Машина за знамения

Петдесет и седма глава

КАЛАН СКОЧИ И СЕ СЪБУДИ, ЗАДЪХАНА ОТ УЖАС. През главата й пробягаха смътни образи. Към нея се протягаха тъмни лапи с остри нокти. Изневиделица се появиха огромни зъби, които аха да я захапят за лицето.

Не знаеше нито къде се намира, нито какво се случва. Замята се трескаво, заизвива се, започна да се дърпа, за да не я достигне това, което се протягаше към нея, като в същото време се мъчеше да се изтръгне от менгемето на пронизващата я болка.

Седна изправена, като едва си поемаше дъх, и установи, че е в Градината на живота и че е нощ. Нищо не я преследваше, нищо не я гонеше. Цареше тишина.

Беше сънувала кошмар.

В съня й нещо я бе дебнало, нещо черно и изключително опасно, нещо ужасяващо. Беше непреклонно в желанието си да я достигне и се приближаваше неотстъпно. Тя бягаше, опитваше се да избяга. Но не можеше да движи краката си достатъчно бързо. Целият сън й се бе сторил толкова истински.

Но най-сетне се събуди. Вече не сънуваше. Беше се спасила от кошмара и по този начин бе избягала на съществото, което я преследваше. Наложи си да освободи мисълта си, да не се съсредоточава върху съня. Вече бе будна. Вече беше в безопасност.

Но скоро установи, че будното състояние не е избавление. Макар със събуждането си да бе избягала от преследвача си в съня, болката още беше жива. Главата я болеше толкова силно, че бе на ръба да изгуби съзнание. Притисна пръстите си в слепоочията, но веднага след това ръцете й се вкопчиха в корема и се опитаха да притъпят влудяващата болка там.

Докато шиповете на болката се врязваха в главата й, през цялото й тяло премина гореща вълна. Едва се пребори с нарастващия позив за повръщане. Пулсиращата болка в главата я надви, замая я, не й даваше покой. Събра всичките си сили, за да потисне усилващите се приливи на гадене. Не успя.

Докато вътрешностите й започнаха да се свиват конвулсивно, трескаво се измъкна от намачканото одеяло и изпълзя на колене и длани в тревата, далеч от мястото, където бе спала. С усилие на волята се опита да преодолее нарастващото желание да повърне, ала тялото не й се подчини и тя задиша толкова учестено, че стомахът й сякаш щеше да се преобърне. Започна да й прилошава пак и пак, на пристъпи, в синхрон с пулсиращата болка в главата, и при всеки пристъп отвътре й напираше да повърне.

Калан усети нечия длан да я подпира в гърба, а още една отметна косата от челото й.

Между спазмите понечи да си поеме дъх. Беше убедена, че повръща кръв. При всяко остро съкращаване на мускулите убийствената болка й се струваше все по-непоносима. Сякаш нещо я разкъсваше отвътре.

Най-сетне пристъпите започнаха да позатихват. Докато храчеше горчива жлъчка, с облекчение забеляза, че ако не друго, поне няма кръв.

— Майко Изповедник, добре ли си?

Беше Кара. Усещането, че има някого до себе си, й донесе покой. Почувства се по-добре при мисълта, че не е сама.

— Не знам — успя да пророни.

Изведнъж при тях се озова и Ричард.

— Какво става?

През цялото й тяло преминаваха разтърсващи вълни. В промеждутъците, накъсвани от задъханото й дишане, едва успя да пророни:

— Зле съм.

— Чух те да крещиш чак от долу, при машината — каза Ричард, като се опитваше да я успокои с длан, опряна в гърба й.

Тя сграбчи стиска трева и я изтръгна рязко, отри устата си с нея, после я захвърли и повтори всичко отначало. Не беше осъзнала, че е крещяла насън. Пристъпите на прилошаване се бяха поуспокоили и най-после успя да си поеме дъх. Но главата й продължаваше да пулсира.

— Сънувах кошмар и сигурно съм изпищяла насън и съм се събудила.

Той притисна длан о челото й.

— Кожата ти е леденостудена, плувнала си в пот.

Калан не можеше да спре да трепери.

— Ужасно ми е студено.

Ричард я придърпа към себе си. Калан се строполи на една страна и се притисна в него. Топлите му мускулести ръце я обвиха като плащ.

Вместо обаче просто да я прегърне, той я хвана за китката и вдигна ръката й. Тя изпита болка.

— Добри духове — пророни той.

— Какво има? — приближи Кара.

Ричард завъртя леко ръката на Калан, за да й покаже.

