Машина за знамения

Тридесет и седма глава

МОХЛЕР НЕ ВДИГНА ВЗОР да посрещне непомръдващия поглед на синеоката жена, която го наблюдаваше, щом той отвори вратата. Малцина имаха куража да я погледнат в очите. Щом старият писар затвори обкованата с метал дъбова врата на излизане, Ханис Арк се върна на писалището си.

Докато нагласяше тъмните поли на робата под краката си, за да седне на тежкия кожен стол, следеше с крайчеца на окото си как седемте се приплъзват по-наблизо.

Летящите им роби излъчваха мека, синкава руменина, в която проблясваше нещо ефимерно. Движеха се с плавна елегантност, робите им не застиваха на място нито за миг, създаваха у него впечатлението, че всъщност ги наблюдава някъде другаде, че ги вижда в ефимерния свят на непрестанен нежен бриз.

Отдалеч всеки от седемте силуета изглеждаше като най-изящното и фино създание, съществувало някога. Сякаш бяха изваяни от въздух и светлина, а не от плът и кост. Докато плавно се приближаваха, той си помисли, че приличат досущ на добри духове. Въпреки това беше напълно наясно, че са всичко друго, но не и това.

Шест от тях се отнесоха в групичка нанейде, като лико в езеро, наблюдаваха отстрани, докато седмата се спусна още по-наблизо до другия край на писалището.

Фигурата се поприведе и Ханис Арк най-сетне успя да надзърне под скриващата главата й гугла, да види сбръчканата плът на белезникавото й лице, възлестите синкави вени, брадавиците и язвите, обезобразяващи разкривените й черти, увисналите дипли кожа, очите с цвят на жълтък. Тя се усмихна злокобно и в усмивката й той съзря обещание за извънмерна болка и страдания, които би могла да му причини, стига да поиска.

Ханис Арк изобщо не се стресна. Напротив — възмути се от проявената липса на уважение. Не се постара да прикрие недоволството в гласа си.

— Джит изпълни ли задачите, които й възложих?

Фамулусът постави възлеста длан на писалището и се надвеси над него. С дълги, извити нокти, осеяна с мазоли кожа и изпъкнали релефно стави, ръката й приличаше повече на птичи крак.

Намираше се достатъчно близо, за да разтърси повечето хора до дън душа, достатъчно близо, за да парализира жертвата си от страх. Ханис Арк се разтревожи от близостта й не повече, отколкото тя от неговата.

Гласът й се надигна като съскане по повърхността на коприна.

— Дръзваш да искаш нещо от нас, от нашата господарка?

Ханис Арк изплющя с ръка и стовари ножа си с всичка сила като закова деформираната ръка на фамулуса за плота. Онази нададе скрибуцащ писък, тъй силен, че сякаш можеше да напука стъклата на витрините и близките каменни стени. Беше писък, какъвто той си представяше, че надават изтръгнатите от най-черните дълбини на подземния свят. Кошмар, събуден за живот.

Ръцете на шестте замахаха яростно, досущ знаменца в силна буря. Събраха се около пленената си другарка, сякаш не можеха да повярват, че е прикована тъй светкавично, цъкаха изумени една към друга на език, който звучеше като трошене на миниатюрни птичи костици.

— Изненадах ли ви? — изви вежда епископът. — Изненадахте се, че най-обикновен нож може да ви нарани?

Онази нададе поредния скрибуцащ писък, достатъчно силен, че да събуди и мъртвите, и започна да дърпа неистово ръката си, за да се опита да се освободи от приковаващия я нож. Синкавите й черни устни се разкривиха в грозна гримаса, оголвайки зъби. Напразно.

Тежкото писалище са разтресе и затрепери, краката му се вдигаха от пода при всяко дърпане на ръката й, докато онази безуспешно се мъчеше да се освободи. Другите шест се заизвиваха във въздуха около нея, беснееха, изпълнени със съчувствие. В един момент я сграбчиха, за да се опитат да я освободят, но от ножа се изстреля светкавица, която ги прониза, принуждавайки ги да я пуснат.

— Какво ми стори? — изскрибуца прикованата.

