Седемдесет и четвърта глава

— НИЩО ЛИ? — Ричард се обърна към Бердин.

— Всичко беше мъртвешки спокойно, Господарю Рал. — Бердин посочи с пръст през рамо. — Проверих как е Майката Изповедник, спеше дълбоко. После направих контролна обиколка, просто така, за собствено спокойствие, и нямаше нищо необичайно. Върнах се по коридора и оттогава насам не съм мърдала от вратата. Майката Изповедник е идеалният пациент. Не се чува нито гък.

Ричард отпусна ръка на рамото на Морещицата.

— Благодаря, Бердин.

— Машината каза ли още нещо, Господарю Рал?

Ричард се сепна и я погледна.

— Каза много неща, но никое от тях не ми се струва особено полезно.

— Може би се нуждаем от липсващите страници от книгата „Регула“, за да разберем.

И той си го беше помислил.

— Може би.

Ричард остави Бердин отвън в коридора, а гвардейците се разположиха от двете страни, като бдяха зорко никой да не припари до стаята.

Останал сам, Ричард тихичко притвори вратата зад себе си, после запристъпва в полутъмната стая, където спеше Калан. Беше намалил фитила на лампата при предното си посещение тук, така че сега беше трудно да различи каквото и да било. Не искаше да светва, за да не я събуди.

Беше толкова уморен. Скоро щеше да съмне. Трябваше да поспи. Искаше му се да не беше изгубил толкова много време при машината.

За да не стресне Калан, Ричард си помисли да поспи на някой стол. Беше й нужна истинска почивка, за да се възстанови от треската. Беше благодарен на дядо си, задето обработи раната й с билкова отвара, която щеше да изтегли инфекцията.

Неговата рана от ноктите на момчето на пазара отдавна беше зараснала. Беше си помислил, че и при Калан е така. Внезапният обрат, меко казано, му се видя притеснителен, особено след опитите, които Зед направи да излекува раната й с дарбата си.

На път към стола краката на Ричард се заплетоха в одеяло насред пода.

Помисли си, че вероятно Калан в трескавия си сън го е съборила от леглото. Вдигна го и понечи да я завие.

На мъждивата светлина на лампата на път за леглото Ричард замръзна на място. Нещо не беше както трябва. Дори Калан наистина да бе изпуснала одеялото на земята, му се стори невероятно да го е запратила толкова надалеч.

Първото, което изникна в главата му, беше предупреждението на машината, че хрътките ще му я отнемат. Почти едновременно с това си спомни проснатото на пода безжизнено тяло на кралица Катрин, зверски изкормена от нечии остри зъби. Ричард пусна одеялото и скочи към леглото. Калан не беше там. Той огледа за миг разхвърляното празно легло, после усили фитила и се озърна. Нямаше я.

Щом вдигна глава, Ричард забеляза, че вратата към балкона зее отворена. Първата му мисъл беше, че навярно треската я е отвела към балкона, за да подири хлад в нощта.

Преди да излезе на балкона, погледът му бе привлечен от вида на собствената му раница на пода. Преди там беше и раницата на Калан. Знаеше го, понеже лично бе поставил и двете раници там. Каза си, че навярно Калан е искала да си вземе нещо и може да я е преместила. Нещо му подсказваше, че би било загуба на време да я търси.

Предпочете да изтича към балконската врата. Най-малкото, притесняваше се, че състоянието й може да се е влошило. Очакваше да я намери в несвяст. Но я нямаше и там.

Спалнята, също като балкона, не беше голяма. Нямаше как да не я види, ако беше там. Силно притеснен, надзърна през парапета, като се опасяваше да не би да е паднала. В тъмното не се виждаше добре, но все пак не беше невъзможно. Отдъхна си, като не видя нищо долу на земята.

Докато се извръщаше, за да влезе обратно, Ричард забеляза, че има и втори балкон. Не беше свързан, нито толкова близо, но той отиде до най-близкия до него парапет, за да огледа. Различи стълба, която се виеше надолу.

И тогава видя отпечатъка. Беше оставен от ботуш.

Ричард скочи на парапета и се прехвърли на другия балкон. Вратата там беше заключена и вътре в стаята бе тъмно. Беше възможно Калан да е влязла вътре и да е заключила вратата, но не му се вярваше. Не се връзваше. Ако се е уплашила от нещо, знаеше, че пред вратата пазят Морещици и гвардейци.

Вместо да разбива вратата, Ричард тръгна по най-вероятния път, по който можеше да е поела Калан. Хукна надолу по стълбата, докато не слезе на приземния етаж.

Лунната светлина, която пробиваше пелената от облаци, не беше особено ярка, но се виждаше достатъчно, за да различи стъпките на Калан. Дългогодишният му опит в разчитането на следи различи уникалната й походка. Виждаше начина, по който се е движела така, както можеше да различи изражението на лицето й.

Нямаше съмнение в това. Калан бе слязла по стълбите пред Двореца, кацнал на платото.

Това, което го притесняваше най-много, бе, че по следите й виждаше, че е бягала колкото й държат краката. Огледа се за други следи — за следите на евентуален преследвач, но не се виждаше нищо.

Не разбираше.

Ричард се изправи и се загледа към тъмното плато. От какво ли с бягала?

Загрузка...