Машина за знамения

Четиридесет и четвърта глава

ДОЧУЛА ВОЯ, КАЛАН СЕ СЪБУДИ РЯЗКО. Ахна и се изправи до седнало положение в спалния си чувал, сърцето й блъскаше толкова силно в гърдите, че тя чуваше движението на собствената си кръв.

Огледа се трескаво, като очакваше в тялото й всеки момент да се впият остри зъби. Посегна към ножа си. Той не си беше на мястото. Огледа дърветата, за да намери източника на смразяващия кръвта вой. Не видя нито зверове, нито остри зъби.

Даде си сметка, че изобщо не е навън в гората. Беше вътре. Намираше се в периферията на миниатюрна горичка на закрито. Нямаше хрътки, нито вълци или каквито и да било зверове. Беше на сигурно място. Глъчката, която я събуди, се дължеше на гвардейците, които отваряха вратата на Градината на живота, за да пуснат вътре някого. Воят всъщност бе скърцането на пантите на тежката порта.

Калан въздъхна дълбоко. Сигурно бе сънувала. Струваше й се толкова истинско, но беше само сън и сърцебиенето й постепенно се успокои.

Разтърка ръце и се огледа, въздъхна пак, облекчена, че е било само сън, който бързо се разсейва. Горе, задвижени от цикъла на сезоните, голите клони на дърветата бяха натежали от пъпки. Скоро щяха да се разлистят. След като покривът най-сетне бе ремонтиран и стъклото изцяло подменено, в продължение на няколко дни пролетното слънце нежно бе затоплило Градината на живота, превръщайки я в уютно убежище и място, където двамата с Ричард да спят. Не беше удобно като истинско легло, но сънят идваше много по-лесно, когато не усещаха дебнещите ги невидими очи.

Докато прогонваше съня, Калан присви очи към кръглата месечина, блеснала високо горе. По положението на небесното тяло на небосклона прецени, че е спала съвсем кратко. Значи все още беше посред нощ.

Упойващата миризма на жасмина, който растеше край горичката и по протежение на ниския зид, послужи за още едно напомняне, че е нощ. Деликатните бели цветове се разтваряха само през нощта.

— Ричард тук ли е? — попита я пътьом Натан, като не обърна внимание нито на лунната светлина, нито на уханието, а вместо това посочи тъмната зейнала дупка, без да спира да крачи между дърветата към центъра на Градината на живота. Именно него бяха пуснали да влезе гвардейците.

Калан кимна.

— Да, с Ничи е, наблюдават машината, в случай че се събуди отново. Защо? Какво има?

— Появи се проблем — отвърна Пророкът и се насочи към стълбата.

Калан забеляза, че в ръката му има нещо. Отметна одеялото и хукна подире му.

След като затвориха вратата, гвардейците заеха защитни позиции. Пред Градината на живота имаше поне двайсетина елитни гвардейци. Двама-трима от тях бяха достатъчни, за да удържат цяла армия. Беше й някак притеснително да ги вижда наблизо, да знае, че я следят и наблюдават, макар да не я наблюдаваха като онова същество в спалнята. Те я наблюдаваха за нейна сигурност. Нямаше представа защо я бе следило онова същество в спалнята, но беше убедена, че не е било от съображения за сигурността й.

Откакто машината бе направила първото от последните си две пророчества, онова, което гласеше: „Пешката взема царица“, Ричард не искаше да рискува с нейната сигурност. Винаги когато тя напускаше Градината на живота без него, я оставяше с малка армия, Натан, Зед или Ничи и поне две Морещици.

Не че не й се искаше да се чувства защитена от тъмните сили, които явно бродеха из Двореца, просто се чувстваше неловко, когато трябваше да се среща с някои от гостите. Изправяше хората на нокти, създаваше впечатление, че Дворецът е под обсада. Гостите обаче разбираха, че нещо се случва и че е имало покушение над нея, затова оправдаваха мерките за сигурност. Но неясният характер на заплахата изостряше още повече любопитството им спрямо това какво гласи пророчеството. Имаха усещането, че са изолирани от ключова информация.

Повечето гости се бяха настанили удобно в новите си стаи — поне засега. Някои от владетелите се бяха върнали по родните си места, оставяйки свои представители. Ричард и Калан бяха на мнение, че е важно за всички части на империята да се усеща чувство на общност, на обща цел и да бъдат управлявани с общи закони. Владетелите и техните представители от други кътчета на отдалечената империя не само биваха насърчавани да поддържат официални представителства, ами и имаха свои, постоянни резиденции в Двореца. Дворецът беше същински град, кацнал на платото, и със сигурност бе достатъчно голям, за да ги поеме всичките.

Разбира се, не и принцовете. Поне към настоящия момент всички принцове бяха изпратени по домовете си. Беше естествено хората да искат обяснение. Ричард не възнамеряваше да им обяснява каквото и да било. За да го направи, трябваше да разкрие последното пророчество на машината, а не искаше да го прави. Не искаше и да лъже, но все нещо трябваше да им каже. Затова просто им сподели част от истината — че вниманието му е било привлечено към евентуална заплаха.

По онова време в Двореца бяха останали трима принцове. Единият беше важна фигура и представляваше баща си, кралят на Никобарезе. Другите двама не бяха толкова високопоставени, но Ричард не можеше да рискува. Изпроводи ги да си вървят, придружавани от солиден ескорт под предводителството на опитни офицери, подбрани лично от генерал Мейферт.