— Хм, не е ли очевидно — приковах те към писалището си.

— Но как!

— Точно в момента този въпрос едва ли би трябвало да те вълнува. Би трябвало да те занимава само това, че не съм обикновен човек и ще е в твой интерес да проявяваш нужното уважение към мен. Както вече си разбрала, притежавам достатъчно способности, за да се справя с такива като вас седемте, нагли гущерояди. Както и с вашата господарка.

Погледът на ранената заприсвятка, изпълнен с объркване и яростна ненавист.

Ханис Арк се усмихна мрачно.

— Нима Бръшлянената дева сплетница не ти е обяснила поне това, когато те е призовала изпод земята, за да й служиш? Ами — усмивката се разшири, — сигурно е имала причини. Сигурно вие седемте не сте били достатъчно важни за нея.

— Ще страдаш за това — изсъска онази.

— Току-що ти казах, че би било добре да ми демонстрираш повече уважение, а вместо това ти ме заплашваш?

Той се надвеси към фамулуса и впи гневен поглед в подивелите й очи, докато стискаше дръжката на извитата като ятаган сабя, опряна в писалището край десния му крак.

— Заради тази обида ще изгубиш ръката си. Заплашиш ли ме отново, ще се разделиш и със съществуването си.

Направи светкавично мощно движение с ятагана. Острието профуча във въздуха и със светкавична бързина отсече ръката на фамулуса от китката. Освободена, онази започна да се мята и върти, обезумяла от болка, изхвърча назад и се заблъска в каменните стени, събори една стойка с книга отгоре и счупи стъклото на един от шкафовете.

Дланта остана забодена с ножа, а онази част от китката, където се бе врязал ятаганът, бе заклещена дълбоко в плота на писалището.

— О, виж тук, загуби ценна кръв — подигравателно подметна епископът. — Ах, каква загуба, колко жалко.

Другите шест се оттеглиха на безопасно разстояние, или поне така си мислеха, изведнъж станали по-предпазливи, уплашени да не прибързват с отговора.

Щом фамулусът с отрязаната ръка поспря, за да стрелне мъчителя си с убийствен поглед, Ханис Арк я посочи с пръст и й направи знак да се приближи обратно. Онази се понесе към писалището колебливо, разкривените й черти бяха допълнително обезформени от ярост и страх. Ханис Арк забеляза, че въпреки яростта, въпреки колебанието тя все пак му се подчини.

Колко бе приятно да види, че започва да проявява повече уважение.

— Никога повече не ме заплашвай. — Тонът му бе леден. — Ясно ли е!

Онази погледна отсечената си китка, която продължаваше да лежи забодена за писалището.

— Яссссно — изсъска.

— А сега ми отговори на въпроса. Господарката ти изпълни ли задачата?

— Тя наблюдава онази, която искаш да бъде наблюдавана. И все още чака призованата. Хрътките са по петите на другия и ще й го доведат. — Вдигна оцелялата си ръка и го посочи. — Пипне ли го, задачата й ще бъде изпълнена и ще приключи с теб.

— Тя живее на моя територия и ще прави точно каквото й заповядам, когато й заповядам, в противен случай ще изгуби протекцията ми.

— Джит няма нужда от твоята протекция.

— Без моята протекция Кхарга не би била онзи безопасен рай от получовеците. Тя ще се превърне в месо за гозбата им. Както и всички вие.

Фамулусът застина за миг, докато изучаваше очите му.

— Получовеците ли? Получовеци няма. Това са само прашасали легенди от стари времена.

— О, получовеците съществуват, не знаеш ли, че правят изключителни оръжия? Оръжия, които могат да се използват срещу мъртвите. — Той изви вежда. — Как мислиш, кой изработи този нож, с който те приковах към писалището?

Мрачният поглед на фамулуса се спусна към ножа, който пробиваше разчленената й ръка, преди накрая да го изгледа с убийствен поглед. Този път се позамисли, преди да заговори, и реши да премине в защита.

— Получовеците не са заплаха за нашата господарка. Дори да съществуват, си остават заключени отвъд Северната стена, както е от хиляди години.

