Машина за знамения

Петдесета глава

СЛЕД СТРАХОВИТО ПРЕПУСКАНЕ ПО ПЪТЕКАТА, която на места представляваше тунел, врязан в гъстата растителност, пейзажът стана по-открит, видя се повече вода. Пътеката, която вървеше на няма и педя от мочурището, постепенно бе превзета от заплетени корени, пръчки, увивни растения и клони, които образуваха своеобразен китеник за вървене. Без него здравата почва на пътеката на места просто би се скрила под плавея на водната леща. Пътеката от клечки и бръшлян едва се подаваше над повърхността на тъмнокафявата вода.

Хенрик се притесняваше какво ли би станало, ако се подхлъзне и излезе извън пътеката от корени и клони. Беше го страх от това какво ли дебне невнимателния или небрежния пътник във водата.

Беше толкова изморен, толкова се страхуваше, че само едничкият страх го караше да върви напред. Де да можеше да се върне, да бъде на сигурно място при майка си. Но не можеше да спре, защото хрътките щяха да го разкъсат.

Макар на места китеникът от клечки и бръшлян да беше достатъчно широк, че да минат по него няколко души един до друг, през други участъци едва се промъкваше и сам човек. При теснините тук-там имаше хватки и дори парапети, направени от криви клони, привързани с тънки лиани към подпори, подаващи се от мочурището. Всичко скърцаше и се местеше под краката на момчето, сякаш под пътеката се бе спотаило чудовище, недоволно от това някой да му ходи по гърба.

Хенрик не можеше да прецени на какво разстояние зад него са хрътките, понеже на това място акустиката беше добра и звукът ехтеше кристалночист. Интересно дали кучетата биха се затруднили да вървят по китеника от преплетени клони и бръшлян, които образуваха моста през водния свят. Дали пък лапите им нямаше да се подхлъзнат между клоните и да се заклещят. Надяваше се.

Мъглата му пречеше да вижда надалеч между покритите с мъх дебелостволи дървета. Зад гърба си също нямаше видимост. Но между коренищата на близките дървета усещаше да го наблюдават очи.

Забеляза движение във водата и се отдръпна в средата на пътеката. Съществото влачеше зад себе си пихтиеста маса. Бледият къс разлагащо се месо бе осеян със следи от зъби. Нямаше начин да прецени от какво животно са останките, но по големината на стърчащия отзад кокал можеше да съди, че е било нещо доста едро. Дали пък не беше човешка бедрена кост.

Хенрик се огледа напрегнато, за да се опита да види докъде напред стига мостът. Докато тичаше, нестабилната ивица твърда земя се клатеше страховито под краката му. Не можеше да каже дали е понтонен мост или има подпори отдолу. Знаеше само, че на много места пътеката едва се показваше над повърхността на водата. Боеше се, че във всеки един момент от мочурището може да се подаде нещо, да го сграбчи за глезена и да го придърпа в черните води.

Не знаеше кое би било по-страшно — да бъде застигнат от преследвачите си, да се изсули в мочурището при невидимата заплаха там или да попадне в лапите на онова, което го очакваше отпред. Отчаяно искаше да избегне и трите, но не можеше да измисли друг вариант, освен да продължи напред, да бяга от едната опасност, да заобиколи втората и да скочи в ръцете на третата.

Усети краката му да натежават от умора, докато тичаше напред по безкрайния мост през негостоприемното мочурище. Провикваха се невидими животни, пронизителните им крясъци огласяха мъглата и тъмнината. Имаше чувството, че прекосява огромно, плитко езеро, но понеже не виждаше много напред, му бе трудно да прецени със сигурност. На места по повърхността на водата се носеха огромни кръгли листа, подобни на листа на лилии, протягаха се колкото могат нагоре с надеждата да бъдат докоснати от слънчева светлина, която пробиваше плътния балдахин от клони само в редки случаи.

Хенрик се подхлъзна няколко пъти. Парапетът го спаси. По отдалечаването на кучешкия лай можа да прецени, че хрътките не успяват да поддържат неговото темпо и изостават. Но все пак не се отказваха, продължаваха да го преследват и той не смееше да забави ход.

Когато мръкна съвсем, с облекчение установи, че през определени интервали на моста са оставени запалени свещи. Не знаеше дали някой идва да ги пали нощем, или те си горят там непрекъснато. При последното му идване тук с майка му пак горяха. Сред високите дървета с гладка кора, чиито корони се събираха високо горе, беше сумрачно и през деня, така че свещите не биха били излишни по всяко време.

Колкото по-нататък стигаше, толкова по-широк и солиден ставаше мостът от преплетени клони и лиани. Дърветата околовръст, щръкнали от водата на разкривени коренища, се сгъстяваха. Лианите, които висяха от мрака горе, също станаха повече, полюшваха се между дърветата и долният им край не докосваше повърхността на водата. Някои бяха окупирани от протягащи се от водата пипала. Растителността от двете страни бе станала толкова гъста, че за пореден път му се стори, че мостът се врязва в миша дупка от клони, лиани и храсталак. Единственото постоянно нещо беше блатистата вода от двете страни. Сегиз-тогиз в черното под краката му преминаваха сенки.

Колкото по-нататък отиваше мостът, толкова повече ставаха свещите, закрепени в кривини по стволовете или между клони.

Парапетите, които в началото бяха само тук-там, постепенно преминаха в по-солидни конструкции, които се издигаха от двете страни и сякаш защитаваха моста от нашествието на пълзящата растителност, а може би от дебнещите в мочурището твари. Стените на парапета, по-масивни в основата и изтъняващи нагоре, на места завършваха със завъртени клони, които наподобяваха хищни нокти и се протягаха едни към други над главата на Хенрик.

Свещите вече бяха толкова много, че на места му се струваше, че върви между огнени стени. Хенрик си каза, че мостът вероятно не е запалим, защото бе твърде влажен и слузест. Коренищата, клечките, клоните и лианите бяха покрити с равномерен слой хлъзгав зелен мъх и хумус. Това превръщаше вървенето по него в изпитание.

Колкото по-нататък отиваше Хенрик, толкова по-плътен ставаше китеникът от преплетени клони, покриващ стените отстрани, докато постепенно те се затвориха отгоре и момчето се почувства като в пашкул от разкривени дървета. Току надзърташе през някоя случайна пролука. Но понеже навън беше тъмно, не се виждаше почти нищо. Вътре пътят му бе осветен от трептящите пламъци на стотици свещи.

Когато си даде сметка, че вече не чува хрътките, спря и наостри слух. Дали се бяха уплашили от пътеката от клони и най-накрая бяха изоставили жертвата си? Може би вече не се налагаше да продължава напред. Може би хрътките си бяха отишли и сега той можеше да се върне.

Но още докато си го мислеше, нещо вътре в него го подтикна да продължи напред към убежището на Бръшлянената дева сплетница. Направеше ли няколко крачки, беше трудно да не предприеме следващите и да се придвижи още по-напред в осветения от свещи тунел.

Най-накрая с неистово усилие си наложи да спре. Ако възнамеряваше да бяга, сега му бе времето. Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Не се чуваше кучешки лай. Внимателно, предпазливо направи една крачка напред към свободата.

Преди да направи следващата, една от фамулусите, същински силует от дим, се процеди през стените и се плъзна в тунела от преплетени клони, за да му препречи пътя.

Хенрик се вкамени от ужас, сърцето му заби по-силно.

Сияйната фигура се приближи.

— Джит те очаква — изсъска съществото. — Продължавай да вървиш.