— Върви да извикаш Зед.

Калан видя Кара да се отдалечава бегом по пътеката между дърветата. Присъствието на Ричард я успокояваше. Не искаше никога повече да се отдалечава от успокоителната му топлина.

Ала ръката й пулсираше с всеки удар на сърцето й. Погледна китката си и с изненада установи, че драскотините са се появили пак. Зед ги бе излекувал, но ето че сега бяха там и изглеждаха по-зле от всякога.

— Лечението на Зед в крайна сметка май се оказва не особено ефективно — отбеляза Ричард. — Ще го извикаме тук, за да видим какво ще каже. Той знае доста за тези неща, но на мен ми се струва, че раната е инфектирана и затова се е появила отново. Вероятно поради тази причина ти е и лошо. Може би поначало не е успял да се справи с инфекцията.

Като знаеше как се чувства, на Калан не й се вярваше това да е причината. Не й беше за първи път да има зачервени и подути рани. Никога не й бяха причинявали подобни усещания. Всъщност ръката й беше най-малкият проблем. Това, което я бе събудило, беше внезапната пронизваща болка в главата — от това й се доповръща, от това се чувстваше зле. Именно тази остра болка между слепоочията бе причинила световъртежа. На практика не смяташе, че драскотините имат нещо общо с главоболието.

Няколко пъти досега бе изпитвала силна болка, от която й се беше повръщало. Същото важеше и за Ричард. Твърдеше, че го е наследил от майка си. Калан си помисли, че това навярно е свързано с нещо подобно. Просто неприятно и силно главоболие. При тази мисъл като че ли й стана мъничко по-леко.

За пореден път огледа яростните червени дири по ръката си. Притесни се, като видя, че раната, която беше зараснала, не само се беше появила пак, ами и изглеждаше по-зле. Чувстваше цялата си ръка обездвижена от подуването. Калан пак потръпна от болка. През тялото й премина ледена вълна. Главоболието я връхлетя със смазваща сила.

И тогава Ричард се надвеси напред, притегли я към себе си и тя усети как приятната мекота на дарбата му потича в нея. Облекчителна топлина обля вкочанените й ледени мускули. И друг път бе прибягвал към дарбата си, за да я лекува, затова усещането магията му да я докосва й бе познато. Именно това правеше той сега — лекуваше я с магията си.

Дарбата на Ричард работеше по уникален начин и обикновено биваше отключвана у него под въздействието на неотложна необходимост. Съчувствието му към нея, любовта му, необходимостта му тя да е добре бяха извикали дарбата му, за да започне да я лекува.

В топлата му прегръдка, в потока на магията, изпълваща тялото й, времето изгуби своя смисъл.

Тя почувства успокояващото му, изпълнено със съчувствие, любящо присъствие с всяка фибра на съществото си.

Но колкото и да се нуждаеше от помощта му, не й се искаше да му позволява да го прави. Знаеше, че в процеса на лечение той поема нейната болка. Най-напред трябваше да отнеме агонията от нея и да я вкара в себе си, за да може дарбата му да проникне в тялото й и да излекува проблема. Калан не искаше Ричард да поема болката й. Колкото й се щеше да се освободи от болката, толкова не искаше той да страда.

Но не можеше да му се противопостави. Силата на неговата дарба я обгърна. Не й оставаше друг избор, освен да престане да се съпротивлява. Усещането беше като че се спуска слепешката в непозната бездна. Беше плашещо и в същото време облекчение — освобождаване, като да позволи на друг да се бори за нея, да се възправи срещу болката вместо нея, докато тя стои отстрани и наблюдава бушуващата битка.

Нямаше представа колко време е останала изгубена в онова далечно място, пропито от болка, наред с Ричард, но знаеше, че когато отвори очи и дойде на себе си, все още бе в обятията му.

Противно на очакванията й, болката все още бе там. Също толкова смазваща, също толкова потискаща.

Калан разпозна същата болка и в очите на Ричард. Той я бе поел в себе си и колкото и да беше странно, не бе успял да я отнеме от нея.

Усилията му се бяха оказали безрезултатни.

Хрумна й, че навярно тя прави нещо не както трябва. Че навярно не дава всичко от себе си. Или, по-точно казано, че се страхува да позволи на Ричард да поеме нейната болка, затова не е направила достатъчно, че да му позволи да й помогне.

Кара се надвеси над Ричард.

— Съжалявам, че ми отне толкова време, докато открия Зед. Но го намерих. Водя и Ничи.

Ричард не отвърна. Бе зареял поглед в нищото.