Машина за знамения

Седемнадесета глава

КАЛАН СЕ СЪБУДИ от характерния звук от изваждане на Меча на истината от ножницата. Металическият звън я накара да скочи на крака с разтуптяно сърце. Вдигна рязко глава от рамото на Ричард.

— Какво става?

Той беше стиснал меча над главата й. Тихо й прошепна да замълчи и внимателно се измъкна от леглото. Придвижи се плавно като танцьор и застина безмълвен и съсредоточен в мрака.

Калан очакваше във всеки един момент към него да полети нещо от непрогледното черно. Не се случи нищо подобно.

— Какво става? — пророни тя.

— Имаш ли чувството, че някой ни наблюдава? — попита той през рамо.

— Не знам. Бях заспала дълбоко.

— Вече си будна.

Калан се изправи в леглото.

— Не знам, Ричард. Бях почти сигурна, че усещам нещо, но нямам представа дали е било наистина, или е само плод на въображението ми.

Ричард заби поглед в тъмнината в далечния край на стаята.

— Истина е.

При тези думи сърцето на Калан заби още по-учестено. Тя се приближи до Ричард, като внимаваше все пак да не застава на пътя на меча му, в случай че му се наложи да го използва.

— Можеш ли да разбереш какво е?

Мускулите му се отпуснаха.

— Вече го няма.

Калан присви очи, като се взираше напрегнато в слабо осветената спалня.

— Имаш предвид, че вече го няма, понеже си размислил и си сигурен, че е било плод на въображението ти?

Ричард се обърна към нея.

— Не, имам предвид, че когато отвърнах на погледа му, то изчезна. Беше тук. Изобщо не се съмнявам в това.

Мускулите му се бяха отпуснали, но Калан ясно можеше да различи кипящата в погледа му ярост. Това бе магията на Меча на истината, който юмрукът му здраво стискаше. Това бе справедливият гняв на Търсача.

Калан долови тътен на гръмотевица в далечината. Обви тялото си с ръце, за да се предпази от студа.

— Кой или какво би могло да направи такова нещо? Нали разбираш — кой би могъл да ни гледа по такъв начин?

— Нямам представа. Зед също не каза нищо по въпроса.

Ричард прибра меча в украсената със злато и сребро ножница, която стискаше в другата си ръка. Щом острието се прибра в леговището си, гневът напусна сивите очи на Търсача.

Ричард пъхна глава в ремъка и намести оръжието на дясното си рамо. Калан отиде до прозореца и дръпна завесите само колкото да надзърне навън.

— Светло е.

— А бурята?

— Изглежда още по-зле. Ставаш за пророк.

— Страхотно — пророни Ричард. — Сега всички гости ще останат в Двореца и ще продължат да ни разпитват за пророчествата.

— Просто са притеснени, Ричард. Трябва да признаеш, че нещо става. Хората не са глупави. Също го усещат. Ти си Господарят Рал. Очакват от теб да ги защитаваш от нещата, които не разбират и от които се боят.

— Сигурно — сви рамене той и в същия миг на вратата се почука.

След като се обу, той отиде да погледне кой е. Калан видя в коридора Натан, който разговаряше с Бенджамин. На вратата беше почукала Кара. Носеше червена кожена униформа и мрачна физиономия. Щом Натан и Бенджамин забелязаха Ричард и Калан, се спуснаха към вратата.

— Май си спала с роклята — отбеляза Кара, щом Калан застана до Ричард на прага.

— Боя се, че да.

— Аха, значи пак вашата стая са наблюдавали — кимна Кара.

— Не ми харесва идеята да се събличам, когато някой ме дебне.

— Вие двамата с Бенджамин усетихте ли някой да ви наблюдава? — обърна се Ричард към Морещицата.

— Не, но бях готова, ако някой се появи. Нямаше никого и си рекох, че наистина обектът на наблюдение сте вие двамата, както и предположихте. Нощта мина спокойно — поне до сутринта.

— Защо, какво стана сутринта? — попита Калан.

Натан се наведе напред, нетърпелив да се залови за работа.

— Помниш ли онзи набития с червената туника, който вчера на приема разпитваше дали не ни очаква някакво профетическо събитие?

Ричард се прозя.

— Същият, дето твърдеше, че бъдещето ни извира от миналото и пророчеството е част от това минало? Всичките тези нелепи приказки?

— Именно.

Ричард прокара уморена длан през лицето си.

— Беше доста настоятелен в желанието си всички да чуят моите прозрения за пророчеството и какво ще ни донесе бъдещето. Сигурно няма търпение да се срещна с него и останалите, за да им разкрия какво ги очаква.

— Не точно — каза Натан. — Самият той е получил видение рано тази сутрин.

Ричард се изправи и го изгледа подозрително.

— Нямах представа, че сред гостите има хора, които притежават макар и ограничени способности в тази област.

Натан се приближи.

— Не притежава способности. Това е странното. Съветниците му твърдят, че регентът никога преди не е правил каквито и да било пророчества. Пророчествата винаги го били впечатлявали, винаги търсел хора, които твърдят, че са способни да предричат бъдещето, но самият той не притежавал такива качества.

— Тогава какво е това важно негово пророчество?

— Твърди, че имал видение.

— Но не е казал какво е видял, така ли? — попита Калан.

— Не. Само споделил със съветниците си, че е видял какво ще донесе бъдещето. Според тях бил приказлив човек, но след като споделил за видението си, изглеждал разсеян и се умълчал.