Ханис Арк се подсмихна.

— Вече не.

Фамулусът изви горната си устна в злобна гримаса.

— Поредната лъжа. Получовеците не могат да преминат Северната стена.

— Не е и нужно. Ходих оттатък Стената и се разхождах сред тях, разговаряхме. Те ме слушаха и в крайна сметка избраха да ми се кланят като на суверен. В замяна аз им отворих портите. Сега ловуват из Печалните територии… но само там, където аз им кажа, че е позволено, и преследват тогова, когото аз реша.

Онази го измери с поглед.

— Правиш грешка, като си мислиш, че можеш да контролираш получовеците.

— Джит е тази, която трябва да се притеснява да не допуска грешки.

— Джит може да се грижи за себе си — изсъска фамулусът. — Не й е нужна твоята закрила, нито пък на нас. Получовеците не биха дръзнали да дойдат в Кхарга. Те се страхуват от Джит, както се страхуват от Стената. Няма да посмеят.

Останалите шест се приплъзнаха по-близо до другарката си, за да потвърдят думите й.

— Ходили ли сте отвъд Северната стена? — Ханис Арк знаеше, че не са. Стената действаше в двете посоки — така бе от хиляди години. — Не знаеш нищо за това, от което се страхуват и от което не се страхуват. Не прави грешката да си мислиш, че знаеш.

Ханис Арк освободи ятагана от плота на масата и посочи с него.

— Те не ловуват в Кхарга само защото аз съм ги предупредил да не стъпват там. Позволя ли им, тутакси ще плъпнат… особено ако им предложа разфасованите ви трупове за казаните им.

Седемте едновременно отстъпиха и проявиха достатъчно разум да замълчат.

— Всички вие, включително Бръшлянената дева, както и населението на Печалните територии, както и получовеците отвъд Северната стена, сте мои поданици. Всички вие живеете под мое управление. Всички вие ми дължите своята вярност, ако искате да се възползвате от привилегиите, които получавате в замяна.

Любопитството на една от тях надви предпазливостта й.

— Какви привилегии?

Ханис Арк изви глава на една страна.

— Ами, привилегията да ви бъде позволено да живеете, разбира се.

Никоя от седемте не го попита какво има предвид.

— Предайте на Джит, че е в неин интерес да прави каквото й е казано. Предайте й думите ми. Предайте й, че е в неин интерес да се погрижи фамулусите й да проявяват подобаващо уважение към нейния владетел, в противен случай няма да ви останат ръце, с които да я храните.

Всички се отдръпнаха още малко, страхът по лицата им бе видим.

Завъртяха се рязко, готови да се отдалечат.

— Заповедите ви ще бъдат изпълнени, господин епископ — рече безръката. — Ще предадем вашите думи на господарката.

— И добре ще направите.

Ханис Арк проследи с поглед как се извиват като струйка дим и изчезват в цепнатините около масивната врата. На излизане, както Мохлер преди това, се постараха да не срещат погледа на жената, застанала на пост край входа.

Яростта на Ханис Арк продължаваше да кипи. Той щеше да оправи неправдите. Духът на баща му щеше да наблюдава от нишата си в подземния свят, докато синът най-накрая въздаде мъстта си над династията Рал.

Това бе събуждането на новия ден в Д’Хара — не само в буквалния смисъл. Наближаваше краят на вековния мрак под игото на Рал.

Ричард Рал скоро щеше да загуби властта. Щеше да загуби всичко. Ханис Арк щеше да се погрижи за това. И тогава скованият от страх народ щеше да се сдобие с нов водач.

Най-сетне щеше да има справедливост.

Ханис Арк освободи ножа си от плота на писалището, заедно с острието се вдигна и вече отпуснатата отрязана китка. Той я поднесе към жената на прага и тя пристъпи към писалището.

— Би ли изхвърлила това?

Докато онази посягаше да вземе ножа, той дръпна ръката си обратно.

— Не, имам по-добра идея. Постави я във витрина тук, така че посетителите да могат да я виждат.

Жената в червена кожена униформа се усмихна мрачно.

— Разбира се, Господарю Арк.