицето й, беше успяла да го увие в одеялото.

Въртеливото движение, с което дръпна одеялото, за да омотае и впримчи кучето, претърколи и двама им от леглото. Паднаха на пода — Калан се оказа върху силното, съпротивляващо се животно. То неистово риташе с лапи, затиснати под одеялото, в опит да се освободи.

Калан знаеше, че пред вратата има гвардейци. Опита се да повика помощ, но гърлото й беше толкова възпалено, че нямаше глас. Не успя да изтръгне вик.

За щастие при падането не събори лампата на пода, та поне сега виждаше какво прави. С годините натрупан опит Калан инстинктивно се пресегна към ножа на колана си, за да убие буйстващия звяр.

Ножа го нямаше.

За момент тя се обърка, замисли се да не би да го е загубила, докато се е изтъркаляла от леглото. Но веднага се сети, че обикновено когато е в Двореца, не го носи. Сега го държеше в раницата си. Докато се бореше с кучето, обиколи с поглед слабо осветената врата, за да подири път за бягство.

Тогава видя святкащите очи на още три кучета до изхода — навели глави, с изпънати назад уши, оголени зъби и муцуни, целите в лиги. Бяха големи, силни, тъмни на цвят, късокосмести кучета с дебели, мускулести вратове.

Калан не можеше изобщо да си представи как са успели да влязат в стаята. Докато панически се оглеждаше, забеляза, че едното крило на двойната врата в дъното на стаята е открехнато.

Всичко, което можеше да направи в момента, бе да държи увитото в одеяло куче под себе си на безопасна дистанция. То риташе със задните си лапи, опитваше се да се отскубне и да я захапе. Калан беше успяла да натика част от одеялото в устата му. Заради объркващата борба останалите кучета поне засега не се намесваха. Тя знаеше, че може да атакуват всеки момент.

Когато погледна отново, за да види къде са точно, откри, че едното от тях се е приближило.

Освен това забеляза, че раницата й е вдясно, не много далеч, до крака на леглото. Не таеше надежда да успее да излезе през врата, пазена от три ръмжащи хрътки. Единственият й шанс беше да се докопа до ножа си, за да може да се защити в битката.

Без да прецени доколко е разумно, тя прехвърли крак през разбеснялото се куче, приклещено в одеялото, и се протегна вдясно към раницата си. Почти на косъм успя да стисне пръсти около ремъците й.

Докато кучето, което предвождаше останалите, се засилваше към нея, тя залюля раницата с цялата си сила. Помете с нея кучето и то се плъзна на пода през стаята.

Без да губи време, Калан скочи на крака, ритна кучето в одеялото в ребрата с всички сили и се втурна към вратата в дъното на стаята.

Като че ли от нищото, от тъмните ъгли на спалнята към нея се спуснаха още хрътки, които едва не я хванаха.

Калан притаи дъх от уплаха и изскочи през отворената врата навън на балкона. Блъсна се в парапета и остана без въздух. И имаше късмет, че стана така, защото видя, че е доста високо и ако беше паднала на земята, нямаше да оживее.

Извъртя се, за да затвори вратата, но кучетата вече бяха излезли. Видя още един балкон от същата страна на сградата. Беше на около два метра от нейния и прескачането изглеждаше доста трудно.

Нямаше време да му мисли, нито имаше друг избор. Стъпи върху парапета и се оттласна към съседния балкон. Зад нея щракнаха челюсти, които едва не я захапаха за глезена.

Успя да стъпи на парапета, но се подхлъзна и се просна на пода. Като вдигна поглед, откри, че на другия край на балкона имаше тясно стълбище към земята. Огледа се и видя, че едно от кучетата беше стъпило с предните си лапи на парапета на нейния балкон и я търсеше с поглед.

Отново се концентрира върху стълбището. Явно така се бяха качили в спалнята й. Бяха изкачили стълбите и после бяха прескочили оттук на балкона към стаята й.

Забеляза, че кучетата отстъпват назад, за да се засилят и да прескочат при нея. Нямаше време да спре и да помисли. Действаше панически, скочи и се затича към стълбите.

Прескачаше по три стъпала надолу, когато първото куче успя да прескочи. Задъхана, неистово бягаше надолу по стълбището, хвана с една ръка ръба на перилата и се прехвърли през стълбището на долната площадка.

Метна бърз поглед назад, като си помисли, че може да използва раницата си, за да ги разгони, ако бяха прекалено близо. Когато видя как на косъм от нея щракнаха челюсти, прецени, че тактиката с раницата няма да сработи. Бягаше все по-бързо надолу по стъпалата, превърташе се при всеки завой и се премяташе по-ниско.

Кучетата трудно вземаха тези завои, те се хлъзгаха и драскаха по каменното стълбище, а това ги забави. Калан успя да спечели преднина. Не беше успокоителна преднина, но поне се отдалечи малко от зъбите.

Главата толкова я болеше, че си мислеше как просто в един момент ще припадне и ще я докопат.

Не беше забравила предсказанието на жената, убила децата си — същата, която Калан докосна със силата си. Предсказанието беше, че ще я нападнат остри зъби и ще я разкъсат.

Калан бягаше с всички сили.

Но колкото и да бягаше, беше наясно, че е на предела на силите си. Усещаше как силата й се стопява. Беше толкова изтощена, че можеше да падне, както тичаше в глухата нощ. Зад нея наближаваха хрътките, наваксваха скоростта. Нямаше друг избор, освен да продължи да бяга.

Бушуващата болка в главата й едва не я надви. Знаеше, че няма да може да продължи още дълго и хрътките ще я хванат.

Спомни си ужасяващата гледка на Катрин, разкъсана от неизвестни животни. Калан беше напълно сигурна, че вече знае какво бе убило бременната кралица.

Същото, което бе убило Катрин и нероденото й дете, сега беше по петите на Калан. Нямаше съмнение, че ако тези зверове я хванат, щяха да я разкъсат точно както бяха разкъсали Катрин. Тази картина и споменът ускориха краката й.

Единственият й шанс беше да бяга. Но дори да не беше толкова близо до края на силите си, кучетата бяха по-бързи от нея. Те просто топяха преднината, която беше спечелила при стълбището. И което беше по-лошо, първоначалният ужас, който й бе дал тласък и стимул, вече не действаше. Беше близо до премалата.

Трябваше да направи нещо.

Калан видя в тъмнината пред себе си каруца, която се отдалечаваше.

Коригира леко посоката и се затича със сетни сили към нея. Не й достигаше въздух, но знаеше, че дори да се забави само секунда, хрътките ще впият зъби в нея и това ще е краят й — толкова близо бяха.

Почти изписка от радост, когато достигна каруцата, но нямаше нито глас, нито дъх, за да го направи наистина. Прецени крачките си и скочи на желязната ос отзад.

Докато кучетата се мятаха напред и се опитваха да я захапят за краката, се издърпа по-нагоре, напрегна се до краен предел и с последен напън успя да се прехвърли вътре в каруцата.

При падането си удари главата в нещо невероятно твърдо. Болката беше пронизваща.

Светът наоколо причерня.