Машина за знамения

Петдесет и втора глава

ДЖИТ СЕДЕШЕ НАСРЕД СТАЯТА със скръстени крака, положена сред гнездо от изплетени клони, и го наблюдаваше с огромни кръгли очи, които бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни. Рядката й коса едва стигаше до раменете. Не беше едра. Всъщност на ръст бе не много по-висока от Хенрик. Под простата й рокля от зебло се криеше плоско тяло. По-скоро на момче, отколкото женствено. Кожата на тънките й ръце изглеждаше недокосната от слънце. Беше трудно да се прецени възрастта й, но въпреки бледата гладка кожа той беше убеден, че не е никак млада.

Ноктите и ръцете й сякаш бяха постоянно мръсни, навярно заради съдържанието на бурканите около нея.

Той също така си представи, че мръсотията, врязала се под ноктите й, може да се дължи на течността, процеждаща се от труповете, вплетени в стените из цялата стая.

Но това, което накара очите му да се облещят, а сърцето му да запрепуска лудешки и коленете му да омекнат, беше устата й.

Тъничките й устни бяха зашити с кожени ремъци.

Каишите бяха прокарани направо през плътта, оставяйки дупки, които сякаш не бяха съвсем зараснали. Бодовете бяха неравномерни. Явно бяха направени през куп за грош. Каишите бяха кръстосани както дойде върху устните й. Бяха толкова къси, че позволяваха само минимално отваряне на устата.

През цепката, скрита зад кръстосаните кожени ремъци, Джит нададе вълнообразен вой, в който нямаше нищо човешко. По ръцете на Хенрик пробягаха тръпки.

Понеже беше идвал и друг път тук, знаеше, че това е нейният език, че тя така говори. Макар да нямаше ни най-малка идея какво означава този звук, разбра, че е насочен към него.

Една от фамулусите — с липсваща китка, както той забеляза — се надвеси към него.

— Джит казва, че се радва да те види отново, момче.

Хенрик преглътна. Не можеше да се насили да отвърне, че и той се радва да види Джит.

Бръшлянената дева сплетница, като кимаше с глава, изскрибуца ниско, остро, после издаде няколко отривисти цъкания с език към небцето.

— Джит иска да знае дали носиш каквото трябва — преведе фамулусът.

Устата на Хенрик остана затворена. Не можеше да се накара да продума. Страхувайки се от последствията, ако не й отговори, протегна юмруци. Имаше чувството, че след толкова време стискане няма да успее да ги разтвори.

Бръшлянената дева нададе дрезгав вик — смесица между скимтене и скрибуцане.

— Ела по-близо — каза фамулусът. — Джит казва да се приближиш към нея, за да види сама.

Някъде отзад се чу звук, който накара всички фамулуси да застинат на място и да се обърнат. Черните очи на Бръшлянената дева сплетница се вторачиха в далечината зад Хенрик. Той погледна през рамо да види какво е привлякло вниманието им.

Някъде там имаше раздвижване. Нещо си проправяше път към коридора, който отвеждаше към килиите.

Пламъците на свещите потръпнаха, светлината затанцува, после всички се обърнаха обратно.

Който и да бе, тъмнината го съпътстваше.

Докато съществото преминаваше, близките свещи угаснаха. Щом ги подмина, изгасналите фитили се върнаха към живот и пак пламнаха.

Сякаш самата тъмнина дебнеше през тунела и се прокрадваше към тях.

Щом онзи дойде още по-близо, като привличаше тъмнината със себе си и угасваше наред всички пламъци, фамулусите се струпаха зад Джит. Хенрик забеляза, че тази с липсващата китка леко трепери.

Джит нададе дълъг, нисък вой, последван от няколко цъкания. Две от фамулусите се надвесиха над нея и зашепнаха в ухото й. Закимаха, чули нови цъкания и стържещи звуци, извиращи от дълбините на гърлото на Бръшлянената дева сплетница.

Когато смътният силует се вмъкна в стаята, повлякъл мрака със себе си, Хенрик най-сетне различи мъжка фигура.

Мъжът спря пред Джит, недалеч от Хенрик. Пламъците в коридора зад него и тези в стаята бавно се възобновиха и разкриха лицето на съществото пред тях.

Когато Хенрик най-сетне успя да го огледа добре, се вцепени, неспособен да си поеме дъх.