Машина за знамения

Шестдесет и трета глава

ПРЕДИ ЖЕНАТА ДА Я Е СРЪЧКАЛА с палката, Орнета стрелна Лудвиг с последен светкавичен поглед и като са завъртя на пети, се отправи към покоите си. Беше възмутена, беше ядосана, задето Морещицата причини болка на Лудвиг, ала за момента прецени, че ще е по-добре да не разкрива емоциите си.

Когато му дойдеше времето, пред подходящите хора, щеше да изкаже възмущението си и тогава тази жена щеше да си плати за наглостта и безсмислената жестокост.

Най-малкото, засега щеше да успее да отклони Морещицата от Лудвиг, преди той да е направил някоя глупост, която да му докара още повече неприятности.

Докато си проправяше път по изискания коридор, Орнета се стараеше да не върви твърде бързо. Напротив, придаваше си подчертана царственост, за да напомни на Морещицата с кого си има работа. Наред с другото, Орнета не бързаше да стигне в стаята си преди жената.

Една камериерка, понесла комплект чисти чаршафи в противоположната посока по коридора, забеляза Морещицата насреща си и прилепи плътно гръб о стената, за да не й се пречка, като сведе рязко глава, избягвайки погледа на високата жена в червена кожена униформа.

Орнета се почувства като затворник, когото водят на екзекуция. Не й се вярваше, че към нея се отнасят толкова неуважително. Предвид решението й й хрумна, че може би не е съвсем незаслужено. В продължение на години бе вярна на каузата на Д’Харанската империя. Напомни си, че това, което прави, всъщност е подтикнато от верността й към каузата на Д’Харанската империя — поне на народа й, ако не на главата.

Нямаше идея какво точно би могла да иска Морещицата, но с всеки изминал момент Орнета ставаше все по-разтревожена, че всичко това е свързано с избора й на Ханис Арк пред Ричард Рал. Опитваше се да си каже, че е глупава тревога. Никой освен нея и Лудвиг не знаеше за това решение. И, естествено, групата, но нали току-що им каза.

Помисли си, че е възможно да има пророчество, което да предупреждава за новата й обвързаност. Господарят Рал не би им казал какво гласи пророчеството, не би им помогнал срещу заплахи, разкрити чрез тези знамения, но това не означаваше, че не би ги използвал за коварните си цели. Не можеше да се каже какво би могъл да знае човек, използван от Пазителя на отвъдния свят, или какво биха могли да знаят те.

Господарят Рал беше добър човек, почтен човек, но дори такъв като него можеше да бъде обсебен и да няма възможност да действа по своя воля, а да бъде направляван от самата смърт. Както изтъкна Лудвиг, нима има по-подходяща жертва, която да си набележи Пазителят, ако цели да изпълни коварните си намерения, от най-доверения сред хората?

Щом Орнета погледна назад през рамо, забеляза, че Морещицата я следва по петите и изражението й не е никак приветливо.

Но отвъд Морещицата Орнета забеляза, че цялата групичка, която се беше събрала на балкона, ги следваше по коридора. Вървяха на разстояние, но явно бяха твърдо решени да разберат какво става, да си изяснят защо един от тях е бил привикан. Лудвиг, като се държеше за рамото и се опитваше да тушира болката от докосването с Агиела, водеше загрижения посланик Грандон, след него дукесата и останалите представители. Лицето му бе помътняло от гняв.

Орнета се радваше, че усеща подкрепата им. Надяваше се това да поукроти страстите на Морещицата. Обикновено свидетелите охлаждат ситуацията. Присъствието на Лудвиг също я успокояваше.

Орнета спря и махна с ръка пред орнаментираните врати, край които се озоваха, в опит да даде възможност на останалите да я настигнат.

— Тук са моите покои.

Когато Морещицата я стрелна с поглед, от който и най-силният би се почувствал безпомощен, Орнета отвори вратата и двете жени влязоха. Веднага след това плъзна вратата обратно, като внимаваше да не я затваря съвсем, за да могат хората, които ги следваха, лесно да чуват какво се говори вътре.

Морещицата обаче не пропусна да я затвори плътно.

Орнета, придавайки си небрежен вид, се отправи към един шкаф, където на сребърен поднос държеше бутилки вино, вода, десертни питиета и пет-шест кристални чаши.

— Да ти предложа питие?

— Не съм дошла за питие.

