Машина за знамения

Четиридесет и втора глава

В ОТГОВОР НА ТИХОТО МУ ПОЧУКВАНЕ вратата се открехна.

— Абате… — Тя отвори масивната, богато орнаментирана врата до края. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш.

Лудвиг свали тюбетейката си и сведе почтително глава.

— Нима бих могъл да устоя на поканата на най-красивата кралица в Двореца?

Сдържаната й усмивка придоби властност. Думите на абата бяха прекомерно ласкателни и тя го усети. Въпреки това й доставиха удоволствие.

Обърна му гръб и го поведе към разточителния си апартамент, като от време на време поглеждаше през рамо, за да види дали той я следва. Върху дивани със сребриста дамаска бяха подредени цветни възглавнички. В уютен ъгъл от едната страна бяха подредени ниски масички и бюро с еднакви плотове от грапав орех. Двойни врати в дъното отвеждаха към тераса с гледка към ръба на платото и потъналата в мрак по това време равнина Азрит.

Обстановката, сгушена в меката светлина на свещи, бе подходяща за кралица, но колкото и луксозни да бяха тези покои, те не превъзхождаха с нищо неговите. Предпочете да не й го казва.

— Заповядай, абате, седни. — Тя се плъзна по красивия орнаментиран килим и се настани на един от диваните.

— Моля, наричайте ме Лудвиг.

Тя пак хвърли поглед през рамо и за пореден път му се усмихна сдържано.

— Нека бъде Лудвиг тогава.

Кестенявата й коса бе прихваната на кок отгоре на главата, придържана от украсен със скъпоценни камъни гребен. От всяко ухо висеше по една халка. Елегантната й шия беше безукорно гладка.

Тя приседна на възглавниците. Цепката отпред на дългата й рокля се разтвори достатъчно, за да се видят събраните й колене, докато тя се пресегна напред към една гарафа вино.

— Защо искахте да ме видите, кралице Орнета?

Тя потупа мястото до себе си, за да го покани да седне.

— След като ще те наричам Лудвиг, значи ти ще трябва да ме наричаш Орнета.

Той се настани, като внимаваше да е на почтително разстояние от нея.

— Както желаеш, Орнета.

Тя наля в две чаши червено вино и му подаде едната.

— Кралица, която сервира вино?

— Освободих прислугата — усмихна му се. — Опасявам се, че сме съвсем сами.

Чукна чашата си в неговата.

— За бъдещето и нашето познание за него — вдигна тост тя.

Той я изчака да отпие първа и на свой ред долепи чашата до устните си. Разбираше от качествено вино и не остана разочарован.

— Интересен избор на наздравица, длъжен съм да призная.

— Попита ме защо искам да те видя. Наздравицата крие отговора. Исках да те видя заради пророчеството.

Лудвиг отпи по-голяма глътка.

— Какво за него? — попита накрая, като се постара тонът му да остане невинно озадачен.

Тя помаха небрежно с ръка.

— Мисля, че пророчеството е важно.

Той кимна.

— И аз останах с подобно впечатление по време на онзи обяд при Майката Изповедник, когато тя заплаши да ни обезглави, задето настояваме да узнаем повече за него. Ти беше направо забележителна, как само се изправи насреща й. Никой не може да те обвини, че в крайна сметка отстъпи пред тази смъртна опасност.

Тя се усмихна, като този път демонстрира по-малко свенливост и повече лукавство.

— Престорена опасност бих казала.

— Нима? — Лудвиг се наведе напред. — Подозираш, че е било постановка?

Орнета сви рамене.

— По онова време със сигурност не мислех така. Мисля, че се бях потопила изцяло в настоящето, в емоцията — заедно с всички останали.

— Беше си страшничко, няма две мнения. — Той отпи пак. — Е, сега защо си на друго мнение?

Кралицата не бързаше с отговора.

— Познавам отдавна Майката Изповедник. Не, нямам предвид в личен план, но все пак съм от Средната земя. Преди войната, преди сформирането на Д’Харанската империя Средната земя се управляваше от Централен съвет, начело на който стоеше Майката Изповедник, така че съм имала вземане-даване с нея. Никога не съм оставала с впечатлението, че е импулсивна и неуравновесена, нито склонна към жестокост. Твърда — да. Отмъстителна — не.

— Значи смяташ, че не й е в природата да реагира така?

— Определено. Войната се проточи доста дълго. Лично съм се убедила в абсолютната й безкомпромисност към врага. Всяка нощ изпращаше началника на специалните части капитан Зимер да прерязва гърлата на вражеските войници, докато спят. На сутринта неизменно искаше да види нанизите уши, които е събрал.

Лудвиг повдигна вежди, като се опита да си придаде поне донякъде ужасен вид.

— Но нито веднъж не съм я виждала да проявява жестокост към своите, към невинните, към добрите хора. Напротив, рискувала е живота си, за да спаси непознато дете. Мисля, че обезглавяването на гостите би било доста агресивен урок за народите, които управлява. Това просто не й е в характера, освен ако няма основателна причина.

Лудвиг въздъхна шумно.

— Познаваш я по-добре от мен. Ще приема, че си права.

— Интересува ме какво я е накарало да предприеме тези крайни мерки?

— Какво имаш предвид?

— Представлението беше наистина доста крайно и напълно убедително… поне докато не се замислих. Мисля, че го е направила, защото двамата с Господаря Рал крият нещо от нас.

Лудвиг смръщи чело.

— Крият ли? Какво?

— Пророчество.

Той предпочете да отпие, вместо да говори, за да я остави да изложи теорията си.

— Повиках те тук, защото чух, че се занимаваш с пророчества.

Той се усмихна.

— Да, би могло да се каже.

— В такъв случай пророчеството явно е уважавано в родината ти.