Така в Народния дворец не остана нито един принц, макар все още да се намираше по някой любопитен и недоволен от недостатъчната откритост в Двореца представител на отделните страни. Нищо не можеше да се направи. Последното знамение, дадено от машината, не беше риск, който Ричард би искал да поеме. Въпросите, повдигнати в резултат на всичко случило се до момента, бяха достатъчно изпитание за търпението на Ричард и Калан, но двамата се справяха някак си и постепенно нещата се успокояваха, защото хората преминаваха на други теми, които ги засягаха по-пряко.

Щом Калан стигна долната площадка на стълбата, която слизаше под Градината на живота, се наложи да побърза, за да настигне Натан. Пророкът крачеше с големи крачки и не забавяше ход, за да я изчака. Ярката лунна светлина, която нахлуваше през дупката в пода на Градината, озаряваше купола на стаята точно отдолу — помещението над гробницата, в която лежеше машината. Калан не бе взела факла, така че беше благодарна за лунната светлина, докато се препъваше между огромните каменни блокове, които някога бяха представлявали поддържаща структура на пода на Градината и още не бяха разчистени.

Ричард, който държеше под око машината, за да не би да се събуди отново, ги бе чул да приближават и ги чакаше в основата на спираловидната стълба. Ничи се присъедини към него, за да види какво толкова спешно има.

Калан видя как Ричард прихваща с два пръста ефеса на меча си и го повдига лекичко в ножницата, за да се увери, че се движи свободно. Беше стар навик, който винаги му бе вършил добра работа.

— Какво има? — попита той, щом Пророкът стигна до основата на спираловидната стълба.

— Нали чу последното пророчество, знамението, което изплю машината след „Пешката взема царица“?

Ричард кимна.

— Онова, за което ви предупредих, че не искам да излиза от тази стая.

В крайна сметка бе излязло. Натан го бе открил в „Бележки за края“. Присъствието му там не само го правеше по-притеснително, ами и, както каза Пророкът, потвърждаваше неговата истинност.

— Тази нощ — обясни Натан, — след като изгря луната, Сабела, сляпата жена, направи пророчество пред неколцина от гостите. — Пророкът посочи машината, която си стоеше притихнала насред стаята, осветена от магическите сфери. — Беше дословно същото като онова, което получихме от машината и което намерих в „Бележки за края“.

Ричард отри лицето си с длан.

— Искам да изпратя Сабела някъде далеч, за да упражнява другаде занаята си.

— Няма да помогне — продължи Натан. — Докато тя правеше пророчеството, още трима души, които никога по-рано не са били навестявани от пророчества, са изпаднали в подобен транс и в това състояние са изрекли същото пророчество.

Ричард помълча известно време.

— Същото значи… Сигурен ли си?

— Да. Дословно същото. Доста хора са го чули. А тези, които вече знаят за него, са още повече. Ако не беше нощ, досега целият Дворец да е научил. Смятай, че до сутринта това ще бъде най-актуалната клюка, за която ще говорят всички, особено сега, след като ти изпрати принцовете да си вървят.

Ричард смръщи замислено чело.

— Защо всички тези хора са получили едно и също пророчество, а ти не си? Ти си Пророк. Точно ти си човекът, който би трябвало да получава пророчества.

Натан сви рамене.

— Може да не е реално пророчество.

— Имам чувството, че едва ли не машината иска да гарантира, че хората чуват знаменията, които прави — отрони Ричард почти на себе си. — Добре поне, че изпратихме принцовете по родните им места. Може би хората си мислят…

— Става по-лошо.

Ричард погледна Пророка.

— По-лошо ли?

— Когато Сабела направи това пророчество и после чух, че имало и други, които са изрекли същите думи, отидох да проверя и, разбира се, заварих Лорета в библиотеката да записва трескаво това.

Натан подаде на Ричард листа, който държеше. Калан вдигна ръка на рамото на Ричард и се наведе да прочете написаното на светлината на сферите. Ричард разгърна листа, сякаш се опасяваше да не го ухапе.

Там пишеше: „Докато е в Двореца, по пълнолуние един принц от Запад ще падне в жертва на остри зъби.“

— Същото пророчество, което направи машината — притеснено отрони Ричард. — Дума по дума. — Обърна се към Ничи. — Възможно ли е тези пророчества да са от играта, която спомена преди. Звучат по подобен начин.

— Първото от последните две, онова, което гласи: „Пешката взема царица“, е огледално противоположно на пророчеството от преди: „Царицата взема пешка.“ И двете обаче са ходове от шаха. — Ничи вдигна ръка към листа, който Ричард държеше. — Но това последното, за зъбите, които щели да намерят принц, макар да звучи като ход от същата игра, на практика няма нищо общо с нея.

Ричард въздъхна разочарован. Калан не можеше да разбере дали между двете пророчества има някаква връзка.

— Господарю Рал! Господарю Рал!

Беше Кара, викаше ги от горе. Хукна надолу по витата стълба, като прескачаше по три стъпала наведнъж, докато се озове достатъчно ниско, за да ги вижда.

— Господарю Рал, Бенджамин ме изпрати. Веднага трябва да дойдеш при апартаментите на гостите. Побързай.