Орнета се усмихна сърдечно.

— Съжалявам, но не попитах за името ти.

Сините очи на Морещицата бяха достатъчно силни, за да накарат коленете на Орнета да омекнат, но кралицата се постара да не й проличи.

— Името ми е Вика.

— Вика — усмихна се Орнета. — Е, Вика, какво мога да направя за теб?

Морещицата запристъпва напред.

— Можеш да крещиш.

— Моля? — примигна Орнета.

Вика сграбчи роклята на Орнета при ръкава.

— Казах, че можеш да крещиш.

Морещицата стисна зъби и като дръпна рязко кралицата към себе си, заби Агиела си в корема й.

Ужасът от болката бе отвъд всичко, което Орнета някога бе изпитвала или си бе представяла, че е възможно да изпита.

След като целият ужас се стовари отгоре й, бе невъзможно да не закрещи.

Останала без дъх, Орнета се намери свита на кълбо на пода, обляна в сълзи.

— Защо го правиш? — успя да пророни на пресекулки.

Вика стоеше над нея и не я изпускаше от очи.

— За да ти помогна да крещиш.

Орнета не можеше да каже нито дума. Изобщо не би могла и да си представи защо го прави тази жена и за какво са й нужни виковете.

— Но защо?

— След като си толкова твърдо решена да оставиш пророчеството да управлява човечеството, е редно да ти бъде оказана честта да станеш проводник на изпълнението на пророчеството. А сега нека чуем един хубав писък.

Щом Орнета я изгледа неразбиращо и на ръба на паниката, Вика заби острието на Агиела си в ямката на врата на кралицата.

Орнета изпищя тъй дълбоко, че имаше чувството, че викът ще раздере гърлото й. Дори да бе искала да потисне изблика, едва ли щеше да успее. Болката я превзе, мускулите на ръцете и врата й започнаха да се съкращават в неконтролируеми спазми.

От гърлото и устата й бликна кръв, която заглуши виковете. Червената течност потече по брадичката на жената и увисна на дълга, масивна струя, която миг по-късно вече попиваше в роклята й.

Стаята се сви до черна точица, после отново се върна на мястото си. Орнета не знаеше къде се намира Морещицата, нито какво прави, докато накрая не я видя да приближава иззад гърба й.

Без да каже нито дума, Вика заби Агиела в основата на тила на кралицата.

В главата й удари мълния. Във всички посоки се разхвърчаха искрящи цветове. В главата й закънтя влудяващо дрънчене, от което болката стана невъзможно, невъобразимо непоносима, несравнима с нищо, което бе изпитвала през живота си. Пронизващи спирали агония се стрелнаха от вътрешната страна на ушите й.

Орнета се отпусна на пода безпомощна, докато пищенето, трясъкът, боботенето и светкавицата отшумят в главата й.

Чу тежките стъпки на Вика по мраморния под около нея. Морещицата се извиси над Орнета и я изгледа без следа от съчувствие, камо ли угризение. Орнета никога досега не бе виждала толкова студено и безсърдечно изражение.

— Биваше си го — спокойно изкоментира Морещицата. — Сигурна съм, че всички ще чуят.

Орнета не можеше да повдигне главата си. Не можеше да накара мускулите на врата си да отвърнат. Болката бе толкова силна, че предположи, че са скъсани. Брадичката й полегна на просмуканата й с кръв гръд.

Видя по белия мраморен под да тече кръв. Нейната кръв. Голямо количество от нейната кръв.

Ботушите на Морещицата бяха в същия цвят като локвичката кръв, сред която седеше кралицата.

С върховен опит, въпреки изгарящата болка в гърлото, въпреки кръвта, бликаща в устата й, тя използва цялата си сила, за да вдигне глава и да заговори:

— Какво искаш от мен?

Вика изви вежда над едното си студено синьо око.

— Ами сега, след като се справи толкова добре с крещенето, искам да умреш.

Орнета запримига насреща й. Не можеше да се съпротивлява по никакъв начин, не можеше да противодейства на това диво същество.

При все това обаче не остана изненадана. Беше предугадила отговора, още преди Вика да го изрече.

Орнета забеляза поредното приближаване на Агиела.

Усети само първата секунда на остра болка, докато болката изригна в гърдите й.

И тогава онази останала без дъх, смазваща агония се стопи в последната съзнателна, чезнеща искрица осъзнатост.