— След като не е разкрил в какво се състои това негово пророчество, тогава какво толкова му е важното? — Ричард отри лицето си с ръка. — И въобще, откъде сме сигурни, че говори истината?

— Не сме, предполагам, но след като споделил със съветниците си за видението, излязъл навън в бушуващата буря, както си бил по пижама, и скочил от платото.

— Самоубил се? — зяпна Ричард. — Без да каже нито дума за това свое видение?

— Нито думичка — кимна Натан.

Ричард вдиша дълбоко, замислен за тъжния край на човека.

— Хм, май Кара ще излезе права — забележителна сутрин.

— Боя се, че това не е всичко, Господарю Рал — вметна Бенджамин. — След необяснимото поведение на регента и предвид двете жени, които вчера убиха децата си, след като получили видение, предложих на Натан да проверим кой какви видения е получавал напоследък, пък дори да е човек с ограничени способности.

Ричард погледна Натан.

— И други ли има?

Натан сви рамене.

— Не познавам всички, които живеят в Двореца. Не може да се каже колко души от обитателите му са получавали дребни предзнаменования. Но познавам един, който от време на време твърди, че вижда бъдещи събития. Не съм го пробвал и нямам представа дали говори истината, дали наистина вижда бъдещето. Но предвид последните събития ми се стори добра идея да го посетим.

Ричард кимна замислено.

— Добре си направил.

— Щом стигнахме до мястото, където живее — продължи разказа Бенджамин, — чухме отвътре крясъци. Изкъртихме вратата и видяхме как мъжът е повалил жена си на пода. Беше я яхнал. Тя се мяташе яростно, за да се опита да му се измъкне. Трите им невръстни деца стояха свити в ъгъла, пищящи от ужас, в очакване на своя ред да бъдат убити, вероятно.

Натан му направи знак с ръка да не драматизира положението повече от необходимото.

— Нищо не се случи. Докато онзи вдигаше ръката си с ножа, за да замахне, с помощта на малко магия го запратих надалеч от жената, за да му попреча да осъществи намеренията си. Генералът и хората му се спуснаха и го обезоръжиха.

— Значи никой от семейството му не пострада? — попита Калан.

— Не — кимна Натан. — Дойдохме тъкмо навреме, за да предотвратим поредната трагедия.

Калан въздъхна.

— Какво облекчение.

— Та значи и този човек е получил видение?

Натан кимна.

— Той е майстор бижутер. Разказа ни, че видял как в дома му нахлуват мъже, за да го ограбят, докато той не си е вкъщи. Във видението крадците измъчвали жена му и децата му, за да ги накарат да им кажат къде крият златото, което бижутерът използва, за да прави накитите си. Те не знаели. Мъжете не им повярвали и с часове изтезавали семейството му до смърт, един по един, за да ги принудят да говорят. Мъжът твърдеше, че не можел да позволи семейството му да бъде сполетяно от такава ужасяваща съдба, затова решил да отнеме живота им със собствените си ръце, вместо да ги остави да страдат.

Ричард изглеждаше озадачен.

— Това не прилича на другите пророчества.

— Хвърлихме го зад решетките, ако искаш да го разпиташ — каза Бенджамин.

Ричард кимна, потънал в размисъл.

Генералът закачи пръст на колана с оръжията си.

— Има и друго, Господарю Рал.

Ричард вдигна глава.

— Какво друго?

Бенджамин въздъхна дълбоко.

— Ами, гвардейците успяха да приберат всички от пазара, заедно с животните им, във вътрешността на платото, преди бурята да ги е застигнала снощи. Докато повечето биваха насочвани навътре, част от войниците обиколиха, за да сме сигурни, че няма някой изостанал, който да загине от студ навън в мизерните палатки на пазара.

Докато обикаляли, открили труп на момче. Разкъсано до смърт. На десетина години, не повече.

— Разкъсано до смърт ли? — попита Ричард. — Какво имаш предвид?

Генералът не трепна при този въпрос.

— Беше частично изядено, Господарю Рал.

Ричард примигна от изненада.

— Изядено ли?

— Да, Господарю Рал. Вътрешностите му бяха изядени. Лицето му беше изгризано. По черепа му личаха следи от зъби. Липсваше едната му ръка и китката на другата. Животните са пирували с него, разкъсали са го, изяли са вътрешностите му почти изцяло.

Ричард помръкна.

— Малко дете навън в бурята, изгубено, далеч от хора, би се превърнало в лесна плячка на вълците и дори на глутница койоти. Може да е бил Хенрик, болното дете, с което говорих — нали избяга.

— Хората ми оглеждаха внимателно всички, които вкарвахме на сушина. Не се бяхме отказали от търсенето на детето, с което ти разговаря. Видяхме се с майка му. Тя ни разказа, че момчето не се е върнало. Беше се поболяла от тревога.

— Значи сигурно мъртвото момче, което сте намерили, е бил Хенрик.

Бенджамин клатеше глава още преди Ричард да е довършил.

— И ние така си помислихме, но не беше той. Описахме дрехите му, за да ги познае майката. Тя каза, че Хенрик не е бил облечен така. Малко по-късно при нас дойде да търси помощ един човек. Отчаяно издирваше сина си. Хората ми го попитаха как е било облечено детето. Мъжът описа съвсем точно дрехите на мъртвото момче.

Ричард притисна устни в отчаяние.

— Това означава, че болното момче, Хенрик, е изчезнало някъде из равнината Азрит. В тази буря досега най-вероятно е застигнато от бялата смърт. Ако преди това не го е разкъсала някоя глутница вълци.