— Провинция Фаджин. Аз съм от там. Епископът…

— Епископът ли?

— Ханис Арк. Епископ Ханис Арк е владетелят на провинция Фаджин.

— И той вярва в значимостта на пророчествата?

Лудвиг се приплъзна лекичко към нея на дивана и наведе глава за повече поверителност.

— Разбира се. Както и всички ние. Аз събирам пророчества, които му нося, за да могат да му помагат в управлението на страната.

— Както би трябвало да правят Господарят Рал и Майката Изповедник.

Той сви рамене.

— И аз така мисля.

Тя му наля още вино.

— И аз.

— Ти си мъдър владетел, Орнета.

Беше неин ред да въздъхне.

— Достатъчна проява на мъдрост е да се признае, че пророчеството е важно.

Тя отпусна ръка над китката му.

— Голяма отговорност е да се управлява цял народ. Понякога пророчеството може да се окаже самотно вярване.

— Много съжалявам да го чуя — имам предвид, човек да се окаже сам във вярата си в пророчеството. Значи си нямате крал?

Тя поклати глава.

— Не. Откак се възкачих на трона, преди да навърша трийсет, след като дълги години се готвих за тази чест, единственият ми спътник е дългът. Трудно намирам време за себе си, няма кога да търся партньорството на човек, който споделя моите вярвания.

— Колко жалко. Мисля, че Създателят ни е дал способността да изпитваме съчувствие неслучайно, също както ни е дал пророчеството.

Тя сбърчи чело.

— Да, дочух част от нещата, които сподели с останалите — че твоят народ вярва, че пророчеството е свързано със Създателя, но при все това не се кланяте на Създателя. Прелюбопитно противоречие.

Лудвиг отпи, за да си даде време да си събере мислите.

— Хм, разговаряла ли си някога със Създателя?

Тя прихна, като опря пръсти в бюста си.

— Аз ли? Не. Никога не е благоволявал да отдели частичка от скъпоценното си време, за да разговаря с мен.

— Именно.

Смехът й секна.

— Именно?

— Да. Създателят е създал всичко. Всички планини, морета, звездите на небето. Създал е самия живот. И всички живи същества.

Тя стана по-сериозна и леко се приведе.

— Продължавай.

— Можеш ли да си представиш същество, способно да направи всичко това? Имам предвид, можеш ли да си представиш същество като Създателя? Същество, създало всичко, което продължава да създава неизброими количества нов живот всеки ден? Всяко ново стръкче трева, всяка нова риба в морето, всяка нова душа, родена на света. Как е възможно ние, обикновените хора, дори да си представим подобно нещо? Наистина никой от нас не би могъл. Нямаме отправна точка за създаване на нещо от нищо в такъв космически мащаб. Ето защо твърдя, че Създателят трябва да е отвъд всичко, което ти или аз бихме могли да си представим.

— Май си прав.

Той почука слепоочието си с пръст за повече убедителност.

— Значи, ако нашите човешки мозъчета са неспособни дори да си представят такова същество, тогава как бихме могли да го опознаем? Или да си позволим да вярваме, че той забелязва всеки от нас поотделно. След като няма как да го познаваме, тогава как дръзваме да го боготворим? Как допускаме да приемем, че желае да бъде боготворен? Защо би искал? Ти би ли имала нужда да те боготворят мравки?

— Никога не съм се замисляла от такава гледна точка, но разбирам какво имаш предвид.

— Ето защо той не е разговарял с теб — с никого от нас. Създателят е всичко. Ние сме нищо. Ние сме прашец, който той е събудил за живот, и после, когато умрем, тленните ни тела се завръщат в пепелта. Защо да иска да говори с нас? Ти би ли искала да говориш на една прашинка?

— Значи според теб Създателят не го е грижа за нас? За него сме просто незначителни петънца?

— Там, откъдето идвам, вярваме, че Създателя го е грижа за нас, но в общ план — ние сме негово творение, в крайна сметка, — така че той разговаря с нас, но не директно.

Разказът му я увлече и тя се приплъзна още малко по-наблизо, а дланта й отново захлупи неговата.

— Значи според теб него все пак го е грижа за нас? И все някак разговаря с нас?

— Да, чрез пророчество.

В стаята надвисна мъртвешка тишина.

— Пророчеството е Създателят, който разговаря с нас?

— В известен смисъл. — Той навлажни устни с език. Наведе се към нея. — Създателят е създал всички неща. Създал е самия живот. Не мислиш ли, че би проявил интерес към създаденото от самия него?

— Да, но нали сам каза, че той не разговаря с нас?

— Не директно, не с всеки поотделно, но в известен смисъл разговаря. Той е създал живота и също така е дарил човечеството c дарба, благодарение на която да може да го чува — магията. Той е запознат с всички неща — всичко, което се е случило, и всичко, което ще се случи. Чрез дарбата на магията, която той е дал на човечеството, ни дава и пророчеството, за да ни напътства по-добре.

Тя отпи глътка вино и се замисли над думите му. След малко погледът й се върна върху него.

— Тогава защо Господарят Рал и Майката Изповедник не искат да узнаем пророчествата, които самият Създател ни е дал, за да ни напътства по-добре? В крайна сметка и двамата притежават дарбата.

Лудвиг повдигна вежда.

— Да, наистина — защо?

Лицето й помръкна още повече.

— Какво имаш предвид?

Той се вгледа в нея за момент. Наистина беше красавица. Малко кльощава, но всъщност доста привлекателна.

— Орнета, кой би имал интерес да не знаем какви напътствия е дал Създателят на човечеството за избягване на опасностите в живота ни? Напътствия, благодарение на които да оцелеем?

Тя се замисли. Лицето й бе озарено от прозрение. Погледна го облещена.

— Пазителят на подземния свят… — издиша.